През последните месеци бяха публикувани редица политически и експертни разсъждения за руско-украинските преговори в Беларус и Турция през февруари-април 2022 година. Макар да съдържат нови подробности и интересни перспективи, повечето от тях или напълно игнорират, или игнорират мрачния опит на Москва в прилагането на споразуменията за сигурност с бившите съветски републики. В последните дебати за шансовете за мирна алтернативна история миналият опит се игнорира и имплицитно се приема, че Кремъл ще спазва всяко подписано споразумение. Подобно предположение противоречи на действията на Русия в подобни ситуации.
Историята на Москва в прилагането на ключови членове от споразуменията за сигурност с бившите съветски републики е катастрофална. Самата Русия често е била гласовита в критиките си към предполагаемото неправомерно поведение на по-слабите й партньори в преговорите преди, по време и след подписването на документа. Говорителите на Кремъл последователно настояват за пълното прилагане на статиите, от които са най-заинтересовани, и за приемането от страна на Москва на собствената им интерпретация. В същото време Кремъл е гъвкав по отношение на собствените си материални задължения – тези, произтичащи както от многостранни, така и от двустранни споразумения между Москва и други постсъветски държави. Политическото пренебрежение на Кремъл често се отнася до самите руски ангажименти, които бяха от решаващо значение за превръщането на сделките в смислени.
Нарушените обещания на Русия
Случаите на правен нихилизъм на Кремъл и неспазване на подписаните споразумения от страна на Русия са известни от 35 години. Нарушени са множество споразумения между Москва и Киев, които бяха от фундаментално значение за международните отношения в постсъветското пространство.
Най-утежнено от последствията беше нарушаването на Бяловежкото споразумение между Русия, Беларус и Украйна, сключено през декември 1991 г., което разпусна Съветския съюз, събитие, което Путин през 2005 г. нарече „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“. В този исторически и напълно ратифициран договор трите страни формираха Общността на независимите държави, съгласиха се и обещаха да зачитат новите си национални граници, включително да признаят, че Крим, Севастопол и Донбас принадлежат в Украйна. Член 5 от Беловежкото споразумение гласи: „Високодоговарящите страни признават и зачитат взаимната териториална цялост и неприкосновеността на съществуващите граници в рамките на Британската общност“.
Почти точно три години по-късно се появи друг исторически документ – скандалният Будапещенски меморандум за гаранции за сигурност. В това приложение към Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО) от 1968 г. Москва, Вашингтон и Лондон на последната и съдбоносна среща на върха на СССЕ (Конференция за сигурност и сътрудничество в Европа) в Унгария през декември 1994 г. обещаха да зачитат държавните граници, териториалната цялост и политическия суверенитет в Украйна в замяна на прехвърлянето на ядрените бойни глави в Украйна на Русия. За кратко време след разпадането на СССР Киев притежава третия по големина арсенал от ядрени оръжия в света. През 1994 г. той обеща не само да демонтира ненужните стратегически ракети, но и да прехвърли на Русия всякакви други оръжия за масово унищожение и материали, които биха могли да бъдат използвани за изграждането им. Същото се отнасяше и за наследените от Украйна средства за доставка, като бомбардировачи и ракети.
Трите държави-депозитари на ДНЯО, включително Русия, заявяват в първите два члена на меморандума от 1994 г.: „1. Съединените американски щати, Руската федерация и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия потвърждават ангажимента си към Украйна, в съответствие с принципите на Заключителния акт на СССЕ, да зачитат независимостта и суверенитета и съществуващите граници в Украйна; 2. Съединените американски щати, Руската федерация и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия потвърждават ангажимента си да се въздържат от заплаха или използване на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост в Украйна и че никое от техните оръжия никога няма да бъде използвано срещу Украйна, освен при самоотбрана или по друг начин в съответствие с Устава на Организацията на обединените нации.“
Тези ангажименти се нарушават от Москва от 2014 г. насам по все по-нечуван начин. Русия не само създаде народни републики в Украйна, но и официално анексира украински земи през март 2014 г. и септември 2022 г., като в последния случай с територии и дори цели градове, които не контролира.
Повечето от споразуменията, сключени във връзка с руско-украинската война, също бяха нарушени от Москва. Най-известните от тях са Минските споразумения, които Киев подписа под заплаха от оръжие през 2014 и 2015 година. В Минския протокол от септември 2014 г. (Минск I) руският посланик в Украйна обеща да „изтегли незаконните въоръжени групировки и военна техника, както и бойците и наемниците от територията в Украйна“. В Минск КомПрез февруари 2015 г. (Минск II) Москва отново се съгласи да „изтегли всички чуждестранни въоръжени сили, военна техника, както и наемници от територията в Украйна под наблюдението на ОССЕ, [а також] за обезоръжаване на всички незаконни групировки“. Кремъл обаче никога не е давал индикации, че започва да изпълнява тези и други обещания и вероятно никога не е възнамерявал да го прави.
Случаи на Молдова и Грузия
Въпреки това, сред споразуменията, осуетени от Русия, най-важните за оценка на шансовете за постигане на хипотетично споразумение в Истанбул през 2022 г. са тези, които не засягат Украйна и са подписани, когато Путин не беше президент. На пръв поглед това може да изглежда като несвързани неща, но всъщност пренебрежението на Русия към споразуменията показва по-широката й патология в подхода й към така наречената „близка чужбина“ (постсъветското пространство). Нарушенията на договори, които не са свързани с Украйна, илюстрират съществуването на модел на действие, който не е уникален за Украйна и не е оформен единствено от Путин.
През октомври 1994 г. Москва подписа споразумение между Руската федерация и Република Молдова за правния статут, процедурата и условията за изтегляне на руските военни части, временно разположени в Молдова. В ключов член 2 Кремъл обяви: „Руската страна, в съответствие с техническите си възможности и времето, необходимо за организиране на ново разполагане, ще изтегли тези военни сили в рамките на три години от датата на влизане в сила на това споразумение. Практическите стъпки за изтегляне на военните части на Руската федерация от територията на Република Молдова през този период ще бъдат синхронизирани с политическото уреждане на конфликта в Приднестровието и определянето на специалния статут на Приднестровския регион в Република Молдова“.
През същата година Молдова приема нова постсъветска конституция, в която се определя като неутрална държава. Член 11 от Конституцията на Молдова от 1994 г., който все още е в сила, гласи: „Република Молдова обявява своя постоянен неутралитет. […] Република Молдова няма да позволи разполагането на каквито и да било чуждестранни военни формирования на своя територия“.
Независимо от това, остатъците от 14-а армия, наречена Оперативна група на руските сили, остават на територията на Република Молдова против волята на Кишинев и в противоречие с руско-молдовския договор от 1994 година. Териториалният конфликт в Приднестровието също не е решен през трите години, посочени в споразумението от 1994 г. между Москва и Кишинев. Конституционното изключване на Молдова от членство в НАТО и приемането на чужди войски на нейна територия – също основна тема в настоящия дебат за евентуален руско-украински компромис – бяха игнорирани от Москва по онова време. Руските войски остават на територията на Молдова 30 години по-късно, нарушавайки конституцията на страната, както и самопровъзгласилата се Приднестровска република Молдова като псевдодържава и сателит на Русия.
Отношението на Русия към Грузия и споразумението за прекратяване на огъня между Москва и Тбилиси от август 2008 г. се вписва в подобен разказ. Споразумението беше подписано от тогавашните президенти на двете страни Дмитрий Медведев и Михаил Саакашвили. Той е наречен „Планът Саркози“ в чест на френския президент Никола Саркози. По това време Франция председателстваше Европейския съюз, който посредничи за споразумението. Споразумението сложи край на петдневната руско-грузинска война от 2008 година. Член 5 предвижда връщането на руските войски, които са влезли няколко дни по-рано в Абхазия и Цхинвалския регион, на първоначалните им позиции в Русия: „Въоръжените сили на Руската федерация ще бъдат изтеглени до линията, съществувала преди избухването на военните действия“.
Въпреки това Москва остави значителен брой свои войски на грузинска територия, в явно нарушение на споразумението от август. За да влоши нещата, в края на август 2008 г. тя призна Абхазия и Южна Осетия за независими държави. Първоначалното съгласие на Москва и подписването на плана на Саркози, който скоро ще бъде изоставен, беше, както се оказа, повече от просто измама за Грузия. Тя имаше за цел и да заблуди Европейския съюз, с който Москва искаше да поддържа добри отношения през този период.
Заключения
Може би, противно на заключенията на повечето сериозни анализатори, имаше малък шанс Киев да подпише документ с Москва в Истанбул през пролетта на 2022 година. Никога няма да разберем със сигурност. Това, което знаем, е как и защо постсъветска Русия води мирни преговори. За Кремъл сключването на сделки е един от няколкото инструмента на хибридната война срещу постсъветските държави, които не приемат руската хегемония.
Ясно е, че видяхме поведението на Русия на преговорите в Истанбул, което е в съответствие с модел, познат от миналото: след нахлуването в постсъветска държава Москва прокарва изкривено споразумение под дулото на оръжие. Както показват двете Мински споразумения, самото Истанбулско споразумение вече би било трансмогрификация на международните отношения.а) До степента, позволена от разпоредбите На втория етап Москва нямаше да изпълни някои от ключовите точки дори на този изкривен документ. Под някакъв претекст Москва ще оттегли подписа си върху споразумението, като все още настоява за изпълнението на онези точки, които смята за полезни за себе си.
Подписването на документа от Москва в Истанбул през 2022 г. – ако приемем възможността за такъв сценарий – може да доведе до временно намаляване на напрежението. Въпреки това, съдейки по предишните стъпки на Русия, официално споразумение, както в случая с Минските споразумения, би довело до друго подкопаване на международното право. На първо място, Истанбулското споразумение най-вероятно нямаше да бъде спазено от Москва. Нито би предотвратила по-нататъшна руска намеса във вътрешните работи на бившите съветски републики, нито би намалила руската военна агресия и териториални апетити. Напротив, всяка следваща руска инвазия обикновено е по-лоша от предишната.
Превод от полски
Текстът е публикуван като част от проект за сътрудничество между нас и полско списание Nowa Europa Wschodnia.
Оригинално заглавие на статията: Rosja nie wywiązuje się z umó
