На фона на течението, далеч от най-добрата ситуация за Украйна на руския фронт, все по-често се чуват призиви за украинско-руски преговори. Те се чуват от западни политици, от така наречения Глобален юг, както и от много украински политолози и „политолози“. Разбира се, всички войни, ако не доведат до пълно поражение и безусловна капитулация на една от враждуващите страни, завършват с преговори, които предвиждат взаимни компромиси.
Сегашната военна обстановка ни води все по-уверено към идеята, че рано или късно такива преговори ще се проведат между Украйна и Русия. Единственият въпрос е кой ще бъде в по-добра позиция по време на заседанието на двете делегации и следователно ще може да има по-силно влияние върху дневния ред. И в този аспект ситуацията на контактната линия ще бъде важна, но само един от факторите на влияние на страните.
Вторият също толкова важен фактор е международната подкрепа на една от страните. И по този въпрос Украйна в момента успява да постигне много по-голям успех, отколкото на фронта. Въпреки че работим военния фактор и нямаме намерение да се отказваме от позициите си.
Последният глобален успех на украинската дипломация беше срещата на върха за мир, проведена в Швейцария през юни. Да, на запад Украйна не успя да постигне всичко, което искаше. Беше необходимо значително да се намали списъкът на разглежданите въпроси, да се избере „най-беззъбият“ от тях. Русия, в двойка с Китай, успя да разубеди много важни страни да участват в срещата на върха. Независимо от това, тя се проведе с доста силно глобално представителство. На срещата на върха беше разработено определено рамково споразумение, формализирано под формата на заключително комюнике, което в бъдеще може да бъде положено като основа за бъдещи преговори с Русия.
Ясно е, че Москва, съзнавайки опасността, която представлява международният консенсус около Украйна за нейните агресивни планове, се опита с всички средства да я торпилира. Едно от торпедата беше вече забравеният истанбулски кръг от украинско-руски преговори през март 2022 година. Отначало Кремъл започна да изпуска отделни страници в дози, дори не споразумението, а плана на обсъжданите между двете делегации въпроси. В началото на март тази година във вестника се появи информация от срещата в Истанбул Уолстрийт джърнъл, През април още по-голям откъс от документите публикува авторитетен консервативен германски вестник Ди Велт. През юни вестникът Ню Йорк Таймс публикува най-пълния пакет документи от срещата в Истанбул.
Защо беше направено това? Отговорът е много прост: да се предизвика объркване в западната политика (и в украинската също). В края на краищата много противници на военната помощ за Украйна (както открити, така и латентни) получиха допълнителни аргументи в защита на своята позиция. Доста характерен начин за използването им може да се види в авторитетното френско издание Le Monde diplomatique. Известният международен наблюдател Беноа Бревил в статията си „La piste d’Istanbul“ нарича проекта за мирно споразумение от Истанбул „наистина важен документ, чието приемане можеше да предотврати две години сблъсъци и стотици хиляди жертви“. Той вбесява френските журналисти, че са пренебрегнали тази информация, изтекла от Кремъл. Авторът прави следните изводи от това „изтичане“:
„Ясно е, че Русия се стреми не толкова да завземе територии, колкото да получи гаранции за сигурността на своите граници. Следователно първият член разчита на „постоянния неутралитет“ в Украйна, която ще откаже всякакъв военен съюз, ще забрани присъствието на чужди войски на своя територия, ще намали военния си потенциал, като същевременно запази възможността за присъединяване към Европейския съюз. На свой ред Москва обеща да изтегли войските си от окупираните територии след 24 февруари, да не напада отново Украйна и че този ангажимент ще бъде гарантиран от механизма за подкрепа, предложен от Киев, а именно: в случай, че Украйна стане обект на агресия, членовете на Съвета за сигурност на ООН ще се ангажират да я защитават.
Не е ясно къде авторът „вижда“ това. Аналитично мислещите хора, които са изучавали предишни мирни договори, договорени от Русия, и „склонността“ на Москва да ги спазва, имат диаметрално противоположно мнение. Многократно сме анализирали резултатите от преговорите в Истанбул в нашата публикация и ще трябва да го направим отново.
Например, Москва поиска в Истанбул от Киев признаването на „ДНР“ и „ЛНР“ за независими републики в административните граници на Донецка и Луганска област и изтеглянето на украинските войски от тяхната територия. Тоест, Украйна трябваше да се съгласи със загубата не само на онези няколко непризнати републики, но и да се откаже от много по-големи територии, които дори още не бяха окупирани. Същият Мариупол, който по време на преговорите героично се защитаваше, както и КраматОрск, Славянск, Бахмут и др.
Украйна също трябва да признае Запорожие и Херсонска области като нови провинции на Руската федерация и да изтегли украинските войски от техните територии. Може би би било възможно да се постигне съгласие по нещо по този въпрос, но със сигурност не и за „сухопътен коридор“ към Крим. Тоест, Мариупол, Бердянск и Хеническ ще останат руски завинаги, а Украйна съответно ще загуби излаз на Азовско море.
Да продължим с руските искания. Украйна, според тях, трябва да признае Крим като субект на Руската федерация.
Но руският агресор не се ограничи само с териториални искания. Например, Беноа Бревил лекомислено твърди, че какво лошо има в това да се откаже от опита за присъединяване към НАТО, леко да намали армията си. Сериозно? Украйна трябваше да намали състава на въоръжените сили до 83 500 души. Тогава всеки контрол върху цялата демаркационна линия може да бъде забравен. Ако това беше изпълнено, то след кратка почивка, дори ако мастилото върху подписите на мирните договори току-що беше изсъхнало, Русия щеше да обяви нова „специална военна операция“ и щеше да може да завземе Украйна с малко кръв.
Андреас Умланд, авторитетен германски политолог и анализатор в Стокхолмския център за източноевропейски изследвания към Шведския институт за международни отношения, в една от последните си статии анализира как Русия не спазва споразуменията си. Историята на Москва в прилагането на ключови споразумения за сигурност с бившите съветски републики е катастрофална. Самата Русия често е била гласовита в критиките си към предполагаемото неправомерно поведение на по-слабите й партньори в преговорите преди, по време и след подписването на документа. Говорителите на Кремъл последователно настояват за пълното прилагане на статиите, от които са най-заинтересовани, и за приемането от страна на Москва на собствената им интерпретация. В същото време Кремъл е гъвкав по отношение на собствените си материални задължения – тези, произтичащи както от многостранни, така и от двустранни споразумения между Москва и други постсъветски държави. Политическото пренебрежение на Кремъл често се отнася до самите руски ангажименти, които са от решаващо значение за превръщането на сделките в смисъл“, твърди Умланд.
Мнозина в Украйна и в чужбина сравняват проекта за истанбулски споразумения с новите „мирни“ предложения на Владимир Путин, които всъщност са нов ултиматум към Украйна. Спомнете си, че основното искане на шефа на Кремъл сега е „пълното изтегляне (на украински – бел. ред.) войски от „ДНР“ и „ЛНР“, Запорожие и Херсонска област“. Бъдещите експерти сега твърдят, че е било необходимо да се постигне мир с Русия тогава, в Истанбул, защото сега условията са станали много по-лоши. За да се правят такива изявления, човек трябва напълно да загуби историческата памет и способността да мисли през ситуацията поне две стъпки напред. Но нямаше шанс за мир с Русия преди две години, не и сега, нито при по-добри условия, нито при по-лоши условия. Защото, както правилно отбелязва Андреас Умланд, тогава Кремъл се нуждаеше от цяла Украйна и сега неговите „желания“ не са се променили.
