Резултатите от парламентарните избори в Грузия не можеха да ни оставят безразлични. Обичаме Сакартвело от дълго време, обичахме буйната природа на страната, нейните изящни архитектурни паметници, гостоприемните хора, техните запалителни песни и танци, грузинската кухня. Не сме забравили как през 1989 г. грузинците бяха сред първите, които поеха болезнения удар на агонизиращия СССР под формата на сапьорни лопати на окупационните войници. Спомняме си как те защитаваха суверенитета си във войната в Абхазия, която всъщност беше руско-грузинска хибридна война. Не сме забравили пряката руска окупация на Грузия през август 2008 г.
Затова никой не се съмнява, че Грузия е братска държава за нас, по дух и опит в защитата на независимостта. Поне не беше толкова отдавна. В крайна сметка той има шанс отново да стане такъв. Резултатите от последните избори обаче показват, че това не е перспектива за следващите години.
В украинския сектор на социалните медии през последните няколко дни се водят разгорещени дискусии по грузинската тема. По-специално, около въпроса за популярността на проправителствената и лоялна на Русия партия „Грузинска мечта“. Какъв беше ключът към победата й на изборите – в масовите фалшификации или в електоралната полза на населението?
Във всеки случай тази политическа сила е лидер. Дори ако вземем за отправна точка екзит половете, проведени от независими социологически центрове (където „Грузинска мечта“ губи от партиите на обединената опозиция), разликата между „Грузинска мечта“ и следващата партия в листата достига повече от три десетки процента.
В една от дискусиите във Фейсбук, в която участвах и аз, известен украински политически наблюдател разкритикува грузинското общество за подобен електорален инфантилизъм и увери, че нещо подобно е невъзможно в съвременв Украйна. Че партия, която ще бъде лоялна към Русия, открито или латентно, няма да има перспективи. Позволих си да възразя, припомняйки трънливия 30-годишен украински изборен път. Например, три години след получаването на независимост, когато изглеждаше, че комунистическата партия трябваше да слезе далеч в периферията на политическия живот или дори да се самоелиминира, тя се превърна в най-мощната политическа сила във Върховната рада. Той припомни как след Оранжевата революция, когато изглеждаше, че силите на проруското отмъщение загубиха обществена подкрепа и административен ресурс, проруската Партия на регионите стана лидер на симпатиите на избирателите, бившият престъпник Виктор Янукович се върна на премиерския стол, а три години по-късно спечели президентските избори и стана квазидиктатор в Украйна. Той припомни как пет години след анексирането на Крим и нахлуването в Донбас проруската партия ОПЗЖ почти открито печели втора позиция на парламентарните избори. И това без гласовете на най-проруската част от населението, която остана във временно окупираните територии на Крим, „ДНР“ и „ЛНР“, и следователно не участва в изборите.
На всички гореспоменати аргументи моите опоненти във Facebook ми дадоха конкретен контрааргумент: „В Украйна всичко беше преди, в Грузия беше после“. Тоест в Украйна беше преди пълномащабното нахлуване на Русия, а сега, след инвазивната инжекция, вероятността за връщане на проруските партии към популярност е нула. Но в Грузия този вид изборни глупости се случват след прякото нахлуване на Русия. Как грузинците не се срамуват сега, ай-яй-яй.
Какъв беше отговорът ми? Искрено признах, че дори се страхувах да си помисля какво ще се случи в Украйна „след това“. Тоест в това, в което ще стане нашият социален, политически, икономически и културен живот. До какви изборни резултати ще ни доведе. Бих искал да греша в прогнозите си, но по някаква причина ми се струва, че няма много шансове за оптимизъм. Че нашето положение, настроението на украинското население може да се окаже още по-лошо, отколкото е сега в Грузия.
Какви основания имам за песимизъм? Е, нека да разгледаме резултатите от проучване на общественото мнение по въпроса за европейската интеграция, проведено наскоро от социологическата група „Рейтинг“. На пръв поглед всичко изглежда страхотно: 91% от анкетираните подкрепят присъединяването към Европейския съюз (през декември 2022 г. те са били 79,4%, през януари 2024 г. – 84,3%). Европейският ентусиазъм обаче не е това, което беше. Така 43% от анкетираните са съгласни с тезата, че „Украйна определено трябва да се присъедини към ЕС“. В същото време 48% смятат, че Украйна може да не се присъедини към Европейския съюз, а само да засили връзките с него. Тоест, твърди се, че те не са против присъединяването, но по принцип е възможно да се направи и без него. И защо е така? Лесно е да се отгатне: за да се възстанови източният вектор на сътрудничество в същото време. И именно тази разклатена, но многолюдна електорална група може да се превърне в добра почва за сеене на проруски настроения.
И така, както пее Славко Вакарчук, „когато дойде денят, войната ще свърши…“. И е малко вероятно да завърши добре за нас. И това става ясно за всеки, който следи текущото развитие нам събития на фронта и на международната арена. За съжаление тя няма да завърши с дългоочакваната победа с наказанието на агресора, възстановяването на справедливостта, връщането на изгубените територии под контрол и получаването на репарации. За съжаление, самата жертва може да бъде наказана, а не нападателят.
И в такава ситуация, която далеч не е най-благоприятната за Украйна, най-накрая ще започне дългоочакваният изборен процес. Страшно е, когато си представите около какви лозунги ще се формират нови политически сили в Украйна, когато влязат в предизборната надпревара. Почти не се съмнявам, че ще има нови партии, тъй като всички настоящи се дискредитираха, така че само политическите самоубийци ще се осмелят да отидат до урните под старите марки. И ако не се формира нов политически проект, тогава поне ще е необходимо да се пребоядиса, за да не излети от парламентарния басейн.
Част от партийно-политическия спектър със сигурност ще бъде пропрезидентски. Той ще се извини за славните постижения на Володимир Зеленски, който „не избяга“, който успя да мобилизира украинския народ за защита срещу много по-силен агресор, който успя да обедини целия цивилизован свят, убеждавайки го, че единственият шанс за него е решителна и щедра помощ за Украйна.
Втората част ще бъдат безкомпромисни критици на Зеленски и сегашното правителство като цяло. Президентът ще бъде запомнен със съдбоносната си реч за „барбекю“, нежеланието си активно да се подготвя за предстоящото нашествие, въпреки настойчивите предупреждения на съюзниците, колапса на отбранителния ред, замразяването на отбранителните проекти в полза на „Голямото строителство“ и др.
И в сянката на тази безмилостна конфронтация тихо, но сигурно ще се формира условна „партия на мира“. Основната му теза е: „Тази война можеше да бъде избегната“. Просто беше необходимо да не се дразни Русия, да се правят всички възможни отстъпки, да не се месят в Европейския съюз и особено в НАТО. Ще има призив да се забравят старите оплаквания, да се установят добри отношения с Русия за възстановяване и просперитет на мирв Украйна. Тоест ще бъде положена солидна основа за формирането на един вид „украинска мечта“.
Казвате: „Невъзможно“? Всъщност сега изглежда малко вероятно. Предполагам, че за грузинците през септември 2008 г. появата на такава проруска партия като „Грузинска мечта“ също изглеждаше абсурдна. Но изминаха четири години и тя дойде на власт като нож за масло и я държеше 12 години, като всяка година укрепваше позициите си.
