Читалнята на библиотеката „Иваничук“ на площад „Ринок“ 9 е пълна с хора. През изрезите на прозорците върху дървения паркет се разпространява топла жълта светлина. В центъра 25-годишната Ирина Цибух, дъщерята, сестрата, приятелката на „Чека“, фелдшер, ръководител на 5-ия екипаж на „Хоспиталиерите“, гледа пронизващо от екрана. До портрета й е гербът на Донецка област. В посмъртно писмо, което пише повече от година преди смъртта си, „ЧК“ ѝ благодари, че ѝ е позволено да бъде свободна и да живее живота, който е искала. Тя каза, че ме обича и ми благодари за любовта.
Ирина Цибух беше убита на 29 май 2024 г. по време на евакуацията на военните в посока Харков. Тя завещала да дойде при нея в бродирани ризи или камуфлаж, направила списък с 10 песни, които трябвало да се пеят на сбогуването, помолила да запали огън и да не носи цветя. 40 дни след смъртта на Ирина десетки хора идват в библиотеката на Иваничук, за да слушат истории за „Чека“ и по-късно отново пеят любимите й песни на Марсово поле. Разказваме ви как роднини и приятели помнят Ирина Цибух.
Кръг от истории
Фотографът и приятелка на Ирина Цибух Юлия Кочетова, като на сбогуването с „ЧК“, носеше бродирана риза. Подготвила е две истории за приятелката си – за желанието й да помогне и за смелостта да бъде шумна и неловка.
„Идвахме от изток. Тя беше ужасно изтощена и ме помоли да карам. Всъщност не исках, защото има механици, но се съгласих. Айра веднага заспа. Минаваме покрай мащабен инцидент – полиция, разбити коли. Айра не отваря очи и избълва: „Къде са ранените? Комплектът за първа помощ е до мен, големият аптечка е в багажника“. Беше светкавично, тя не се замисли и за секунда какво трябва да направи. Малко завиждам на тази абсолютна сигурност къде трябва да бъдеш и какво трябва да правиш“, казва Юлия.
Хората, които дойдоха да слушат историите за Ирина Цибух ()
Тогава Юлия започва да говори за пътуването на Ирина от Киев до Лвов, а братята „Чека“ се гледат и започват да се усмихват. Ирина се съгласила да закара съпруга си, който гласувал на пътя.
„Айра беше в цивилни дрехи. Качил се в колата и се оплакал, че войната е заговор, отвличат се хора и се налага да бяга от страната. Ира е човек с голяма издръжливост, но започна да говори за националната идея, съпротива и действие. Мъжът не знаел, че е невъзможно да обсъди това с Ира. Той се сопна и каза, че веднага разбрал, че Ира е войник. И тогава Ира спря колата и много нежно го помоли да отиде на разходка в гората. Оставила го е някъде по средата на магистралата. В дъжда и мислене за националната идея. Сигурен съм, че е преосмислил нещо в живота си. Много се смяхме, когато тя разказа тази история“, спомня си Юлия.
Тя казва, че това не е била внезапна прищявка на „Проверки“, а акт, който говори за запазване на границите: трябва да бъдем отговорни за думите си и да ги защитаваме на всички нива, дори в ежедневието.
Медикът Тарас Люти разказва, че е дошъл да работи с Ирина две седмици, а в продължение на две години е останал в петия екипаж, чийто герб е змия и розова шпатула. През пролетта на 2022 г. ЧК му писа в социалните мрежи и заяви, че има недостиг на хирург.
„Отидох на война през февруари 2022 година. Екипажът ми почти никога не е ходил на фронтовата линия. Когато дойдох в Ира и тя ми разказа как е структурирана работата й… Да кажа, че бях изненадан, е подценяване. Тя знаеше колко дълго ще издържи нашата машина, за да свърши работата ефективно. Бях много изненадан“, казва Тарас Люти.
Докато работи с Ирина, казва той, е спрял да се страхува, защото всяка минута закъснение е нечий загубен живот и здраве. Седенето без работа, добавя той, било много готино, защото означава, че никой не е убит или ранен. Въпреки това, в такива моменти Ирина търсеше кое звено се нуждае от помощ.
„Никога не сме имали думата „две стотни“. Айра винаги казваше „на щита“. Тя вложи много смисъл в тези думи. За руснаците 200 е просто билет, който се издава за тялото и ковчега. Имаме войник, който загина“, казва Тарас.
Историята на Тарас Люти е прекъсната от тромпетист от кметството, който свири на пазара за паднал войник. Другарят на ЧК замлъква за няколко секунди.
„ЧК“ научи него и другарите му да не се страхуват да казват любов на близките си. Тя завършваше разговор с приятелите си с думите: „Целуни се, обичам те“. По-късно мъжете, въпреки че се срамуваха, но вместо „плюс-плюс“, така отговориха на Ира в уоки-токито.
„Много е трудно да срещнеш такава любов и такъв човек в живота. Работя във военна болница. Работата ми свършва с това, че отивам в Ира. Обичайте се, докато сте тук. Любовта се проявява в саможертвата. Това е способността да даряваш, събираш и да се бориш“, казва хоспиталиерът.
Майката на Ирина, Оксана, се приближава към микрофона. Казва, че когато е дошла тук, се е съмнявала дали изобщо ще може да говори. Тя мълчи и има силни дълги аплодисменти. Оксана се приближава към съпруга си Володимир, който стои настрана и от време на време изтрива сълзите, хваща ръката му. Тя ще прави това всеки път, когато загуби езика си от вълнение. Родителите са прегърнати от най-малкия си син Юри. В залата бабата на Ирина Хана изтрива сълзите си.
„Моята история също е за любовта. За това как си разменихме местата. Всяка година ходехме на почивка като семейство. Когато децата бяха още малки, съпругът ми и аз организирахме ваканции. Имахме нужда да бъдем заедно и отделени от всички останали. Не можех да си представя ваканция без деца. Никога не са казвали, че не се интересуват от нас. Дори когато бяха по-възрастни. Когато децата пораснаха, си разменихме местата. Чувствахме се като туристи, които не се интересуват от нищо. Забавлявахме се толкова много заедно и не мога да разбера, че е в минало време. Сърцето ми не се отказва от мисълта, че това никога няма да се повтори“, казва Оксана Цибух.
По-късно, добавя тя, е имало друга размяна на роли: децата са отишли да защитят родителите си, а не обратното. Оксана повтаря, че това е страшно и напълно погрешно.
„Имахме чат, наречен „Семейство“. Всяка сутрин най-хубавото послание в живота ми беше: „Бръмча“ от Ира. Понякога тя отиде на видео разговор и разказа, например, колко готино момчетата оборудваха душ. Изказванията трябва да завършват с положителни моменти, но засега ги нямам. Не се научих да говоря за това в минало време. Това ми дава сили да бъда тук дори и сега. Нека Ирина ви даде всички сили и вдъхновение, защото всеки от вас получи частица от тази любов от нея“, казва Оксана Цибух.
Другарят по оръжие на Ира Всеволод с позивната „Герман“, който е бил медик на 5-ия екипаж на хоспиталиерите от май 2022 г. до ноември 2023 г., казва, че Ира всъщност го е „възпитал“ като фелдшер, дал му разбиране не само какво прави, но и защо.
„С Айра имахме доста конфликти. Тя много рядко грешеше, а аз не можех да приема това. Не разбрах как е. Сега ми се струва, че това е заради нейния опит и харизма. Тя много рядко проявяваше слабост. Когато влезете в близкото пространство на човек, дори чрез работа, хората в удобно състояние се отварят и показват своите слабости, което Ира никога не е правила. Само веднъж тя показа истински емоции, когато нашият приятел Максим почина“, казва фелдшерът.
Павло, друг от братята по оръжие на Ирина, разказва как са отишли в Швеция за рехабилитация и са се опитали да помогнат да получат помощ от Украйна.
„Част от резултата от нашата работа беше 16-ият пакет от помощи от Швеция. Айра нямаше време да види новините. Но това свидетелства за мащаба на „Проверката“. Движете се напред, помнете цената, която плащаме, и говорете за това. Говорете толкова уверено, колкото и тя“, казва Павло.
Директорът на библиотеката Таня Пилипетс изключва осветлението в залата и спуска щорите. Фотографът Юлия Кочетова показва кадри от предстоящия филм за Ирина „Чека“. Историите за хоспиталиера ще продължат да се разказват.
Пеещ кръг
За да стигнете до Ирина, трябва да се изкачите до края на Марсово поле. Малки камъчета, горещи от слънцето, шумолят под краката, по които се плъзгат ясни дълги сенки. Хората се събират около „ЧК“. Брат й Юрий полага рогозки и носи вода. Хората отварят два големи чадъра – розов и черен, в цветовете на герба на пети екипаж. Юрий моли всички да се приближат.
Марсово поле, 7 юли 2024 г.
Оксана Цибух излага наградите на дъщеря си сред белите цветя. Отстрани има два листа. Такива съобщения от познати и непознати постоянно се появяват на гроба.
„Оставили сте след себе си светлина, която не угасва. Аз, като незначителен брой хора, сега спирам в 9:00 ч., помним и ще свидетелстваме за тези, за които мълчим в 9:00 ч. всеки ден“, пише в едно от писмата. Така фелдшерката поиска да почете онези, които са „на щита“ приживе.
Роднини и приятели на Ирина Цибух на Марсово поле
Айра гледа от портрета, спокойна и усмихната. Знамената се веят над кръста. На един от тях има надпис „В името на всеки живот“. Оксана Цибух настройва цветята и лампите, докосва кръста и наоколо цари тишина. Баба Анна се приближава към нея. Шумна пчела лети от цвете на цвете.
Братът на ЧК Юрий е събрал текстовете на любимите песни на сестра си и я моли да пее, да не се срамува. Хората отварят текстове. „Украйна“ от Тарас Петриненко, композиции от Володимир Ивасюк, чуват се много народни песни. Оказва се, че когато плачеш, е невъзможно да пееш. Семейство Цибух се прегръща.
Въпреки жегата, песните на Марс се чуват около два часа. Никой не смее да си тръгне пръв дълго време. Тези, които дойдоха в „Чека“, пеят песента три пъти, която трябва да бъде последна, и все още се разпръскват след химна в Украйна.
