Показателно е, че годишнината от пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна приблизително съвпада с годишнината от началото на руската операция за окупация на Крим. В крайна сметка първото събитие по някакъв начин следва от второто. С голяма степен на вероятност може да се предположи, че ако беше възможно да се предотврати окупацията на Крим през февруари 2014 г., то най-вероятно нямаше да има нахлуване в Донбас през април същата година, а оттам и трагедията от 24 февруари 2022 г. Дали това са наивни съображения и руската инвазия щеше да се случи по един или друг начин – със или без окупирания Крим и ОРДЛО? И имаше ли принципен шанс да се защити Крим, да не се позволи той да бъде окупиран? Имаше ли смисъл да се опитаме да окажем истинска съпротива?
Знаем, че операцията за реално превземане на украинския полуостров започна на 20 февруари 2014 г. Тоест, когато Виктор Янукович все още беше в Банкова, той все още се смяташе за пълноправен президент и преговаряше с опозицията и чуждестранните посредници. Някой очаквал ли е, че скоро ще събере всичките си манати и ще се втурне към Русия? Че Върховната рада ще го лиши от правомощията му и ще избере Олександър Турчинов за временен президент? Не, никой дори не знаеше за това в деня на началото на „Кримската операция“. Само че Кремъл може да подозира, че бунтовните протестиращи на Майдана ще щурмуват президентската резиденция и ще свалят Янукович със сила. Но това не е нищо повече от хипотеза, която, честно казано, не корелира твърде много с реалността, въпреки агресивните изявления на някои участници в Революцията на достойнството.
На 27 февруари в Крим внезапно се появиха „зелени човечета“ – първите „ихтамнети“, които според руския диктатор Путин „купуваха военни униформи и оръжия на военния пазар“. Новите украински власти, в объркването на радикалните промени, нямаха време да реагират навреме на тревожното развитие на събитията. И тогава времето очевидно играеше срещу Украйна и прозорецът на възможността за съпротива се затваряше с фантастична скорост. Защото, докато военно-политическото ръководство в Киев се възстановяваше, „зелените човечета“ заедно с „казаците“ превземаха административни сгради, блокираха украинските военни части, а там имаше много и можеха да се съпротивляват с години.
През февруари 2016 г., т.е. две години след описаните събития, Съветът за национална сигурност и отбрана в Украйна разсекрети стенограмата от заседанието на Съвета за национална сигурност и отбрана в Украйна, което се проведе на 28 февруари 2014 г., във връзка със събитията в Крим по това време. Публикуването на стенограмата има ефект на информационна бомба. В крайна сметка политическите слухове са едно, а официалните документи се публикуват, които се превръщат в онези „упорити факти“, които не могат да бъдат отхвърлени толкова лесно.
Ето няколко цитата. Първо, докладът на тогавашния министър на отбраната в Украйна Игор Тенюх за готовността на украинските военни в страната като цяло и в Крим в частност да противодействат на опитите на Русия за окупация: „Ние не сме готови за пълномащабна война. Имаме нужда от време, имаме нужда от помощ… Ще говоря откровено. Днес нямаме армия. Той е систематично унищожаван от Янукович и неговото обкръжение под ръководството на руските специални служби. Днес можем да съберем от цялата страна военна група от около 5 хиляди военнослужещи, способни да изпълнят бойна задача. Можем да ги хвърлим в Крим, но това няма да реши проблема с Крим. Просто ще ги поставим там. А какво да правим с хиляди километри от границата и подготовката на Русия за инвазия? Когато дойдат сутринта от Черниговска област, до вечерта ще бъдат в Киев“.
Г-н Тенюх каза още, че не само Крим, но и цяла Украйна е обкръжена от вражески войски по периметъра от три страни (с изключение на западната). „В Киевско, Харковско и Донецко направление вече са съсредоточени 38 хиляди души, 761 единици въоръжена танкова техника, 2200 бронирани машини, 720 артилерийски реактивни системи за залпов огън, както и до 40 ударни хеликоптера и 90 хеликоптера за бойна поддръжка, 90 щурмови самолета. В Черно море 80 военни кораба на Руската федерация излязоха на бойно дежурство“, предупреди тогавашният ръководител на военното ведомство.
Струваше ли си да се опитаме да направим поне нещо дори в такава неблагоприятна ситуация? Е, например, да деблокират военни части, защото те бяха блокирани от някаква шепа маскирани „казаци“. А също и да даде команда на морските пехотинци да освободят държавни съоръжения от въоръжени „неидентифицирани“ лица. Също така беше възможно да се изтеглят танкове и да се блокират републикански магистрали и др.
Може би беше възможно, но какво да кажа сега, защото историята няма условен път. Тогава защо преди 11 години на заседание на Съвета за национална сигурност и отбрана не беше приет ефективен план за противодействие на окупацията? Който тогава се застъпи за решителни действия – на първо място, изпълняващият длъжността президент Александър Турчинов. Стенограмата ясно показва как той поставя на гласуване проекторешението на Съвета за национална сигурност и отбрана за въвеждане на военно положение: „Кой е за? Ясен. „За“ – само Турчинов. Това означава, чеo решението не е взето.“ Не напразно му е даден прякорът „Кървавият пастор“.
Кой най-решително се противопостави на активните действия? Бившият шеф на Турчинов е Юлия Тимошенко. Защо тя присъства на толкова важно заседание на Съвета за национална сигурност и отбрана, остава загадка. В края на краищата тя отдавна не беше ръководител на правителството, дори нямаше депутатски мандат или някаква минимална държавна длъжност – само удостоверение за освобождаване от затвора. Да, тя е обикновен гражданин, е, тя също е политик. Ето какво каза тя тогава:
„Консултирах се с най-опитните хора и мога да кажа, че Путин иска да осъществи абхазкия сценарий и само чака да му дадем причина. Спомняте ли си как Саакашвили се хвана на провокацията си и загуби! Нямаме право да повтаряме грешките му. Разговарях и с нашите чуждестранни партньори, те също потвърждават, че руските войски са на границите и молят да не се правят никакви движения. Трябва да ги слушаме, защото без тях сме напълно безсилни. Затова днес трябва да призовем цялата международна общност да се застъпи за Украйна. Това е единствената ни надежда. Никой танк не трябва да напуска казармата, никой войник не трябва да взема оръжие, защото това би означавало загуба. Без военно положение и без активиране на нашите войски. Трябва да станем най-мирната нация на планетата, просто да се държим като гълъби на мира“, четем в стенограмата.
Четем и не вярваме. Или наистина беше казана от смелата и войнствена Юлия. Смешното е, че по-късно тя многократно упреква сегашното украинско ръководство за предаването на Крим и доказва, че е готова да отиде почти сама с картечница, за да си върне окупирания полуостров. Откъде можеше да знае, че стенограмата от закритото заседание на Съвета за национална сигурност и отбрана ще бъде разсекретена и оповестена публично, и то съвсем скоро.
Но струва ли си да се оплаквате от Юлия Тимошенко? Заслужава си, но не за това. Зад него вече се простира значителна следа от грехове. Що се отнася до Крим обаче, ситуацията наистина беше крайно несигурна и абхазкият сценарий уплаши не само Тимошенко, но и много политици и неполитици. И да, нашите военни не бяха готови за открита въоръжена конфронтация с Русия, преди всичко морално. Убедихме се в това през април 2014 г., когато шепа руски бандити, водени от Стрелков-Гиркин, лесно превзеха град след град в Донбас.
И тогава повярвахме във всемогъществото на Съединените щати и твърдото намерение на Вашингтон да защити нашия суверенитет, териториална цялост и неприкосновеност на границите. Спомняте ли си известния по своята красота и абсурд невъоръжен марш на украинските пилоти от Севастополската бригада за тактическа авиация, водени от полковник Юлий Мамчур във военната авиобаза в Белбек. Те вървяха гордо с вдигнати глави, пеейки „Още не съм мъртви!“. В ръцете си нямаха нито картечници, нито пистолети, а само знамена – синьо-жълти и червени (!?). Те тръгнаха срещу руските окупатори, въоръжени до зъби. Няколко картечни изстрела във въздуха бяха извършени от руснаците. Имаше възклицания: „Изправи, изправи, говори! Ще стреляме по краката.“ В отговор един от украинските пилоти извика: „Америка е с нас, целият свят е с нас!“.
Тоест имаше голяма надежда за Съединените щати, за НАТО, за тяхната военна мощ, икономическа мощ и влияние. Мнозина тогава бяха сигурни, че Кремъл няма да посмее да застане на страната с такава сила. Може да е така, ако Вашингтон наистина и активно застане на наша страна. Защо вярвахме, че американците ще направят точно това? Защото те все още вярваха в Будапещенския меморандум. Въпреки че не, думата „вярвах“ не се вписва съвсем тук. Ще се опитам да обясня за какво става въпрос. Да, мислещите хора разбраха, че меморандумът няма и най-малка правна сила, за да принуди „Америка и целият свят“ да се застъпи за нас. Беше ясно, че този документ не си заслужава хартията, на която беше написан. Тук е трудно да не се съгласим с президента Володимир Зеленски, който според „Укрпоща“ е казал: „Будапещенският меморандум се шиба!“.
Има обаче правна сила и здрав разум. И здравият разум ни подсказваше, че САЩ и другите ядрени държави трябва да направят всичко възможно, за да защитят Украйна от посегателства, независимо дали меморандумът го принуждава или не. Защото Украйна се отказа от ядрените си оръжия за стотинка, отказа се от ядрения си статут в името на мира и разведряването на международното напрежение. И ако подписалите Будапещенския меморандум толкова лесно хвърлят страна, която се съгласява да предаде ядрените си оръжия на някоя ядрена държава, а още повече на държава-гарант, още повече на държава, която се е сдобила с тези оръжия и сега заплашва да ги използва срещу същата страна, която се е отказала от тези оръжия, тогава колко би се осмелил да се откаже от съществуващия ядрен чадър в бъдеще. Тоест цялата политика на неразпространение на ядрени оръжия, която САЩ лобираха толкова много, лети под опашката на котката.
Но се оказа, че тази логика не е присъща на САЩ. Всичко, което тогавашният президент на САЩ Барак Обама направи в тази ситуация – Това упорито изисква от украинското ръководство да се въздържа от всякакви действия на активна съпротива. И може би именно това, а не пацифистката реч на г-жа Тимошенко, стана основният фактор за срамното бездействие на украинското ръководство по време на „Кримската операция“.
Кой знае, може би, ако започнем активно да се съпротивляваме, ако нашите морски пехотинци и други войници в Крим преминат към онези действия, които са предвидени във военната харта, тогава Америка няма да има друг избор, освен да ни подкрепи военно. И Русия няма да посмее да развива операцията на чужда територия. Въпреки това, както вече споменахме, историята няма условен път. Така че в крайна сметка получихме окупацията на Крим, нахлуването в Донбас и пълномащабна инвазия.
