Напоследък Кремъл все повече сигнализира за намерението си да започне преговори, дори да спре въоръжената конфронтация, да постигне споразумение, разбира се, „като вземе предвид реалностите на място“. Изглежда, че руското ръководство се нуждае от това, защото руската армия уж е доста силна, дори напредва по някакъв начин. Но всъщност това, което е „предполагаемо“ и „по някакъв начин“.
Международните военни анализатори ясно идентифицират огромните проблеми в руските въоръжени сили с бронирана техника, боеприпаси и човешки ресурси. Набирането на персонал в Русия върви много зле, дори и за милионите плащания, които се предлагат на новобранците. И Кремъл не бърза да започне нова вълна на мобилизация, имайки изключително негативен опит от предишния опит.
Икономическите анализатори виждат ясни признаци, че руската икономика работи до краен предел. Въпреки че приоритетът на отбранителния сектор води, от една страна, до растеж на БВП, от друга страна, той води до загуба на средства за възпроизводство на икономическото развитие. В края на краищата, произведените оръжия няма да допринесат с нищо за създаването на нови сектори на икономиката, тяхната цел е да бъдат загубени на бойното поле, следователно вече няма да се върнат към индустриалния цикъл на създаване на продукти.
Експертите прогнозират, че в този режим руската икономика все още е в състояние да се бори в продължение на две години. Да, определени социални програми ще трябва да бъдат съкратени, но през този период ще бъде избегнат срив.
Междувременно никой не може да предвиди точно колко дълго украинската икономика и армия ще могат да издържат, защото всичко зависи от западната помощ. В момента този аспект изглежда оптимистичен, особено след договореното решение на „Голямата седморка“ да предостави в Украйна още 50 милиарда долара за приходи от замразени руски активи. Трудно е обаче да се предвиди как ще се развият нещата след вероятната смяна на властта в ключови западни страни.
Ето защо Украйна не се плаши от мирните инициативи и на първо място говорим за мирната среща на върха, която ще започне тези дни в швейцарския град Люцерн. Тази инициатива на Киев и Берн заби кост в гърлото на Русия, така че тя се опита с всички сили, ако не да наруши, то поне да дискредитира това събитие. И трябва да признаем, че Кремъл е доста добър в това, особено след като успя да въвлече Китай със своите възможности, капитал и влияние в този мръсен бизнес. В резултат на това от 160 страни, поканени на конференцията, само половината доброволно се съгласиха да дойдат.
Защо Русия толкова се страхуваше от швейцарската среща на върха? Защото може да развие международен консенсус за прекратяване на войната. Ясно е, че тя ще се основава на международни договори и Устава на Организацията на обединените нации, които ще осигурят запазването на териториалната цялост в Украйна не само като член на ООН, но и като страна-основателка. Тоест, всички искания на Кремъл да „вземе предвид реалностите на място“ биха последвали, както се казва, руския военен кораб.
Въпреки че като цяло тези „сухопътни реалности“ изглеждат доста странни с оглед на целите на „специалната военна операция“, обявена от Владимир Путин, а именно: денацификация и демилитаризация. Нито дума не беше казана за завземането на чужди земи, камо ли за анексиране. Въпреки че никой не знае каква е целта на „специалната военна операция“ сега, подозирам, дори самият руски диктатор. Да, от време на време той повтаря, че, както се твърди, „целите на специалната военна операция все още не са изпълнени“ и затова руснаците ще трябва да продължат да се бият. Но какви са тези цели – руснаците, дори тези, които са изпратени на сигурна смърт, нямат представа.
Нека си позволим свободата да формулираме тези цели вместо Путин. Да приемем, че това е връщането на територията на целия бивш Съветски съюз под контрола на Москва. Самият ръководител на Кремъл веднъж призна, че смята разпадането на СССР за най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век. Затова е логично да се предположи, че той се опитва да възстанови по най-добрия начин своите желания и възможности това, което неговите предшественици в Кремъл – Михаил Горбачов и Борис Елцин – разрушиха (въпреки че всъщност Съюзът се разпадна по обективни политически и икономически причини – но не за това говорим сега). Би било интересно да се знае какво мислят за това съюзниците на Русия в ОДКС – Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан. Готови ли са да се откажат от суверенитета си, за да угодят на Путин? Силно се съмнявам. Въпреки че кой би ги попитал.
Но във всеки случай има явен конфликт на исторически парадигми. Ако Путин се опитва да възстанови СССР, т.е. съюза на републиките, тогава какъв проблем е той да разбие тези републики? По-рано това се случи с Грузия, когато Абхазия и Южна Осетия бяха отрязани от руски ръце. По-рано Приднестровието беше отнето от Молдова. Въпреки че, поне в тези случаи, не е имало анексиране на окупираните територии от Русия. Но в случая с Украйна това се случва. Още през март 2014 г. Русия анексира украинския Крим и го записа в конституцията си. И през септември 2022 г. по подобен начин властовите институции на Русия (президентът, Държавната дума, Съветът на федерациятаАнексирането на окупираните части на Луганска, Донецка, Запорожка и Херсонска област беше законно закрепено. Нещо повече, в законодателното обвързване на „новопридобитите земи“ с Русия имаше сблъсък в рамките на сблъсък, тъй като никой не е установил къде точно са „новите граници“. По фронтовата линия? И какво да правим, когато се движи – бързо да променя границите? Или по административните граници на регионите? И какво общо има Русия с административните граници в Украйна и какво могат да имат границите на регионите към държавните граници?
Е, нека да получим още по-голяма журналистическа дързост и да приемем, че Путин си е поставил твърда цел – да спечели цяла Украйна. Отново възниква исторически и правен конфликт: руското ръководство твърди, че не признава само сегашната украинска държава, но дори и предшественика си, Украинската съветска социалистическа република. Кремъл вбесява Ленин и Сталин, които допуснаха съществуването на този държавен субект. Тогава е логично да се предположи, че Путин не възстановява СССР, а Руската империя. И в какви граници? По протежение на Збрух? Без Галисия, Закарпатието и Буковина? Или апетитите се разтягат и там?
Всички тези въпроси звучат доста глупаво за нашите читатели. Но, от друга страна, как да разберем основанията и целите на инвазията. Такъв е геополитическият парадокс: Путин отприщи най-кървавата война от края на Втората световна война насам, но не е в състояние да формулира нито причините за войната, нито нейните цели.
Да, в Русия сега активно работи цяла идеологическа пропагандна индустрия, в която участват стотици лекари и професори от различни хуманитарни науки, за да оправдае тази война. Но от сегашната им работа става ясно, че от тях не излиза нищо стойностно.
Например, по настояване на известния руски опозиционен влогър Максим Кац, обърнах внимание на Владимир Фортунатов, професор от Санкт Петербург, верен на Кремъл, доктор на историческите науки, по-специално на неговата монография с обещаващото заглавие „Специалната военна операция като изход от безизходицата в хуманитарните науки“. Нищо не е такова изявление, което намеква, че до 2022 г. руската хуманитаристика е била в състояние на колапс, от който само войната на Путин може да я поведе. Авторът всъщност не обяснява как да го изведе, той само твърди, че „украинската нация е претърпяла преформатиране в антируски и русофобски дух, но в хода на обмислената денацификация украинският народ ще се озове в съвременния свят“. Как украинците, дори и да приемем, че са закоравели русофоби, са се намесили в руската хуманитаристика – в статията няма да намерите никакви обяснения, както и нито едно съществено мнение за оправданието на „специалната военна операция“.
Не по-малко „интересна“ беше съвместната работа на доктора по право, професор Сергей Иншаков и депутата от „Единна Русия“ Виктор Казаков „Специалната военна операция като инструмент за повишаване нивото на антикорупционния потенциал“. Тоест, отново: преди войната в Русия опитите за преодоляване на корупцията бяха безнадеждни, така че беше необходимо да се отприщи война, за да се извадят нещата от земята. Така ли върви?
„Почти пред очите ни гражданското общество се трансформира от аморфен феномен в активен и целенасочен субект, способен да изобличи острите проблеми на корупцията и да повдигне въпроса за елиминирането на причините за тях“, пишат авторите. Е, ние много добре знаем в какво се превърна гражданското общество в Русия през последните десет години. И през последните две, машината за власт най-накрая смаза всички остатъци от масовата дейност. Властите се отнесоха особено жестоко към онези, които се бориха с корупцията. Как да не си припомним трагичната съдба на Алексей Навални. Затова следните думи в статията звучат на върха на цинизма: „По отношение на онези представители на гражданското общество, които се стремяха да подобрят живота ни и да отърват страната от корупцията, В.В. Путин показа висока толерантност“. Въпреки че това може да се възприеме като един вид ирония на авторите, че, казват те, Путин толерира лудориите на различни обществени активисти за борба с корупцията, въпреки че те му причиняват скръб.
В името на смеха ще цитирам друга творба от същата опера. Заглавието му е „Причини за съвременните извънредни ситуации и необходимостта от специална военна операция“. Авторите са доцент Сергей Калинин и професор Борис Федулов от Института по право „Барнаул“ на Министерството на вътрешните работи на Русия. Извънредни ситуации в представянето на авторите са различни прояви на масова гражданска активност и най-вече „цветни революции“, провокирани, разбира се, от американците. Последният също искаше да „размъти водите“ в Русия. За да спре цялото това възмущение, Путин трябваше да отприщи война. „За предотвратяване и ликвидиране на извънредни ситуации обективно са необходими специални операции, а във връзка с усложняването на международната обстановка са необходими и специални военни операции“, уверяват авторите.
Можете да цитирате такива руски шедьоври на общественото мнение в продължение на часове. Въпреки това, в нито една от творбите няма да намерите повече или по-малко убедителен аргумент в полза на провеждането на „специална военна операция“. Дори и да е дискНапример, в случая със Съединените американски щати е важно да се отбележи, че генералният секретар на Съединените американски щати не е член Бих искал да задам един риторичен въпрос: къде са отишли всички тези „гиганти на мисълта“, цялото хуманитарно училище, което Москва формира от имперски времена, издърпвайки най-ярките умове от националните покрайнини?
Цялото това писане донякъде напомня на интервюто на Путин с Тъкър Карлсън, когато шефът на Кремъл се опита да обясни нахлуването в Украйна на американската публика с писма от Богдан Хмелницки и отсъствието на думата „Украйна“ на картите на шестнадесети век.
Както и да е, в ситуация на такова идеологическо увисване Путин продължава войната, а милиони негови поданици все още твърдо вярват в целесъобразността на тази безнадеждна кауза (или поне се преструват, че вярват). В същото време тази неразумност (т.е. липсата на разумна обосновка) показва, че руската страна няма да сложи край на войната. Поне докато Путин е жив и на власт. А сигналите за мир от Кремъл са поредната пропагандна специална операция.
