Трудната 2024 г. завърши с няколко авиационни инцидента с жертви. Но ако в ситуацията с катастрофата на летище Муан в Южна Корея наистина имаме инцидент – самолетът се сблъска с птици, пилотите не успяха да отворят колесника, а зад пистата имаше бетонна стена, което влоши последиците от твърдо кацане до катастрофални – тогава полет No 8243 на авиокомпанията AZAL има съвсем различен характер. И съвсем различен фон.
Като начало нека си припомним, че подобни инциденти са, макар и не редовни – в края на краищата руснаците свалят пътнически самолети на други страни не всяка година – и в същото време присъщи на страната агресор. И не става въпрос толкова за самия инцидент, колкото за това, което ще се случи след това. Нека си припомним един от най-известните инциденти от Студената война – свалянето на самолет Кореан Еър 007 в района на остров Сахалин, което се случи на 1 септември 1983 г.
Есен-83 беше период на влошаване както на външната, така и на вътрешната ситуация в СССР, влошаване, което се превърна в предсказуемо следствие от появата на чекист-кадет Юрий Андропов на основната длъжност в страната (тогава това беше генералният секретар на ЦК на КПСС). Съветската противовъздушна отбрана свали пътнически самолет, ясно осъзнавайки това, а след това започна да измисля версия след версия – от „прелетя и изчезна от нашето въздушно пространство“ до „най-виновният, нямаше какво да изпрати граждански самолет на разузнавателна мисия“.
Без признаване на вина, без състрадание към невинните жертви. Не, Кремъл тогава, както и сега, винаги е бил виновен за всичко, освен за тях. Видяхме точно същата история преди десет години и половина, когато системата за противовъздушна отбрана „Бук“ на руските въоръжени сили свали малайзиец Боинг. Светът е чувал най-невероятните измислици, до „испанския диспечер Карлос“, роден в мозъците на руските пропагандисти (и умрял там).
Нов инцидент е с обстрела на азербайджанец Embraer 190 в района на Грозни, но историята е същата. Непризнаване на вина – и говорим не само за обстрел, но и за откровено презряно затваряне на всички руски летища в региона и заглушаване на системите GPS– навигация през целия полетен участък от Грозни до Актау, Казахстан. Руснаците могат да измислят всякакви извинения, но сега светът не може да бъде убеден, че не са направили всичко, за да потопят самолет, ударен от собствената им противовъздушна отбрана в Каспийско море – и по този начин да унищожат последствията от атаката и свидетелите.
Освен това, когато Владимир Путин цинично се извини на Илхам Алиев за факта, че „инцидентът се е случил във въздушното пространство на Руската федерация“ (ако руснаците бяха стреляли по самолета не в небето над Грозни, а някъде на границата, все още над азербайджанска земя, тогава никой нямаше да чуе дори тези извинения), неговите джобни пропагандисти започнаха атака срещу президента на Азербайджан.
Нещо повече, тази атака беше не само традиционно имперска арогантна и мръсна за руснаците – например тези хора предложиха да отмъстят на Азербайджан за това, че местният лидер иска справедливост, като оказва натиск върху азербайджанската диаспора в Русия. Кремълските пропагандисти се съгласиха, че си струва да се раздуят сепаратистките настроения в тази южнокавказка страна – по-специално в северната част на Азербайджан, сред лезгините и други дагестански народи, и на юг, където живее иранският народ талиш, коренното население на тази държава.
Между другото, талишкият сепаратизъм в южните райони на Азербайджан не е днешно изобретение на кремълските пропагандисти. Още през 1990 г. в Ленкоран, най-големият град в азербайджанската част на историческата област Талиш, започнаха съответните движения. Движенията, които – колкото повече се отдалечаваме от онези времена, толкова повече доказателства и потвърждения за това се появяват, се разкриват или просто се признават от онези хора, които преди това са мълчали – най-вероятно са били раздути от Комитета за държавна сигурност на СССР. В случая с талышите това би било съвсем логично – Азербайджан тогава, в началото на 80-те и 90-те години, беше открито антимосковски заради Кървавия януари 1990 г., когато съветските войски организираха истинско унищожение на политическата опозиция в Баку, което всъщност се превърна в убийство на цивилни. 20 януари в Азербайджан, между другото, е официалният Ден на националния траур.
А през 1993 г., в разгара на Първата карабахска война, в Ленкоран се появи така наречената Талиш-Муганска автономна република. Тогавашният изпълняващ длъжността президент на страната Гейдар Алиев, който се завърна в Баку от Нахичеван само три дни след появата на тази „автономия“, успя да разбере коя само чрез прехвърляне на значителна част от войските от Карабахския фронт. Всъщност талишкият сепаратизъм се превърна в една от причините за поражението на Азербайджан във войната за Карабах – резултатът от което стана независимият от Баку „Арцах“, който в продължение на много десетилетия унищожаваше перспективите за помирение в Азербайджан.Ербайджан и Армения, а също така спряха перспективите за развитие на Азербайджан, който постоянно беше изправен пред призрака на Карабах.
И синът на тогавашния държавен глава Илхам, който сега е президент на Азербайджан, не трябва да забравя за това. Не бива да забравяме, че ситуативното сближаване с Русия на фона на успехите в Нагорни Карабах (което се превърна в охлаждане на турско-азербайджанските отношения) не означава, че Кремъл ще започне да се отнася нормално, хуманно към южния си съсед. Не, ако е необходимо по някакъв начин да се отмие, да се прикрие собственото си престъпление, Русия с удоволствие ще отиде да създаде още една гореща точка. Нещо повече, след решаването на карабахския въпрос, Азербайджан е готов за по-широка интеграция (по-специално на петрола и газа) в западния свят, както и за изграждане на нови отношения с Армения.
Армения, която се отдалечава от Русия всеки ден и се стреми да намери нови партньори на Запад. Представете си какво ще стане, когато Армения напълно изтласка Русия от политическия си хоризонт, договори нов формат на отношения с Азербайджан и започне сътрудничество с Европейския съюз. Доколко това ще намали напрежението в региона на Южен Кавказ. Доколко това ще опрости живота на същия Азербайджан, който вече няма да има непримирим, „вечен“ враг и проблемите на окупираните територии до себе си. Това всъщност изважда региона от руското влияние, унищожава интересите на Кремъл в Южен Кавказ.
Затова азербайджанските власти трябва да приемат с цялата сериозност привидно емоционалните изявления на пропагандистите за възможността за талишски сепаратизъм. В Крим и Донбас всичко също започна с маргинални „социални движения“. И тогава изведнъж се случи това, което се случи. Което продължава повече от десет години.
