Наскоро в рускоезичното пространство на YouTube нахлу доста мащабен филмов проект – документалният филм „Unpast Time“ („Unpast Time“), режисиран от Ян Визинберг, творчески директор на международна компания Лорем Ипсум, която си сътрудничи с руския Елцин център. Филмът разказва за бурните 1990-те години в Русия, въпреки че в първия епизод доста време е посветено на перестройката на Горбачов от втората половина на 80-те години.
Ясно е, че филмът е предимно про-Елцин, въпреки че може да се види и балансирана критика към първия руски президент. Следователно този проект може да се възприеме като „достоен отговор“ на документалния филм „Предатели“ („Предатели“), създаден от опозиционната Руска фондация за борба с корупцията, който беше остра критика както към самия Борис Елцин, така и към неговото обкръжение, много от чиито представители станаха лидери на руската опозиция в изгнание.
Но кавгите и разцепленията в съвременното руско опозиционно движение не ни интересуват в момента, дори само като се има предвид практически незначителното влияние на руската опозиция върху сегашната политическа ситуация в самата Русия. Но бих искал да обърна внимание на няколко интересни (или по-скоро слаби) момента във филма „Unpast Tense“. Например пропуските в поредицата за въоръженото противопоставяне между руския президент Елцин и Върховния съвет на Руската федерация (тогава руският парламент все още се наричаше така) през есента на 1993 г. Нека ви напомня, че тя завърши с танкова атака срещу „Белия дом“ (както се наричаше сградата на руския парламент).
В тази поредица се споменава, че „въоръжени и закалени в битки приднестровци“ пристигнаха на помощ на руските депутати. Интересно е, че филмът е филм от десет епизода, описва подробно всички важни събития от 90-те години, а след това изведнъж – упс, от нищото, някакви приднестровци с оръжие и боен опит. Зрителят, който преди това не се е интересувал особено от историята на разпадането на СССР и би се опитал да извлече цялата информация за онези времена от този фундаментален филм, изобщо би бил зашеметен. И всичко това, защото създателите на филма срамежливо пропуснаха неудобния момент за Русия и за самия Борис Елцин за първата хибридна война, водена от Руската федерация на територията на независимата Република Молдова през 1992 г. Да, да, същата либерална и демократична Елцин Русия, която все още не беше имала време да напусне правилно съюза, но вече изпращаше своите „ихтамнети“ в Приднестровието, провокирайки сепаратистки действия там, финансирайки войната, въоръжавайки бойци, които трябваше да се бият с легитимното молдовско правителство. И вече през 1993 г. „приднестровците“, отгледани и въоръжени от режима на Елцин, пристигнаха в Москва, за да се бият със същия Елцин.
Следващият такъв епизод във филма, който би трябвало да зашемети внимателния зрител, се отнася до първата чеченска война. Той разказва за абсолютно катастрофално бронирано нападение в Грозни през декември 1994 година. След това чеченската милиция обстрелва руската настъпателна част почти като в стрелбище, изстрелвайки я в центъра на града. Унищожени са около четиристотин танка и бронетранспортьора. Хиляди руски войници са убити и ранени, а стотици са пленени.
Би било логично авторите на филма да обяснят: откъде чеченските милиции са взели всички тези оръжия, за да разгромят напълно руската танкова армада? И от същата „хибридна война“, която Русия на Елцин води срещу Грузия на територията на Абхазия през 1992-1993 г. И за да не блестят твърде много, руснаците поставиха чеченците пред себе си, преструвайки се, че се бият там по свое усмотрение, „за свободата на народите на Кавказ“. Всъщност чеченските бойци са били въоръжени от руското министерство на отбраната и обучени от инструктори от Министерството на сигурността, предшественика на ФСБ.
Известно е, че ключовата роля в абхазката война и в победата на абхазките сепаратисти над въоръжените сили на Грузия изигра „абхазкият батальон“ („батальон“ е чисто конвенционално наименование, всъщност тази бойна единица наброяваше повече от пет хиляди войници) под командването на Шамил Басаев. Да, същият Басаев, който по-късно ще бъде наречен „терорист номер едно“ в Русия. Именно Шамил Басаев с двеста свои бойци ще извърши дръзко нападение от Чечения до Будьоновск през юни 1995 г., ще вземе няколко хиляди заложници, ще ги държи в местна болница, ловко ще отблъсне всички атаки на руски специални части и в крайна сметка ще постигне изпълнението на ултиматума си от руските власти. И ултиматумът беше следният: край на войната в Чечения и изтегляне на всички руски войски оттам.
Защо сега си спомняме за Басаев, който почина през 2006 г.? Той умира, но името и споменът му за него неочаквано провокират малък международен конфликт. И между кого? Между Русия и самопровъзгласилата се и непризната „Република Абхазия“ под неин контрол, която остава международно призната територия на Грузия. НамирамБеше отбелязано, че абхазците все още ценят и почитат своя „национален герой“ Шамил Басаев. Не ги интересува, че Русия има най-негативно отношение към него, към паметта му, че дори след Будьоновск той организира поредица от нашумели терористични атаки на руска територия с многобройни жертви. А в Държавния музей на Абхазия, възстановен през 2012 г. след войната с руски пари, цяла изложба, наречена „Герой на Абхазия“, беше посветена на Басаев и съответно портретът му висеше на видно място.
Интересно е, че експозицията, посветена на Басаев, е организирана преди повече от десет години, но едва сега е забелязана от руснаците и силно възмутена. Първоначално информация за това се появи в канала Hard Blog Telegram, след това руски z-блогъри, проправителствени политолози и активисти започнаха да пишат за това. Всички те изразиха дълбокото си възмущение от факта, че почти родните им абхазци прославиха „терориста“.
Но абхазците не възнамеряваха да се откажат от почитането на Басаев толкова лесно. От администрацията на музея заявиха, че няма да правят снимки, докато няма официален указ за лишаване на бореца от титлата Герой на републиката. „По време на Отечествената война на народа на Абхазия той ни помогна да победим армията на Държавния съвет на Грузия. Той е част от нашата история. Няма да го снимаме сами“, казаха от музея.
В крайна сметка се стигна до държавна нота на протест. „Смятаме за неприемлива демонстрацията на портрета на Ш. С. Басаев в експозицията на Държавния музей на Абхазия“, се казва в изявление на руското посолство в Абхазия.
Абхазците се съпротивляваха малко, но в крайна сметка трябваше да се подчинят, защото непризнатата Абхазия във военен и финансов аспект се основава изключително на помощта на Русия. Някогашната перла на Кавказко Черноморие отдавна е загубила статута си на международен курорт. Крайбрежните градове се разпадат без туристи, някога буйните санаториуми се рушат, ресторантите фалират. Такава е съдбата на практически всички сепаратистки формирования, провокирани от Русия да предприемат сепаратистки стъпки.
