В средата на октомври президентът в Украйна Володимир Зеленски принуди международни експерти (както украински, така и чуждестранни) трескаво да обсъждат въпроса за ядрения статут в Украйна. Имаше ли някакви реални причини за това? Трудно е да се каже, просто украинският лидер спомена ядрените оръжия мимоходом. Дали го е направил умишлено, имайки определена идея? Може би. Или можеше просто да избълва, без да се замисли – нашият президент има такъв недостатък.
Спомнете си какво точно каза Володимир Зеленски по време на пресконференция в Брюксел, засягайки темата за Меморандума от Будапеща: „Говорим за факта, че ако Украйна не се беше отказала от ядрените оръжия, тя щеше да бъде чадър. Или трябва да имаме някакъв съюз… Ние избираме НАТО. Не ядрените оръжия, ние избираме НАТО“.
Изминаха 30 години от подписването на този скандален Будапещенски меморандум. Проблемът обаче, макар и малко тромаво формулиран от Зеленски, не е изчезнал, а по-скоро се е влошил.
В този контекст си спомних първото си пътуване до „капиталистическия свят“. Беше през февруари 1994 г. По това време все още бях студент във Факултета по журналистика и имах щастливата възможност да посетя Льовен, Белгия като част от делегацията на „Студентското братство“. Това е страхотен университетски кампус близо до Брюксел. Бяхме поканени там от активисти на студентската организация на Католическия университет в Льовен. Сред събитията, организирани за нас, беше дискусионен панел, на който ние, украинските студенти, бяхме основните дискутиращи. И не само Спъд и местната украинска диаспора дойдоха да ни чуят, но и университетски преподаватели, които се интересуваха да чуят информация от първа ръка за сравнително нова, все още непозната страна.
Заслужава да се отбележи, че тогава интересът на света към Украйна отново се увеличи. Това се дължи на нашите ядрени оръжия, от които се съгласихме да се откажем доброволно и всъщност глупаво. Така по това време прословутият Меморандум от Будапеща все още не е подписан. Но въпросът вече е фундаментално решен между Леонид Кравчук, Борис Елцин и Бил Клинтън. Освен това вече са подписани срамните Масандрийски споразумения и в тях, освен абсолютно несправедливото разделяне на Черноморския флот, имаше и клауза за „обезвреждане на ядрени бойни глави на стратегически ядрени сили, разположени в Украйна“. Тоест, по време на гореспоменатото разискване в Льовен, загубата на ядрено оръжие и ядрен статут в Украйна беше, така да се каже, медицински факт.
По това време съобщенията за доброволния отказ на украинците от ядрено оръжие в западния свят бяха приети с голям ентусиазъм. И това е разбираемо: някаква мътна нова държава, склонна към национализъм (защото желанието за национален суверенитет не е нищо повече от форма на национализъм), изоставя такъв фактор на глобална опасност като ядреното оръжие. И от стратегически и тактически, и в допълнение – от бомбардировачи, способни да носят такива оръжия.
Така че не е изненадващо, че в тази панелна дискусия ни беше зададен „риторичен“ въпрос: доволни ли сме, както целият западен свят, от решението на нашето правителство да се откаже от атомните оръжия? Колко голяма беше изненадата и разочарованието на публиката, когато отговорихме отрицателно. Аз, като най-възрастният представител на делегацията, се опитах да обясня на обърканите белгийци, че казват, че като цяло все още сме против ядрените оръжия и за ядреното разоръжаване в целия свят, но… Но ние губим доста мощен възпиращ фактор на фона на агресивните намерения на Русия, която току-що ни отне по-голямата част от Черноморския флот и базата в Севастопол.
По-късно, на импровизиран бюфет след дебата, един студент от Льовен дойде при мен и с горчива усмивка на лицето или ме попита, или ме упрекна: „Е, как така бяхме толкова щастливи, че се отказахте от ядрените оръжия, а вие казвате това тук“. Опитах се да му опиша преди всичко ситуацията със сигурността в Украйна, нейната несигурност срещу руската агресия. Той му даде примери за такава агресия в Грузия, Молдова, провокации срещу балтийските държави. Той му припомни думите на един от най-популярните руски политици по онова време Владимир Жириновски, който заплаши Украйна с война и окупация. „Не, не е сериозно, кой е този Жириновски? Политически маргинал. Той няма влияние върху политиката на Кремъл“, противопостави ми се моят колега, който се оказа студент по политически науки и много се интересуваше от източноевропейските въпроси.
Така тогава Западът беше убеден, че Русия твърдо върви по пътя на демокрацията и сътрудничеството с цивилизования свят. Че ситуацията там е изцяло контролирана от президента Борис Елцин – демократ, макар и несъвършен, не без странности и лоши навици. Но все пак той е свой собствен човек.
В този контекст неволно се припомнят думите на Герхард Шрьодер. Когато се срещна с руския президент Владимир Путин за първи път като канцлер на Германия, той го нарече „кристално чист демократ“. Искам да кажа, че когато западните политици наричат някого в Русия „демократ“, тогава към това трябва да се отнасяме с известна доза скептицизъм. Дори доста голям дял.
Така през февруари 1994 г. почти никой на Запад не възприемаше Русия като заплаха. Еуфорията от спокойствието, започнала с падането на Берлинската стена, все още не е отминала. Разбира се, имаше някои подозрения, че войните в Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия и т.н. се водят по заповед на Кремъл чрез различни „проксита“. Но в името на общата добра идея за мир в целия свят, на такива дреболии може да се гледа отвисоко. Дори до разстрела на руския парламент от танкове през есента на 1993 г. и за промяна на конституцията на Руската федерация.
Съжалявам, че самият аз, както и огромното мнозинство украинци, преди 30 години нямах представа за ситуация, в която Русия ще премине толкова много, че ще отиде на открита война срещу Украйна. Различни скрити смущения – напълно си представях. Като, например, активната руска помощ на Леонид Кучма по време на предизборната кампания през същата 1994 година. Тогава той недвусмислено беше смятан за проруски кандидат, така че защо да не помогнете. И именно Кучма сложи окончателно край на премахването на ядрения статут в Украйна, като подписа прословутия Меморандум от Будапеща.
Въпреки че, искрено признавам, дори аз, активен критик на меморандума, се надявах, че споразуменията в Будапеща, въпреки абсолютната им формалност и условност, все пак ще бъдат изпълнени. Имаше надежда за „всемогъща Америка“, която в този случай няма да ни позволи да се обидим и ще постави наглата Русия на нейно място. Да, ясно е, че самият меморандум беше правна фикция, нямаше и най-малка правна сила, не защити Украйна по никакъв начин, не принуди подписалите страни да ни се притекат на помощ в случай на външна агресия. Въпреки това документът беше подписан в процеса на прехвърляне на целия ядрен арсенал в Украйна и дори отказ от ядрен статут. Въз основа на това обстоятелство например разсъждавах по следния начин. Украйна стана първата държава, която доброволно се отказа от съществуващите си ядрени оръжия. Членовете на ядрения клуб са много зависими от факта, че възможно най-малко страни притежават ядрени оръжия. Затова те ще направят всичко, за да убедят останалия свят: в никакъв случай не създавайте атомни оръжия, но ако вече сте ги създали, можете спокойно да ни ги предадете, под нашите железни гаранции за сигурност. Това няма да ви направи по-малко защитени, напротив, сега ние ще действаме като гаранти за вашата сигурност и в случай на нападение срещу вас ще ви защитим с всичките си сили и средства.
Следователно, дори ако Русия един ден се опита да наруши думата си и започне война срещу нас, Съединените щати ще положат всички усилия, до пряка военна конфронтация, за да ни защитят. Защото ако Съединените щати (и за предпочитане в съюз с Франция и Великобритания) не се превърнат в планина в наша защита, тогава никой в бъдеще няма да иска отново да се откаже от ядрения арсенал. По-скоро, напротив, той ще реши, че си струва да го изгради. Това означава, че цялата глобална политика за неразпространение на ядрени оръжия, насочена към предотвратяване на придобиването на ядрен статут от държави, които не са го имали преди 1967 г., лети под опашката на котката.
Тези мои надежди бързо бяха разсеяни от така наречената „руска пролет“ от 2014 г. А Русия направи контролен изстрел в главата на надеждата след пълномащабната инвазия, изнудвайки Украйна и целия свят с ядрените си оръжия. По-специално с оръжията, които доброволно й предадохме преди 30 години.
