Епосът на Троянската война запознава читателя с много легендарни герои – както смъртни, така и богове. Някои харесват импулсивния и безмилостен Ахил, други благородния Хектор или хитрия Одисей. Но героят на стихотворението, който никога няма да загуби своята актуалност, е дъщерята на царя на Троя – Касандра, надарена с дарбата да предсказва бъдещето. И проклятието, наложено от ревнивия Аполон – никой не повярва на нейните предсказания. По-специално, когато Касандра убеди троянците да не вкарват дървен кон в града.
През вековете и хилядолетията след Троянската война много хора виждат зли поличби и предупреждават околните за необмислени действия. Най-често е безполезно. Човек, който познава и разбира миналото на достатъчно ниво, е напълно способен да види аналогии между него и настоящето. Ако веднъж определена комбинация от действия и фактори завърши с трагедии, смърт на хора, градове или цели държави и цивилизации, тогава в съвремието такава комбинация едва ли ще доведе до по-положителни последици.
Наскоро отмина още една годишнина от битката при Крути. Събитие, което, въпреки пластовете на митологизиране, е много символичен и много показателен епизод от украинската история. Но колко от тези, които знаят поне малко за хода на събитията, а може би и тези, които публикуват снимки в социалните мрежи за Деня на героите на Крути, улавят неприятни, обезпокоителни паралели с нашето настояще? Може би да. Но има все повече сигнали, че мнозинството по-скоро не са.
В крайна сметка основният въпрос, който трябва да се зададе на миналото, не е „кой?“, „какво?“, „къде?“ или „кога?“. (въпреки че няма начин без тях). Ключовият въпрос е „защо?“. Защо младата Украинска народна република не успя да отблъсне първата, все още не много мощна болшевишка атака преди повече от век? Защо отрядите на Муравьов трябваше да задържат само 500 украински войници по пътя към Киев?
Има много такива „защо?“ на тези събития, както и да се дадат не по-малко причини. Но някои от тях заслужават специално внимание. Например апатията на едно общество, уморено от дълга война, която обхваща както цивилни, така и много военни. В навечерието на битката при Крути войниците от 13-ти Сечов полк напуснаха разположението на украинската армия и бяха произволно демобилизирани. Няколко дни по-рано една от причините за загубата на ключовата станция Бахмач беше, че бойното отделение на Първото украинско военно-младежко училище, поради изтощение и липса на попълване/ротация, по съвременна терминология, „отиде в СЗЧ“ в Киев.
Цели части обявиха неутралитет във войната на болшевишка Русия срещу Украйна, смятайки, че това не е тяхна работа – както повечето войници от Киевската клетва. Командирът на украинските войски в посока Бахмацк центурион Носенко се обърна за помощ към 800 войници от курена. Тарас Шевченко, чието участие в отбраната на Крути може да промени хода на битката. Въпреки патриотичното си самозвание, тези войници Отказва, изразявайки желание за „приемане на революционер“ [більшовицький] да се откъсне с дължимото уважение и да ги поздрави като борци за трудещите се и да им окаже всякаква подкрепа“, призова за предаване на властта в ръцете на Съветите и протестираше срещу „братоубийствената война с великоруския пролетариат“.
Заслужава да се споменат многобройните грешки и престъпната наивност на лидерите на младата украинска държава, които бяха очаровани от революционния социалистически романтизъм, по-специално в организацията на собствените си въоръжени сили. През 2014 г. липсата на боеспособна армия, която устройваше политиците и не притесняваше почти никого сред гражданите за повече от две десетилетия независимост, отново почти стана фатална. Тогава, както и по-късно, през 2022 г., инициативата и достатъчната сплотеност на обществото за противопоставяне на агресора бяха тези, които спасиха. Друг фактор, който силно липсва по време на Украинската революция от 1917-1921 г.
В първите етапи на пълномащабната руска инвазия изглеждаше, че украинците са научили уроците отпреди сто години. Че вредоносността на атаманизма, логиката като „ако няма социалистическа Украйна, тогава нека няма такава“ и вътрешните борби пред лицето на руската агресия не се изучават напразно във всяко училище. Напоследък става все по-очевидно какво изглежда.
Отново на власт са късогледи лидери, за които (поне някои) рейтинги и запазване на властта са приоритет пред защитата на държавата. Отново има спорове между политици и военни, въпреки че, за щастие, не се стигна до ситуацията с Петлюра/Болбочан. Поне засега. Отново част от войниците не издържат при липса на достатъчен брой новобранци и постоянен престой на фронта – оттук и огромният брой на СЗЧ. И това е така, защото отново много украинци, уморени от дългата война, избират собствената си безопасност и комфорт като по-висок приоритет, а не защитата на държавата. И те намират извинение за това.
Може да се изрази безкрайно възмущение от действията на политиците, мобилизационния механизъм, корупцията и други недостатъци на нашите Държавата е във време на пълномащабна война. В крайна сметка всичко наистина е много далеч от идеалното, така че очевидно не е дим без огън. Но едно е да изразиш недоволство, а друго е да следваш каишката на собственото си невежество, умножено от руските информационни специални операции. Можете да критикувате „бусификацията“, но да виждаш най-големия враг не в руснаците и Москва, а в собствените си войници – и да ги атакуваш, а сега дори да ги убиеш – е отвъд здравия разум. И критична заплаха за нашата държава и общество.
Въпреки всички недостатъци, съвременв Украйна е нашата държава. И ние, гражданите, сме отговорни преди всичко за нейното състояние, неговото развитие, нейната защита (ако не на фронта, то поне всеки допринася за тази кауза по най-добрия начин на своите таланти и възможности) и нейните недостатъци. В края на краищата ние избираме политиците и особено охотно тези, които обещават щастие за всички, за нищо. Неприятно е да се признае това, защото е много по-лесно да се прехвърли отговорността. Защото властите „не са такива“ и мобилизацията е „грешна“.
Но в момента нямаме друга Украйна. Можем да го създадем в бъдеще, ако го запазим сега. Защото ако не, тогава настоящите проблеми ще изглеждат като цветя. В края на краищата, след загубата на станцията Крути поради липса на войници, в Киев, превзет от болшевиките, имаше „червен терор“. След загубените освободителни борби от 1917-1921 г. – както заради кормчиите, така и заради нашето общество по това време – настъпиха съветската колективизация, Гладоморът, екзекутираното възраждане и русификацията.
Изглежда, че историята, особено със съвременните възможности за практически неограничен достъп до информация, трябва да образова хората. Да ги насърчим да се вслушат в нея и уроците, които предлага на всички. Бих искал да се смятам за прекомерен песимист, но колкото по-далеч отивате, толкова по-тревожно очакване се прокрадва. Ако това продължи – както в работата на политическите елити, така и на значителна част от обществото – тогава образът на същата Касандра ще бъде най-подходящ за украинската история. Ясновидец, който винаги точно предсказва бъдещето, но никога не иска да бъде чут. И който няма друг избор, освен да гледа безпомощно как едни и същи фатални грешки водят до един и същ трагичен край всеки път.
Троянският кон вече е на прага ни. Но все още не е късно да се отървете от него навреме и да успокоите нещастната украинка Клио-Касандра.
