Не е тайна, че основният западен партньор в Украйна са Съединените американски щати. С цялото ми уважение към страните от Европейския съюз, Великобритания, Япония, без подкрепата на Съединените щати (предимно военни), нямаше да издържим, докато вече сме издържали и планираме да издържим отново. Затова отношенията на Киев с Вашингтон са ключова тема на нашата външна политика настояще и бъдеще.
Външната политика, ако вече не сте забравили, е енорията на президента в структурата на парламентарно-президентска република. Затова дори противниците на сегашния държавен глава не могат да кажат, че той, както се твърди, е завзел нехарактерни правомощия. Не, точно това е сферата на отговорност на кабинета на президента – нека припомня, че именно кандидатурата на министъра на външните работи (както и на министъра на отбраната, впрочем) се предлага на парламента от президента, а не от коалиционния (или не толкова) кабинет на министрите.
Разбира се, формално сегашното украинско правителство продължава или се опитва да продължи да експлоатира в тази посока темата, лансирана от своите предшественици. Темата за „двупартийната подкрепа за Украйна“. И това е абсолютно правилно, защото, както ни показаха превратностите на борбата на Конгреса за пакета от помощи в размер на 60 милиарда долара, няма измъкване от подкрепата както на Демократическата, така и на Републиканската партия.
Но, ако си припомним историята на външната политика (във вашингтонско направление) на сегашния собственик на улица „Банкова“, то първото нещо, което ни идва на ум, са – освен истерията преди срещата на върха на НАТО във Вилнюс (а тя все още формално засягаше не само САЩ, но и целия Алианс като такъв) – фрази. Фрази, които, меко казано, не са нещо, с което да се гордеем. И казано по-просто и рязко, те са пълен провал на външната политика.
Първата фраза е „главният прокурор е 100% мой човек“. Фраза, която беше казана от Володимир Зеленски в разговор с Доналд Тръмп и след това публикувана в стенограмата на преговорите по инициатива на американската страна. Фраза, която е абсолютно анти-Байдън, защото разбираме защо и по каква причина е казана. (Случаят „Бурисма“, Хънтър Байдън, все още е тази история.)
Тръмп загуби тези избори. Джо Байдън дойде на власт в САЩ. Да, той се оказа истински политик – а Украйна всъщност не плати за думите на Зеленски. В случай, че някой е забравил, администрацията на Байдън започна да доставя военна помощ на въоръжените сили в Украйна много преди 24 февруари. Както и предупреди за съвсем реална възможност за голяма инвазия – също много преди X-day.
Да, възможно е (и, очевидно, е необходимо, както прави Израел, въпреки че е по-малко зависим от помощта на САЩ) да изрази претенции и недоволство от определени решения на сегашния собственик на Белия дом. Но в същото време сме наясно, че Байдън се ръководи преди всичко от въпроса за глобалната, геополитическата сигурност и сигурността на собствената си страна. Е, и избори, разбира се, къде без тях. Но със сигурност не желанието да се напомни на Зеленски за онзи разговор с Тръмп.
Но Тръмп не е Байдън. Тръмп, подобно на Зеленски, между другото, не е политик, а бизнесмен. И не стана политик дори след първия си мандат на президентския стол. (Като Зеленски, между другото.) И като цяло, той е импулсивен, реактивен – и, може да се каже, егоистичен човек.
А за Тръмп фразата на Зеленски за „губещ президент“, адресирана до него, може и да означава много повече от разбираемото желание на украинския му колега да не загуби подкрепата на Републиканската партия, която не е изцяло нетърпелива да помогне в Украйна.
Следователно съвсем не е хипотетично, че може да възникне ситуация, когато след победата си Тръмп ще припомни тази фраза на Зеленски – и следователно (и това е разбираемо) на цяла Украйна. Той ще си спомни и ще отговори. Поне обявеният по-рано опит за спиране на войната за 24 часа. Разбирате ли как САЩ могат да спрат войната в Украйна за 24 часа? Има само един прост начин – да спрете да доставяте оръжие. (Разбира се, дори и така, тя няма да спре точно за един ден, но пълното прекратяване на военната помощ от основния западен партньор поставя голяма въпросителна върху перспективите в Украйна като цяло.)
И подобни стъпки от страна на Тръмп трябва да се приемат много сериозно. Това не е Байдън, който преглътна вилнюската истерия на Зеленски – спомняте ли си, че тогава, според съобщения в медиите, САЩ биха могли да изтрият дори тази малка проукраинска фраза от окончателното изявление на Алианса? Но не го направиха. Защото Байдън е политик. И разбира своята отговорност – не към Украйна, разбира се, а към целия демократичен свят.
И Тръмп може да не разбере това съвсем искрено. Защото, повтарям, той не е политик, а бизнесмен. И има напълно различни механизми и различни ценности в работата. И умерените републикански елити може вече да нямат същото влияние върху него, както по време на първия му президентски мандат – когато дори вицепрезидентът всъщност не беше „100% човек“ на Тръмп, а надзирател на „възрастните“ с GОП.
И кой, кажете ми, в такава ситуация може съвсем реалистично да стане „губещ президент“? Това е всичко.
Разбира се, можем да се надяваме, че Байдън ще спечели, че криминалното досие на Тръмп ще изплаши някои избиратели от него (макар че защо трябва да ги плаши, ако не са били уплашени от действителното подстрекателство на Тръмп към стадото, което завзе Капитолия през януари 2021 г.? Но не е в нашата ситуация да разчитаме на такива несигурни конструкции.
И като цяло никой не премахна „двупартийната подкрепа“ от дневния ред. И никога няма да го изхвърли. Дори ако Байдън и Демократическата партия спечелят изборите за Белия дом и Конгреса със съкрушителен резултат. (Което, както го разбираме, няма да стане, това не са времената и кандидатите не са точно сега.) Затова г-н Зеленски трябва да помисли какви послания хвърля в глобалното информационно пространство от многобройните си интервюта. Без което, нека бъдем честни, Украйна няма да загуби нищо в борбата си срещу Русия.
Но без подкрепата на вероятния президент Тръмп, той ще загуби. Може би дори всичко. И губещият тогава няма да бъде 47-ият президент на САЩ.
Помислете за другата война между демокрацията (лоша, корумпирана и неподвижна) и диктатурата, виетнамската война. През 1973 г. САЩ, с подкрепата на които Република Виетнам удържа, изтеглиха войските си от региона. Как се разви това за американския президент Ричард Никсън? Нищо. Защото той подаде оставка по съвсем друга причина, заради скандала „Уотъргейт“, който нямаше нищо общо с Виетнам. А неговият държавен секретар Хенри Кисинджър дори получи Нобелова награда за мир за Парижкото мирно споразумение.
Но Република Виетнам престана да съществува. Вза-ха-лий. Само за две години. И на територията на тази изчезнала страна започна комунистическият терор. По време на което повече от 400 000 южновиетнамци са убити, пряко или косвено (удавени в морето в опит да избягат от пристигането на северновиетнамския „рай“). И около един милион се озовават в концентрационни лагери.
И така, кой пострада повече в тази ситуация – „губещият президент“, който отказа да помогне на слабите партньори, или самите партньори? Отговорът, според мен, е очевиден.
