Всички военнопленници, държани в Русия, защитници на завода „Азовстал“ в Мариупол, все още не са се върнали в Украйна. В момента около 6500 украински военнослужещи са в руски плен. Размяната на военнопленници се осъществява благодарение на титаничната работа, в която участват обществените организации, по-специално. Украинските войници, които успяха да се върнат, говорят за ада, през който са преминали в руски плен.
Останахме себе си
Ние сме увити в нощта
И свободните ми устни се свиха от болка
Но и до най-дълбоките мазета
Светлината ще се върне отново
Плачът на новия ден избухва свободно
(Окиан Елзи – град Мария)
Първи кръг – Мариупол
Руското нападение над завода „Азовстал“, който се простира над огромната шир на източната част на Мариупол, започна в средата на март и продължи до 20 май 2022 година. Към средата на април територията на предприятието остава последната част от града, незавладяна от руските войски с население над 400 хил. Украинците успяха да задържат линията толкова дълго, до голяма степен поради размера и дизайна на Azovstal. Металургичният комплекс обхваща площ от около 11 km2, състои се, наред с други неща, от бункери с дълбочина до няколко етажа и сложна система от тесни тунели. Ако беше възможно редовно да се снабдяват почти 2500 защитници с боеприпаси и храна, както и да се осигурява медицинска помощ, „Мариуполската крепост“ вероятно щеше да остане непревзета още по-дълго. Но всеки ден осигуряването на защитниците на Азовстал ставаше все по-трудна задача за украинската страна. В края на краищата единственият начин да се доставят най-необходимите неща беше по въздух. За съжаление, изпълнението на тази задача можеше да се окаже самоубийствена мисия, дори и само поради все по-честия обстрел на централата от руснаците, по-специално с използването на фосфорни бомби, забранени от международното право.
Осъзнавайки, че под земята, лишени от медицинска помощ, хора умират в агония, и не само военни, но и цивилни, украинските власти решиха да сключат сделка с руснаците. В тази ситуация най-важното за Киев беше да спаси живота на своите граждани. Кремъл, от друга страна, може да претендира за успех, като консолидира установяването на пълен контрол над града. Повечето от защитниците на завода сложиха оръжие след 63 дни съпротива на 20 май 2022 година. За много от тях обаче участието в тази битка, която се проведе в мазетата на завода, се оказа само първият кръг на ада. Следващото нещо ги очакваше в руски плен. Един от бившите военнопленници е войник от въоръжените сили в Украйна Дмитро.
Втори кръг – Оленовка
Мъжът не иска да се връща към спомените за мазетата на Азовстал, категорично отказва да говори за дните, прекарани в тъмницата, когато агресорът постоянно атакува последния бастион на отбраната на Мариупол, град, който по ирония на съдбата някога е бил един от най-проруските градове в Украйна. След падането на Мариупол Дмитро е изпратен в транзитен лагер в Оленовка във временно окупираната украинска територия на Донецка област. Той не е бил подложен на физическо насилие там, но украинските военнопленници са били държани в унизителни условия. Около 450 мъже бяха натъпкани във влажна, невентилирана казарма, разделена на малки килии, предназначени за сто души. Нямаше матраци. Дмитро спеше в дрехите си на бетонния под. Светлините в казармата светели 24 часа в денонощието, а затворниците били лишени от достъп не само до медицинска помощ, но и до тоалетна или душ. През първите няколко дни те не получавали нито храна, нито дори вода. След това им давали около половин литър вода на ден за всяка и малки, нередовни порции храна. По време на задържането си в лагера те не са били в състояние да информират близките си за местонахождението си или дали изобщо са живи. Дмитро напусна лагера на Оленовка в края на май 2022 година.
Няколко седмици по-късно именно там се случи трагедията, която ясно демонстрира нарушаването на Женевските конвенции от руснаците пред целия свят.
Група украински военнопленници – предимно защитници на Мариупол – са преместени на едно място. Тогава под сградата са били заложени експлозиви. В резултат на експлозията загинаха 53 души, а около 100 бяха ранени. Вероятно става дума за термобаричен заряд, който експлодира с по-голяма сила от други конвенционални бомби със същото тегло и причинява по-големи страдания на жертвите на експлозията.
Третият кръг е наказателна колония на територията на Русия
През юни, след като е транспортиран с камион в продължение на 12 часа с тяло вързано и със завързани очи, Дмитрий е отведен в наказателна колония в Руската федерация. Той научил за местонахождението си само от печат върху спалното си бельо. Малко след пристигането муОрщоко беше пребит.
„Накараха ме да се съблека гола. Униформата ми беше опакована в чанта с моето име върху нея. Принудиха ме да изтичам по коридора до прозореца с наведена глава“, спомня си мъжът. „Отляво и отдясно бяха войници в униформа. Имаше около петнайсет от тях. Удряха ме по различни части на тялото ми с ръце, ритаха, дори когато падах и започвах да пълзя по земята. Накрая ме накараха да се наведа и да ме ударят по гърба с дървена пръчка. Дадоха ми затворнически дрехи, които не ми ставаха. Когато ме заведоха в килията, пак ме пребиха“.
Мъжът е настанен в килия с размери 3 на 5 м2, твърде малка за него и още седем затворници. Стаята беше без прозорци, невентилирана и невероятно влажна. Стените и таванът бяха покрити с мухъл. Изкуствената светлина светеше 24 часа в денонощието. Освен това тоалетната дори не беше отделена от жилищната площ с преграда. След няколко часа в килията Дмитро и други затворници са изведени за „проверка на лични вещи“. Те бяха поставени с лице към стената с широко раздалечени ръце и крака и след това отново бити. Такива проверки се извършваха два-три пъти на ден. Пазачите обикновено използвали гумена палка, а също така била обичайна практика да удрят лицето с тактическа ръка с ръкавица. Дмитро си спомня, че екзекуторите са знаели точно къде да ударят, за да боли.
„Когато седяхме в килията, чухме какво правят надзирателите с другите затворници. Разбрахме, че рано или късно ще дойде нашият ред“, казва бившият затворник. „Всъщност, освен разпити и побоища, нищо друго не се случи. Разпит, побой, разпит, побой. След като не можех да дишам почти седмица, ребрата ме боляха толкова много, че можех да поемам само кратки, неравномерни вдишвания… Дори не можах да поискам консултация с лекар. Момчетата ми казаха какво правят с тези, които се оплакват.“
Руската федерация безмилостно нарушава всички закони и обичаи на войната. Ужасен модел е, че украинските затворници напускат руския плен в състояние на крайно психическо и физическо изтощение. Някои от тях дори не разпознават роднините си, не знаят откъде са дошли, не помнят имената им. Те имат тежка анорексия, незараснали рани, натъртвания и много скрити фрактури. Хроничните заболявания се изострят и от липсата на достъп до адекватни медицински грижи и медикаменти. Руската страна блокира достъпа на международни организации до местата за задържане на затворници.
Украйна вече не съществува
„Когато ни биеха по-силно от обикновено, това означаваше, че нашите момчета дават на окупаторите!“ – така Сашко, който също като Дмитро служи във въоръжените сили в Украйна, си спомня престоя си в руски плен. В самото начало на пълномащабното нашествие мъжът е заловен от вражеските сили. В продължение на няколко месеца той е бил постоянно малтретиран, както физически, така и психически.
„Първият път, когато ме пребиха, беше веднага щом ме отведоха“, спомня си мъжът. „Завлякоха ме в плевнята, командирът на групата, който имаше кавказки акцент, използва метален прът. Той ме удари по ръцете, краката и гърба. Покрих главата си с ръце. Не го интересуваше къде да удари. Когато всичко свърши, ми завързаха очите и ме изведоха на двора. Трябваше да отидем в затвора, но колона от руски танкове мина покрай нас. Командирът ме хвърли на колене, за да мога да чакам тя да мине. Той видя в паспорта ми от кой град съм и каза: „Тези танкове идват във вашия град, всичко ще свърши скоро“.
В центъра за предварително задържане войникът е настанен в тясна килия с около 50 други затворници (тя е предназначена за максимум 20 души). След това започнаха изтощителни разпити и той беше принуден да запише видео, призоваващо украинските военни да сложат оръжие.
„Заплашваха“, казва той, „че ако не го направя, ще намерят роднините ми в родния ни град, който уж вече са окупирали, и ще ги убият. Ръцете ми бяха пронизани с нож.“
След това Саша е изпратен в една от колониите в Русия. Спомените му от онова време ярко напомнят на историята на Дмитро – ежедневни разпити, побоища, използване на зашеметяващ пистолет, липса на достъп до основна хигиена, лишаване от свобода в тясна стая без достъп на чист въздух, недостатъчно вода и храна, принуждаване да се храни набързо (да изгори езика и небцето) и примамване на кучета. Психологическият натиск върху затворниците също беше на дневен ред – казваха им, че все повече украински градове попадат под руската атака и че затворниците няма къде да се върнат, че никой не ги чака. Предложено им е да приемат руско гражданство.
Сашко припомня, че те са били принудени да четат книги за „Великата отечествена война“, по време на която „героичният руски народ победи всички“.
„Един от нас трябваше да чете на глас, останалите слушаха“, казва мъжът. „Свирихме и патриотични песни. Първото нещо, което си спомних, когато влязох в килията, беше музиката, която свиреше. Сякаш бях пренесен в 1937 г.: една опърпана килия, тази музаКа… Също така бяхме принудени да научим и пеем руския национален химн. По това време отново бяхме бити, така че, както казаха, „да помним по-добре“.
Дмитро, защитникът на Мариупол, също припомня тези пропагандни „уроци“.
„Имаше две седмици, в които никой не беше допуснат да седне. През цялото време обикаляхме микроскопичната камера. Един от нас трябваше да прочете на глас книга, в която се казва, че украинският език е измислен език, че всички наши поети, Шевченко и т.н., са измислени герои, че битката при Крути е измислица, че изобщо не е имало битка“, спомня си той.
Не всички украински военнопленници се завръщат у дома. Олександър Мациевски е екзекутиран от руснаците, защото е крещял „Слава в Украйна!“. Видео от екзекуцията му се появи в интернет през март 2023 г. (украински войник беше убит в края на 2022 г.). Мациевски веднага се превърна в символ на героизъм и съпротива за борещата се Украйна. През ноември 2023 г. паметник, посветен на паметта му, бе открит в град Нижин в Северв Украйна. В крайна сметка Украйна едновременно води война срещу нашественика и борба за памет и справедливост за своите жертви.
Борба за бъдещето
Една от организациите, които се занимават с украински военнопленници, е Хелзинкската фондация за правата на човека (ХФПЧП). Нейни служители документират и военните престъпления на Русия на територията в Украйна – изнасилвания, отвличания, принудително преместване, изтезания и нечовешко отношение към военнопленници и цивилни лица, обстрел на жилищни райони (училища, болници), екзекуции, използване на цивилни като жив щит, създаване на военни бази в граждански обекти. Документацията, събрана по време на разпитите на жертви и свидетели на руски престъпления, ще помогне да се допълнят доказателствата за процесите срещу онези, които ще се явят пред Международния наказателен съд в Хага.
„Демократичният свят трябва да окаже натиск върху Руската федерация да се върне у дома възможно най-скоро“, каза Серхий, служител на украинския клон на ГФПЧ, който работи с военнопленници. – Руската страна не осигурява необходимите медицински грижи, използва изтезания и нехуманно третира онези, които държи в плен. Освен това трябва да се борим руснаците да позволят поне на представители на международни организации да посетят нашите момчета в плен. Така че те да позволят прехвърлянето на необходимата хуманитарна помощ, като храна или лекарства. Ако те не го предоставят сами, нека другите да го направят“.
Според мъжа друга важна стъпка за демократичните държави е да осигурят медицинска, психологическа и материална подкрепа на онези, които са оцелели в плен.
Дмитро и Саша също са подопечни на Фондацията. Въпреки че не им е лесно да се върнат към дните си в плен, и двамата са убедени, че е техен морален дълг да свидетелстват. Раните по телата им един ден ще заздравеят. Още по-лошо – емоционални рани. Те може никога да не се излекуват.
Оксана е психолог, който работи с бивши военнопленници. Тя смята, че една от най-големите травми за заловените е загубата на самоличността на войника.
„Когато врагът разкъсва униформите им, те са брутално малтретирани от тях, стават свидетели на смъртта на другарите си и спират да мислят за себе си като за войници“, казва тя. „Те стават военнопленници и след това се чувстват като двойни губещи, като тези, които дори не знаят как да се грижат адекватно за собствената си безопасност.“
Допълнителни проблеми възникват след завръщането от плен и когато се опитват да се адаптират към живота в цивилното пространство.
„Обществото очаква от тях да не се появяват в униформа, да говорят за това, което им се е случило. Често им се казва да забравят за това и да продължат с живота си. Народът и украинската държава са изправени пред огромно предизвикателство. Не можем да позволим бившите затворници да се окажат изгубено поколение“, добавя Оксана.
За да направите това, е необходимо да се създадат не само рехабилитационни центрове за бивши военнопленници, които ще предоставят психологическа или материална помощ. Важно е също така да се чувстват нужни на обществото, да имат място в него, да могат да се преквалифицират и да изкарват прехраната си.
Връщане
В продължение на няколко месеца Саша е в информационен вакуум, като не може да информира близките си дори, че е жив. На него и на група други затворници постоянно се казва, че Украйна вече не съществува.
„Казах на момчетата, че не е вярно! Ако Украйна падне, ние или ще бъдем освободени, или убити“, казва той. „И тъй като те ни държат, Украйна все още съществува!“
Тази мисъл му даде сила, дори когато няколко месеца преди размяната научи, че тъмничарите са пребили няколко други затворници до смърт.
Дмитро отлично си спомня момента, в който е освободен от плен. Офицер от Службата за сигурност в Украйна влезе в автобуса, в който той и другарите му бяха транспортирани, и извика: „Момчета, най-накрая сте в Украйна!“. Въпреки че помни този ден като един от най-красивите в живота си, той не можеше да изтрие никакви чувства в себе си: „Не изпуснах нито една сълза, не почувствах нищо. Сякаш чувствата ми бяха изчезнали. Не усетих никаква еуфория. Други момчета го имаха, но чувствата ми започнаха да изчезват около шест месеца преди да ме освободят. Чувствата изчезнаха заедно с надеждата.“
Точният брой на украинските затворници в руски плен не се съобщава. За него обаче може да се съди от изявленията на отговорните за работата по освобождаването на затворниците. Наскоро представителят на Координационния щаб за третиране на военнопленниците Юрий Тараниук заяви: „Към днешна дата са извършени 49 размени и 2828 души са се завърнали у дома, включително 2681 военнослужещи и 147 цивилни. В момента в плен са над 8 хиляди души, от които над 1600 са цивилни. Въпреки това десетки хиляди хора, както цивилни, така и военнопленници, имат статут на изчезнали лица“. Затова около 6500 украински военнослужещи все още чакат да бъдат освободени от руски плен.
Превод от полски
Текстът е публикуван като част от проект за сътрудничество между нас и полско списание Nowa Europa Wschodnia.
Оригинално заглавие на статията: Rosjanie mówią im, że nikt na nich nie czeka
