Основното събитие на лятото на 2024 г. беше, разбира се, настъплението на въоръжените сили в Украйна (до определен момент – в режим „ние не сме там“) на територията на Курска област на Руската федерация. Тази военна операция беше не само първата успешна офанзива на украинските сили след Слобожанската офанзива от лятото-есента на 2022 г., офанзива, която направи възможно преместването на фронта с няколко километра на изток за сравнително кратко време. Въпреки че този фактор, разбира се, не бива да се пренебрегва – някой ден Курската офанзива също ще бъде анализирана от военни теоретици. Но тъй като не сме на специализиран военен ресурс, ще говорим за друг аспект на тази история.
Да се върнем към януари-февруари 2022 г. И нека си припомним как руският диктатор Владимир Путин (нека наречем вещите с истинските им имена) изнудва западния демократичен свят, изисквайки не само да му даде Украйна (и, разбира се, всички други бивши съветски републики), но и да възстанови статуквото на Ялта. Това всъщност е да се върне световният ред към ситуацията от 1988 г., когато част от Европа беше под контрола на Кремълската империя – а самата тази империя беше един от центровете на двуполюсния свят. (Всъщност, разбира се, беше триполюсно, но в СССР не искаха независимостта и субективността на Китай, защото не може да има два центъра на сила в социалистическия свят, ако има само един в капиталистическия свят).
А Путин изнудва Запада с много прост аргумент – война. Всъщност светът не видя нищо ново, Европа някак си преживя всичко това в края на 30-те години на миналия век, когато друг диктатор, Адолф Хитлер, успя да завладее Елзас, Австрия, Судетската област и останалата част от Чехия и Моравия единствено чрез изнудване. И Полша, поне частично, въпреки че вече трябваше да се бием тук. Но тази история е и допълнителен аргумент както за умствения потомък на Хитлер, Владимир Путин, така и за западните му опоненти – защото нацистите все пак печелят войната с поляците. Въпреки че две големи европейски държави, Великобритания и Франция, се застъпиха за Полша или поне се опитаха да я защитят веднага.
И така, 2022 г. за Путин беше 1939 г. за Хитлер – той трябваше да се бие. И тази история, за разлика от полските, френските и последвалите кампании на Вермахта, се превърна в проблеми за руската армия, меко казано. Репутацията на „втората армия на света“, репутацията на страховит и непобедим тиранин (помните ли тази секта, която все още вярва, че Путин е надиграл всички?) – пострада. Частично, но осезаемо.
Но до определен момент Владимир Путин все още можеше да се чувства победител. Той нахлу на територията на чужда държава, окупира и анексира част от регионите на тази страна – и не плати за това. Това, разбира се, не е „нищо“, но самочувствието на президента на Руската федерация все пак му позволи да продължи да играе ролята на алфа мъжкаря, могъщия на този свят. И от време на време да плаши света с основния си коз – ядрените оръжия. Която, нека бъдем честни, губеше своята сила и сплашване с всеки месец от пълномащабната война. Въпреки това тя беше истинска суперсила, макар и под санкции, макар и противодействаща на армия, наситена със западна техника. Но тогава, изведнъж, през август 2024 г., Курск се случи…
И се оказа, че всички страхове, с които е пълен Телеграм каналът на бившия вицепрезидент на Руската федерация Дмитрий Медведев – съжалявам за прямотата, заслужава си лайната. Всяването на паника, което ръководството на Кремъл започна още преди началото на войната, тогава редовно се използва от този „гопник аргумент“ по време на войната на територията в Украйна. И тогава въоръжените сили в Украйна навлязоха на международно признатата територия на Руската федерация, превзеха част от територията на Руската федерация – много по-застрашаваща националната сигурност…
Но какво виждаме? И виждаме, че не е имало ядрени удари – нито по украинските войски, нито по украинските тилови градове. И най-вероятно никога няма да се случи. Разбира се, отхвърлянето на използването на оръжия за масово унищожение може да се обясни по много начини. И този път натискът е не само от Запада, но и от Изтока, от Пекин. И разбиране на стратегическата опасност за цялата планета, за цялата цивилизация. (Честно казано, на този аргумент е трудно да се повярва в главата на Путин – но нека бъде.)
Остава обаче фактът, че нивото на заплаха за Руската федерация и режима на Путин достигна почти най-високото ниво (остава да видим украински войски в Московска област и удари с дронове и HIMARS по столицата на империята). И не видяхме адекватен отговор – адекватен на постоянните и многобройни заплахи, които се чуваха зад стените на московския Кремъл.
Какво може да означава това? Само едно нещо. Владимир Путин се оказа най-обикновеният гопник, който реши в класическия стил на портите на Санкт Петербург да сплаши жертвата и да я ограби без употреба на сила. И всичко завърши с факта, че жертвата не само започна да се съпротивлява, но и заби гопника в слънчевия сплит със същите месингови кокалчета, които взе със себе си на „специалната военна операция“.
В крайна сметка, въпреки оскъдната територия, окупирана от украинската армия в цяла Русия, това е много болезнен удар. Самите руснаци започнаха да разпространяват темата, че „за първи път от Великата отечествена война кракът на агресора стъпи на свещената руска земя“. (Всъщност, не за първи път, вземете поне историята на остров Дамански отвоюван от Китай през 1969 г. – но не всеки руснак, който е бил толкова притеснен за „изконно руския Крим“, дори ще си спомни този случай.) Удар, който демонстрира цялата слабост на кремълския режим. Путин се оказа твърде слаб не само да заграби чуждата – той дори не е способен да защитава собствената си законна защита. И всеки, който го следи отблизо, нямаше как да не забележи това.
Обществената слабост е това, от което се страхува всеки диктатор. Ето защо Лукашенко тича из Минск с картечница през 2020 г. (той не го сложи на себе си, за да стреля – това беше демонстрация на сила). Ето защо самият Путин, знаейки фобиите на Ангела Меркел, доведе кучето си на съвместно събитие с тогавашния германски канцлер. И сега…
И сега Путин демонстрира пред целия свят не просто слабост – видяхме това още през 2022 г., когато войските му избягаха от Киев, разкривайки нечовешкото си лице пред света в Буча – а истинска слабост. Диктаторът, който в началото на 2022 г. се смяташе за господар на една трета от света без три дни (или 96 часа, зависи как го броите), през август 2024 г. се оказа неспособен да спаси територията си от чужда армия.
И това е основното поражение на Путин в Курска област. Защото дори въоръжените сили в Украйна да напуснат Суджа след месец или шест месеца, никой никога няма да забрави, че не могъщата Златна орда, не великата Франция на Бонапарт, не Третият райх на Хитлер, а скромната, малка Украйна (която, както казаха руските пропагандисти, „ще победим в гореща война за два дни“) превзе и контролираше тази територия. А „втората армия на света“ не можеше да направи нищо с украинските войски, които всъщност не съществуваха 10 години по-рано.
