Превръщането на автократичната псевдофедерация на Путин в тоталитарно копие на СССР (идеята за данък върху бездетността идва от времето на Сталин и този данък, между другото, съществува до 1 януари 1992 г.) се характеризира с процес, през който част от руското общество премина преди сто години. Говорим за бягство, относително казано, на опозицията срещу Европа – или от преследването на властите, или просто за по-добър, по-спокоен живот.
По това време руските емигранти водеха различен начин на живот – някои се занимаваха с бизнес, други пишеха мемоари, а имаше и такива герои, които се опитваха да организират някои социално-политически структури. Подобна е ситуацията и при сегашната вълна на емиграция от Руската федерация (въпреки че можем да кажем „от Москва“ и да не се заблуждаваме особено).
Всъщност днешните руски опозиционери са много по-активни – поне на ниво създаване на новинарски събития – което се обяснява със съвременните технологии. Ако през 20-те години на ХХ век форумът на бившия елит на бившата империя не можеше да представлява интерес за никого в западните медии, сега интернет платформите позволяват широкомащабно разпространение на информация. Количествените показатели обаче сами по себе си не означават нищо (освен ако не са самоцел на руската опозиция). Но това, което тогавашната и сегашната руска политическа емиграция са сходни, е в тяхната безсилие. Въпреки че някои от историческите предшественици на днешните бегълци от страната на ФСБ се опитаха да действат в действителност – например един от лидерите на Партията на социалистите Борис Савинков дори тайно се върна в СССР (където обаче беше арестуван, тъй като целият му план беше разработен от началото до края в бедняшките квартали на ГПУ).
Сегашната опозиция, която изглежда се противопоставя на потомците на Путин от Главната прокуратура, предпочита да действа извън страната. Например, така действа Юлия Навалная, която тази седмица беше на корицата на списание „Папел“ с патетичния лозунг „Искам да бъда жената, от която Путин се страхува най-много“. И си струва да поговорим за това по-подробно.
На първо място, зад този лозунг няма нищо сериозно – това е просто самореклама. Откъде знам това, може да попитате. И факт е, че Юлия Навална не е първият „политик“ от този вид в постсъветското пространство. Нейна предшественица е Светлана, съпруга на беларуския опозиционер и политически затворник Сергей Тихановски. Единствената разлика между тези две жени е, че Сергей Тихановски, за разлика от Алексей Навални, все още е жив. Поне нито режимът на Александър Лукашенко, нито малката беларуска опозиция съобщиха за смъртта на Тихановски в затвора. Друга разлика е, че геополитическото значение на Беларус е много по-малко от мащаба на Русия, така че Светлана Тихановская, която беше малко изложена на срещи със западни политици, е, честно казано, в политическите периферии.
С Навална ситуацията е различна – поне засега. Но като цяло, ако говорим не конкретно за нея (тя несъмнено ще получи своите дивиденти), а за руската опозиция, всичко е много лошо. Факт е, че за разлика от Беларус, Русия все още имаше своя опозиция, особено в относително демократичната епоха на Елцин. Беларуското антилукашенко общество нямаше нито едно повече или по-малко известно и популярно лице, докато руската опозиция, дори след убийството на Немцов, може да се похвали, че има в редиците си бившия премиер Михаил Касьянов, бившия световен шампион по шахмат Гари Каспаров, бившия депутат от Държавната дума (още по времето на Медведев и завърналия се Путин) Иля Пономарьов и др.
И в същото време ролята на главната героиня в руската опозиция се играе от Юлия Навалная, чието единствено постижение (освен тромавия косплей на сцената от ксенофобския филм „Брат-2“, тази, в която „донесете ни водка, ще отлетим вкъщи“) е, че е била омъжена за истински опозиционер. Както и Светлана Тихановская.
И какво прави руската опозиция? И тя, както преди сто години, споделя кожата на незаклана мечка. Фондацията за борба с корупцията на Навални урежда скандал с разследването на дейността на Леонид Невзлин (бивш партньор на Михаил Ходорковски в компанията Юкос), след което известният руски опозиционен влогър Максим Кац публикува разследване срещу ФБК в YouTube… С една дума, политическите емигранти направиха това, което правеха членовете на царското семейство, които успяха да оцелеят и да избягат от Русия – да разберат кой от тях е по-правилен, правдив и законен потомък. Например потомък на Навални като лидер на опозицията.
В съветското кино имаше такъв източен сериал за „неуловимите отмъстители“. Разбира се, като всеки исторически филм от онова време, той не е лишен от пропагандни нотки. Но авторите на третата част на филма, наречена „Короната на Руската империя“, много точно показаха безсилието и безсмислието на дейността на тогавашната опозиция, която не беше в състояние да разбере елементарния въпрос кой от тях е лидер на антикомунистическото движение. Точно както сега, руската опозицияТе дори не могат да вземат решение за личността на лидера, като всъщност дават тази роля на Юлия Навалная, която, ако съпругът й не беше умрял в най-новия ГУЛАГ на Путин, щеше да остане „съпруга на декабриста“.
Наистина, такова противопоставяне е истински подарък за Владимир Путин. Както преди век, руската политическа миграция беше подарък за Йосиф Сталин. Времето минава, но ситуацията в Русия не се променя нито в правителството, което се втурва към тоталитаризъм при първа възможност, нито в опозицията, която отново и отново демонстрира своята безсилие, превръщайки се в посмешище.
