На 5 декември се навършват 30 години от подписването на скандалния Будапещенски меморандум. Този документ беше голяма грешка на украинските власти и имаше фатални последици за бъдещата сигурност в Украйна. Въпреки това, фокусирайки се върху дипломатическите провали на Киев, който се съгласи да размени мощен ядрен арсенал за официален лист хартия, би било погрешно да се оценява меморандумът като изключително украинско фиаско. Будапещенският меморандум беше и глобална грешка за целия колективен Запад. Това е следствие от неспособността на западните политически елити да разберат правилно геополитическата ситуация по това време и изключително слабото ниво на прогнозиране. Както и много изкривено и наивно възприятие за Русия.
В украинското информационно пространство Будапещенският меморандум рядко е бил в светлината на прожекторите на медиите преди анексирането на Крим от Русия през 2014 г. Затова по-голямата част от украинското общество имаше доста смътна представа за него. Ако Будапеща 1994 г. се споменаваше спорадично, то най-вече те се свеждаха до положителна оценка на действията на украинските власти и липсата на реални алтернативи. Но след появата на „малки зелени човечета“ на територията на Крим всички изведнъж си спомниха за този документ и гаранциите за сигурност, посочени в него. Както се оказа, те бяха измислица.
През последните десет години бяха публикувани много статии и изследвания за Меморандума от Будапеща. Почти всички украински политици, политолози и дипломати говориха за това. Този международен акт се превърна в тема на дискусия не само в експертната общност, но и в кухнята и в съоръженията за отдих. Но основният акцент винаги е бил върху това колко наивно и безотговорно е било украинското правителство през първата половина на 90-те години, раздавайки атомни оръжия и не получавайки нищо в замяна.
Кравчук, Кучма и други украински политици, които взеха ключови решения за пълното разоръжаване на нашата държава, наистина имат за какво да обвиняват. Но не трябва да забравяме и за другата страна на монетата. В крайна сметка, ако не беше колективната позиция на западните елити, за които победата в Студената война и митовете за „края на историята“ замъгляваха умовете им, Будапещенският меморандум може би нямаше да се случи.
Въпреки че звучи странно, в началото на 90-те години на миналия век Западът беше много по-загрижен за ядрените арсенали в Украйна, Беларус и Казахстан. И той изобщо не смяташе за необходимо да се притеснява от наличието на огромен брой ядрени оръжия и техните носители в баланса на Русия. Затова в западната преса от онези времена можеше да се прочетат статии за заплахата за света от независима ядрев Украйна. Въпреки това много рядко имаше публикации за подобна заплаха от Руската федерация, която изведнъж се превърна почти в фар на демокрацията и пример за надежден предсказуем партньор. Западните политици се изразяват в подобен дух.
На 25 ноември 1991 г. сенатор Джо Байдън, който много години по-късно става четиридесет и шестият американски президент, се обръща към тогавашния президент на САЩ Джордж Буш-старши. И изложи аргументите си защо Украйна трябва да бъде лишена от ядрено оръжие възможно най-скоро:
„Желанието на Русия да получи подкрепа от САЩ за унищожаване на тези оръжия се дължи не само на факта, че те (руснаците, бел. ред.) се притеснява, че ще бъде използван срещу Съединените щати. Те се притесняват, че тя ще бъде използвана срещу тях (руснаците – бел. ред.).
На територията в Украйна има значителен брой ядрени бойни глави. Утре те ще обявят независимост, г-н президент. Всъщност те ще национализират всички оръжия, които в момента са на тяхна територия. Те мигновено се превръщат в ядрена сила, г-н президент. С правителство, за което не знаем нищо, при обстоятелства, които не можем да си представим, и за руската република това е ново измерение, с което те трябва да се справят“.
Речта на Джо Байдън има изключително интересна, макар и фундаментално погрешна логика. Той изразява мнение, че Русия има всички основания да изпитва опасност поради съществуването на ядрев Украйна наблизо. За съжаление, повечето западни политици разсъждават в подобен дух. Те могат да видят заплахата от Украйна, която притежава ядрени оръжия. Но по някаква причина те не забелязаха подобна заплаха от Руската федерация, чийто арсенал беше много по-мощен. И дори не си направиха труда да се запознаят поне повърхностно с историята на отношенията между Москва и Киев. Изглежда, че западните политици са преживели внезапна амнезия, която е изтрила спомена за руския империализъм и неговата престъпна същност.
Когато Съветският съюз е на крачка от колапса, администрацията на американския президент Джордж Буш-старши започва политическа афера с Михаил Горбачов. Следващият президент Бил Клинтън продължи тази традиция и изгради особено приятелски отношения с руския президент Борис Елцин. Страничен ефект от тези отношения беше тенденцията ситуацията на територията на бившия СССР да се разглежда през очите на Москва. Затова постоянният шепот на Москва за необходимостта от разоръжаване в Украйна възможно най-скороАйните намират признателни слушатели на Запад.
Москоцентричното мислене на Вашингтон е отразено във вътрешен меморандум на Държавния департамент на САЩ от април 1992 г.: „Нищо не е по-важно в този процес от консолидирането на ядрените оръжия в демократизираща се Русия“. В същото време администрацията на Бил Клинтън упражни системен натиск върху Киев. Както отбеляза Юджийн Фишел, почетен сътрудник в Центъра за изследване на политиката за сигурност „Джордж Мейсън“, „правителството на САЩ възприема цялото поведение в Украйна, насочено към демонстриране, защита и защита на собствените й национални интереси, като безполезно, провокативно и дори достойно за подигравки и открито сплашване“.
Когато колективният Запад (и особено САЩ) оказа натиск върху Украйна да се сбогува с ядрените оръжия, той наистина искрено вярваше, че наличието на такова оръжие в Русия не е проблем. Защото Москва, в странното въображение на американски и много западноевропейски политици, се смяташе за надежден партньор, на когото можеше да се вярва. В същото време ядрените оръжия в Украйна представляват заплаха не само за Запада, но и за самата Русия. Сред високопоставените американски служители по онова време само министърът на отбраната в администрацията на Буш Дик Чейни имаше противоположното мнение и не вярваше в демократична Русия. Но предупрежденията му не бяха взети под внимание.
Заслужава да се отбележи, че президентът Бил Клинтън, който носи голяма част от отговорността за лишаването в Украйна от ядрени оръжия, каза по време на интервю през април 2023 г., че сега съжалява за ролята си в този процес. Но той предположи, че Русия може да не посмее да нахлуе, ако Украйна все още има ядрено възпиране. Но други американски и западни политици като цяло не признаха публично своя дял от отговорността за Меморандума от Будапеща и съгласието си за бърза денуклеаризация в Украйна.
В началото на 90-те години на миналия век Западът отхвърли разумната идея, че силна и въоръжев Украйна е най-добрата гаранция за поддържане на баланса на силите в Европа и противодействие на руския империализъм. Свикнали сме да бъдем критични към украинските политически елити и техните решения. Но западните политици също са способни на епични провали и предубедено мислене. И, за съжаление, те не са загубили тази черта и до днес.
