На 16 юни в украинската столица се проведе шествието за равенство на КиевПрайд. Първият по време на пълномащабната руско-украинска война. Както често се случва в такива случаи, около събитието имаше повече шум, отколкото самото събитие. Например, самото това събитие продължи около половин час, с традиционни ограничения за участниците от служителите на реда. С ограничения, преди всичко поради присъствието на представители на противоположния пол-идеологически лагер. В интерес на истината в тази история не се случи нищо ново, което Украйна не би видяла в предвоенните времена. С изключение на един важен нюанс.
Този нюанс, както може би се досещате, е присъствието на военните. Преки участници в сегашната война или вече ветерани от този конфликт (всъщност тук няма значение – най-важното е, че тези хора са преживели какво е войната, по свой вкус и докосване). И не само на страната на „привържениците на традиционните ценности“, както веднага може да се предвиди – но и сред участниците в прайда. И ние ще се спрем на този въпрос по-подробно.
По някакъв начин, исторически, определени значения се заемат в общественото съзнание от определени хора и организации и освен тях се твърди, че няма други замесени хора. Например, война, защита на държавата е въпрос на патриоти, доброволци, герои и т.н. За съжаление, редовно се сблъсквате с това – когато социалните мрежи скърбят за друг известен герой, загинал на фронта, а фрази като „Войната отнема най-доброто“ винаги се появяват в коментарите. Най-добрите, най-успешните, социално активни, бъдещи или настоящи лидери на обществото. Въпреки че всъщност различни хора умират във война. Както тези, които отидоха доброволно на фронта, така и тези, които бяха мобилизирани и които всъщност не искаха да отидат там. Тези, които са (бяха) наистина готини организатори, извинете думата, инфлуенсъри – и хора, които просто отидоха на работа, а след това се озоваха на фронта и бяха принудени да вземат картечница. Различни хора. Различни съдби. Различни украинци.
Дори по време на първата руско-украинска война, Кримско-донбаската война от 2014-15 г., някои доброволци, работили с украинската диаспора, трябваше да наблюдават такива странни, на пръв поглед неща, които всъщност се вписват съвсем логично в тази схема – това е, когато диаспората доброволно помогна на „Десен сектор“ и други подобни организации, но не обърна внимание на въоръжените сили в Украйна и често това беше принципна позиция. Защото „тези хора защитават страната със сигурност, но ние не знаем какво правят“. (Ясно е защо „не знаем“ – по това време във въоръжените сили в Украйна нямаше пиар, но самият факт е важен). Сега, разбира се, звучи диво, но се случи.
Нещо подобно се случва и със сегашната война. Войната е въпрос на патриоти, а патриотите у нас са преди всичко официално регистрирани, „регистрирани“ граждани, привърженици на патриотичните движения. Тези, които по-специално бяха на 16 юни в центъра на Киев от другата страна на условните „барикади“, където заявиха подкрепата си за „традиционните ценности“. (Слагам тази фраза в кавички, защото всъщност тя е много условна и ефимерна и обикновено се използва без никакво семантично натоварване. Като съществително „република“ или прилагателно „народно“ по съветско време. Всички бяха наясно, че истинското значение на тези думи се губи в условията на СССР.)
Може ли да има патриоти от противоположната страна – сред участниците в КиевПрайд? Тук можем да припомним думите на кмета на един от най-патриотичните градове в страната Ивано-Франковск, който още през 2016 г., по време на Марша за семейни ценности, заяви, че „гей човек не може да бъде патриот“.
И ето го – 2024 година. Третата година на пълномащабна война. ЛГБТ общността излезе на улицата за първи път след нахлуването в руската армия. И – изненада – сред членовете на тази общност имаше същите военни, същите ветерани от войната, както и сред тези, които подкрепят традиционните ценности. Всъщност тук няма изненада, но мнозина в Украйна виждат само случващото се в тесния му кръг, в кръга на неговите интереси. И затова тези хора, като кмета на Ивано-Франковск, имат такова изкривено впечатление.
Миналата седмица цялата патриотична общност беше шокирана от смъртта на фронта, в Харковска област, близо до Вовчанск, на командира на батальона ОУН, известен десен радикален социален и политически деец Микола Коханивски в предвоенни времена. И приблизително по същото време в друга част на фронта, в Донецка област, беше убит представител на куиър общността, художник, музикант и стилист Артур Сниткус. Тези хора бяха представители не само на различни, но и на антагонистични общности. И нищо на света не би могло да ги събере в една компания, в една формация. Нищо. С изключение на войната.
Украинците обичат да се делят на леви и десни, гейове и хетероси, украинци и рускоговорящи. По отношение на броя на тези разделения, ние сме може би една от най-богатите нации в света. (Освен ако, разбира се, не може да се нарече „богатство“.) Но смъртта на Коханивски и Сниткус трябва да достигне до колективния украински ум, да предаде едно просто нещо на нашата нация – ние можем да бъдем себе сиВсеки е различен, но има момент, в който всички заставаме на една линия. И ние също умираме заедно. И националист, и гей. Той е и основател на столичната обществена организация, тръгнал сам на война, и е непознат за никого, освен за съпругата и децата си, жител на Житомирска област, който е мобилизиран, защото някога е служил в Националната гвардия през 90-те години (все още първата). Или просто защото са били хванати на улицата и отведени в ТКЦ.
Тази война, тези жертви, които Украйна плаща за свободата си, трябва да покажат на украинците най-важното – нашето единство, циментирано с кръв. Единство, което не съществува, не трябва да нарушава баналното отношение към някой, който обича да прави секс с член на какъв пол. Пред лицето на смъртта, смъртта в името на вашите идеологически антагонисти, живеещи и на тази земя – всичко това изглежда толкова нещастно и незначително…
