След началото на пълномащабната война голям брой украинци (предимно жени и деца), буквално няколко милиона граждани, напуснаха родната си страна, за да избегнат попадането им от руски куршуми, снаряди и ракети. Мнозина остават емигранти и до днес, чакайки края на войната и планирайки да се върнат. И докато войната продължава, украинците са принудителни гости в Европа – и постепенно се сблъскват с не особено приятни аспекти от живота там.
Например бивш служител на сайта, където четете този текст, Галина Чоп. Накратко, синът й беше тормозен дълго и систематично и нито ръководството на образователната институция, нито родителите на децата агресор реагираха по някакъв особен начин. В същото време историята на Халия и нейния син се различава от историите на украинските емигранти, тъй като тя живее в Швейцария от предвоенни времена, съпругът й е местен, а децата й съответно са етнически наполовина швейцарци. Но проблемът тук не е в украинския произход на майка й (поне засега няма причина да се твърди обратното), а във факта, че те са различни от другите деца.
А децата на украинските жени мигранти – те се различават априори, без никакви допълнителни условия, причини и основания. Те са чужденци в богата, просперираща и толерантна Европа. Освен това, за разлика от мигрантите от Близкия изток и Северна Африка, те не се страхуват от тях, защото оттам напускат предимно мъже, които например в Германия се характеризират с думите, които например излетяха от устните на футболиста Тони Кроос, който дълго време играеше в Испания. (Нищо особено, той просто призна, че като баща е по-спокоен да живее в Пиренеите, защото в Германия не е много безопасно за млади момичета като дъщеря му да се разхождат вечер.) А украинските жени, дори в принудителна емиграция, се установяват, работят и се опитват да създадат поне някакъв комфорт за себе си и децата си.
Нека го кажем още по-директно и честно – нашите принудителни бежанци и техните деца в Европа, в Германия например, самите те са жертви на агресия. От страна на същите „германци“, които бяха репатрирани от Съветския съюз или ОНД и чието единствено желание да живеят в богата страна остана от германските корени на техните бащи и дядовци. Но в същото време с Първи канал и Путин по телевизията.
Но не става въпрос само за открита агресия, но и за скритата арогантност на местните жители към украинските мигранти. Което, разбира се, „никой не се обаждаше“ на себе си – но в същото време не беше ли Германия, не беше ли нейният бивш канцлер Ангела Меркел, която направи всичко възможно, от срещата на върха на НАТО в Букурещ през 2008 г. до газопровода „Северен поток 2“, така че Украйна да остане в руския капан, а в опит да се измъкне от този капан да плати ужасна, колосална цена, както за Европа на 21 век? Цена? И все пак, кой от германците ще си спомни това…
От една страна, всички тези истории са просто изолирани случаи, които не могат да бъдат обединени в една последователна картина. Но, от друга страна, те ни дават възможност да се замислим върху един много важен, може би основен въпрос в живота: защо изобщо ни е необходима Украйна?
Разбира се, след като са живели в европейските страни от няколко години, украинците вече знаят за мощните проруски настроения в ЕС и в покрайнините му (попитайте от време на време как руските пари смилат мозъците дори на исландци, които са толкова далеч от нашите две страни, че са твърде мързеливи да разберат кой от нас е точно тук). И за качеството на определени услуги. Вземете например „Укрзализница“, „Нова поща“ или много други украински услуги, които завърналите се просто ще обожават, когато видят и най-важното усетят как например влаковете се движат в Германия.
Но всичко това не е основното. Всичко това, разбира се, е неприятно, но можете да живеете с такива проблеми и нюанси. И не е лошо да се живее, както показва европейският опит. И това, с което не можете да свикнете, е фактът, че дори в тази богата, успешна и красива страна, като шоколадова обвивка, вие сте второкласен човек. И рано или късно ще ви се напомни за това.
Основното нещо в Украйна не са евтините стоматологични услуги, не точните (дори по време на война!) железопътни комуникации, не бързите пощенски услуги. Основното в Украйна, самата същност на нейното съществуване като държава е възможността да бъдете тук, на тази земя, на тази територия, в тази страна, САМИ. Да бъдеш украинец и да знаеш, че никой няма да те тормози, да те обижда или да те бие за това. Ето защо се нуждаем от държава под тризъбец и синьо-жълто знаме. Да бъдем убежище, да бъдем дом на тази велика европейска нация.
И това в никакъв случай не е наша идея. Бащите-основатели са създали държавата Израел със същата цел – така че евреите от цял свят да имат място на земното кълбо, където да не бъдат унищожени заради това, че са евреи. Да, израелците постоянно са принудени да се защитават, да отблъскват агресията на съседите си, които вероятно никога няма да се успокоят. Но те знаят със сигурност какво има тук у дома, човек в униформа няма да дойде при тях, за да ги изпрати в концентрационен лагер. Ето защо Холокостът е толкова важен в историята на Израел – защото той е вечно напомняне защо евреите се нуждаят от собствената си страна. Просто да има място на планетата, където Холокостът никога няма да се повтори.
А за украинците Украйна в крайна сметка трябва да се превърне в такова място. Защото дори на Изток, дори на Запад, все още не сме у дома. Не можем да разчитаме на правителството, защото то ни е чуждо, то има свои проблеми, свое общество, чиито проблеми ще реши преди всичко. И тук, между Сан и Северски Донец, между Припят и Черно море, е нашето убежище. Нашият дом. И именно заради съществуването си – и то не отвъд границите на 1991 г., не за европейската интеграция, а за съществуването на дом за украинците – тази война продължава. Ние се нуждаем от този дом, но руснаците не. И видяхме от какво се нуждаят не само в Буча, Изюм или Херсон, но и в баварския град Мурнау ам Стафелсе, непознат за по-голямата част от украинците, където през април 2024 г. двама украински граждани бяха намушкани до смърт само защото са украинци. И беше намушкан от руснак.
