Войната продължава, а основните събития за Украйна, Русия и света са, разбира се, събития в театъра на операциите. И това е абсолютно логично. Но, освен основния въпрос в дневния ред, има и други, по-малки, по-второстепенни (поне към момента), но не по-малко интересни. И не по-малко важно – в дългосрочен план.
Например, живот под окупация. Особено в частта от окупираните територии, която руснаците превзеха не през 2014 г. почти без бой (Крим) или с боеве (Донбас), а за доста дълго време и с напълно положителна реакция от населението, поне населението, което доброволно остана под окупация, и пое контрола след 24 февруари 2022 г.
Подобно на повечето от вас, познавам хора, които сега са в окупираните територии. И оттам, от временното си безвремие, периодично се свързват. Разказване на различни истории за живота под „новото правителство“. Ще ви разкажа и един случай, който се случи наскоро в град в южната част в Украйна.
Един обикновен град, от който има много, е под контрола на руската армия и ФСБ от две години. А главните герои са обикновени, все още доста млади хора. Важно е, че те практически не са видели времената на съветската окупация, освен в много рано, предучилищно детство. Всъщност главният герой е човек, който не е подкрепил окупацията, не се е присъединил към сътрудниците и дори не е получил руски паспорт. (Въпреки че, за разлика от злощастната Ани Лорак, която е принудена да подаде молба в Москва, чакането на решение е фасулска работа.)
Да, подобни ситуации има и в окупираните територии – и те съвсем не са необичайни. Особено, ако това не са пенсионери, а хора на възраст, когато все още не кандидатстват за пенсионни плащания (следователно паспортът по принцип не е особено необходим). Така че имаше един човек, който живееше за себе си, някак си изкарваше прехраната си, имаше някаква връзка. И тази връзка го съсипа – за щастие, не в буквалния смисъл на този глагол. Защото приятелката, на която нашият герой разказа за отношението си към окупаторите и окупацията, не измисли нищо по-добро от това да доносничи на приятеля си в местната „администрация“.
Историята завърши (поне ми се иска да вярвам, че е приключила) „само“ с побоя над проукраински украинец. Кой сега ще състави руски документи, за всеки случай, и ще избяга от окупацията, за да освободи украинската територия с тях. Което, между другото, много хора правят дори без никакви доноси и побои в тези градове и села. Поне броят на съобщенията в местните публики за трансфери до единствения отворен граничен контролно-пропускателен пункт между Украйна и Русия повече от прозрачно намеква за това. Но не говорим за главния герой на тази история, а за „героинята“.
Все още доста млад човек. Не виждах съветския живот в цялата му грозна пълнота. Не съм живял, не съм чувствал, нямам този ужасен спомен. Но, моля, обърнете внимание, че тя много бързо се „аклиматизира“ към новите условия (може би под влиянието на по-старото поколение, което просто има тази памет) – и реши да играе „паунова скреж“.
Фактът, че някои украинци в окупираните територии са се присъединили към сътрудници, не е тайна за никого. Разбира се, финансовите и други ползи тук са очевидни – „социалният асансьор“, може да бъде така. Но в този случай всъщност няма пряка полза. Освен това момичето изложи човек, с когото имаше някаква връзка, с ударите на руските ботуши.
За средния украинец, след 30 години свободен живот, такова поведение е диво и почти неразбираемо. Разбира се, диващината тук не е под формата на акт – изобличението далеч не е най-лошият грях и престъпление. В африканската страна Руанда през 1994 г. тийнейджъри тутси държаха краката на майките си, когато бяха изнасилени от мъже хуту в прословут геноцид. И понякога сами изнасилвали майките си. Но, разбира се, това се случи под заплахата поне от смърт (защо нарекох смъртта в тази история „поне“, прочетох я или я слушам в съответните интернет материали, не искам да ви плаша за пореден път). И тук – самият човек, доброволно, без никакъв натиск от окупационната администрация, взе и изобличи човек, който не му беше чужд…
Почти през цялото време на пълномащабната война – поне след освобождението на Киевска област и други северни райони в Украйна – в украинското информационно пространство циркулират мисли за това кога и как ще бъдат освободени окупираните територии на Изтока и Юга. Обсъждат се различни варианти, различни формати – дипломатически, военни. И почти никой не говори какво да се прави след освобождението с местното население.
Но този проблем е много по-сериозен, отколкото изглежда на пръв поглед. Примерите на Германия красноречиво потвърждават това. На първо място стои историята на „Веси“ и „Оси“, които все още – три десетилетия след изчезването на ГДР, Щази и Берлинската стена – са коренно различни, като се започне от успехите на крайната десница и се стигне до успехите на крайната десница и се стигне допартии на изборите в петте „нови провинции“ на Германия.
Второ, и украинските бежанци вече се сблъскаха с това, историята на онези „репатрианти“ от германски произход, които заминаха за Германия от Съветския съюз и живяха в историческата родина на далечните си предци в продължение на 20-30 години. Но, както се оказа след 24.02.22 г., те все още живеят с Путин в главите си и нападат украинци.
Можем, разбира се, да кажем, че германските органи не са работили много по този въпрос. Но това е и същността на проблема, защото в Германия поне една успешна икономическа ситуация (която, както наивно смятаха западните политици от 90-те години, водени от Бил Клинтън, автоматично ще въвлече Русия и руснаците в цивилизацията) е много по-добра от нашата, дори преди войната. А ситуацията, когато хората, които сега получават две пенсии – легална украинска и руска на окупатора – автоматично ще загубят част от доходите си и евентуално ще се окажат в тежко финансово положение в следвоенв Украйна, не вещае добро настроение на жителите на деокупираните територии.
Хора, които след 30 свободни години толкова бързо са се вмъкнали в съветския модел на поведение, които лесно „доносничат“ за близките си на окупаторите – това е проблемът, който Украйна все още трябва да реши. И си струва да се подготвите за това предварително. За да не се превърне този проблем, подобно на самата война, в неприятна изненада.
