9 май е основният ден в историята на Русия, чието отброяване започва с „блажените“ брежневски времена. От 1965 г., когато „ветеранът от Великата отечествена война“, политическият инструктор Леонид Брежнев, станал първи секретар на ЦК на КПСС, не е измислил нищо по-добро от това неприлично да възроди спомена за най-страшната война в историята на човечеството.
Нито празникът на „Великата октомврийска социалистическа революция“ по съветско време, нито Денят на Русия в постсъветско време станаха основните празници на тази страна. (Какво можем да кажем за „майските“ празници или Деня на националното единство – първите бяха просто чудесно извинение за земеделска работа в дачите през дългия уикенд, вторите породиха националистически/неонацистки „руски маршове“.) Само „Денят на победата“, както е известно от песента на Давид Тухманов, миришеше на барут.
Между другото, в тази песен, създадена още във времената на „развития социализъм“, т.е. в дълбоко критичните времена на късния Брежнев, въпреки че беше подчертано, че този ден е празник, беше добавен ключът „със сълзи в очите“. И тези от нас, чиито баби и дядовци (а може би дори и родители) се докоснаха до тази война, бяха добре запознати с основния лозунг на следвоенния Съветски съюз: „Докато няма война“. Разбира се, в този лозунг имаше известни пропагандни нотки, защото СССР от онези времена активно „се бореше за мир“ – но тази позиция намери отговор и в народното съзнание.
Намерих го, защото тези, които оцеляха във войната (а с нея и масовите репресии от втората половина на 30-те години, и Гладомора от 1946/47 г.) разбраха какво означава тази петбуквена дума. Така че независимо дали го искаха в офисите на площад „Старая“ в Москва или не, те наистина бяха обединени в тази посока – комунистическата партия и надпартийното население на най-голямата страна в света.
Но след „бурните“ 90-те години, които предвидимо завършиха с връщането на власт на Комитета за държавна сигурност в остатъка от тази страна, пребоядисан във Федералната служба за сигурност, ситуацията започна да се променя. Пацифистките настроения сред по-младата част от обществото и носталгичните спомени сред истинските ветерани от Втората световна война бяха заменени от други идеологеми, които бяха по-скоро в унисон с агресивните настроения на тогавашните (сегашни) кремълски власти.
Например, фактът, че самата Русия щеше да се справи с „германските фашистки нашественици“, без помощта в Украйна и други сега независими държави. Или скептично отношение към колосалната помощ във формат „Заем-наем“ – което стигна максимално до най-абсурдното изказване на губернатора на Владимирска област на Руската федерация Светлана Орлова, че „американците все още не са платили за заем-наем“.
И основната фраза, мем фраза, в съвременната терминология, беше лозунгът „Можем да го направим отново“. Това е концентрираната идеология на путинова Русия, агресивна и арогантна подимперия, която, подобно на умствените си „родители“ – Съветския съюз и Великия германски райх – може да съществува само в условия на постоянно търсене къде другаде да разшири територията си.
Този лозунг, както и „Докато няма война“, също стана популярен. На първо място, защото тези, които знаеха какво е война, вече са умрели (или са умрели тихо в леглата си, без да ходят на паради). А новите поколения, възпитани не от хуманистичните филми на Леонид Биков или от истинския шедьовър на Станислав Ростоцки „Изгревите тук са тихи“, а от криминално-ксенофобската дилогия на Олексий Балабанов за неговия „брат“ Данила Багров, гледаха на света със съвсем други очи. (Между другото, както самият Ростоцки каза по-късно, филмът по романа на Борис Василиев е заснет не в чест на голяма победа, не за грандиозен триумф, а в памет на медицинската сестра, която го спаси, млад боец, от смърт. каква красота унищожи тази война).
Милитаристичният лозунг толкова много се хареса на руснаците – както на властите, така и на обикновените граждани – по друга причина. Тя не можеше да бъде доказана, както и опровергана. Е, как подкрепяте думите си? С изключение на изявлението на Путин от 16 декември 2010 г., когато той, тогава формален министър-председател на Руската федерация, заяви, че „ние така или иначе щяхме да спечелим“. Зачерквайки историята на уникалните арктически конвои, които транспортират всичко до СССР, от самолети до яхния, и ужасната съдба на хиляди, десетки, стотици хиляди от тези, които бяха наречени „черни ризи“ – онези украинци, които бяха мобилизирани в Украйна на левия бряг през 1943 г. и всъщност хвърлени на клане по време на преминаването на Днепър. Днипро, който според очевидци бил червен от кръв. Украинската кръв…
И тогава дойде войната. Не Донбас, който много хора не забелязаха дори в Украйна, а голям, пълномащабен. И година по-късно, през май 2023 г., Оказа се, чече лозунгът „Можем да го направим отново“ се използва все по-малко в руското общество. И защо се случи това?
Защото тази сегашна война показа точно от какво се страхуваше Кремъл.Повечето. То показа, че без украински мъже и американско оръжие руснаците не могат да повторят нищо. Не само да превземе Берлин или дори Киев, но дори да стигне до административните граници на Донецка и Луганска област. Невъзможно е да не си припомним, че някъде в такъв период от време – две години и няколко месеца от войната – съветската армия освободи територията на Донбас от германската армия и първо я загуби след нападението на Третия райх неочаквано от тогавашното ръководство на Кремъл.
Този път всичко беше в ръцете на Кремъл. Те се подготвиха по начина, по който искаха. Нападаха, когато искаха. И сега те са толкова далеч от пълното „освобождение“ на така наречената „ДНР“, колкото бяха на 24 февруари 2022 година. Защото не могат да го направят отново. Няма нищо.
И именно заради това пропагандната мантра постепенно утихва, разбивайки се срещу суровата военна действителност. Предвидимо, митът се оказа мит веднага щом имаха шанс (създаден от самите тях) да го тестват в обективна реалност.
Между другото, това наистина не е нищо ново. Ако вече говорим за съветското кино, тогава си струва да споменем, че през 30-те години на миналия век бяха направени напълно различни филми за войната (тогава все още в бъдеще). През 1938 г. се появява пропагандният филм „Ако утре е война“, чието заглавие е дадено от едноименната песен на братя Покрас. Песен, която имаше следния ред – „И на вражеска земя ще победим врага с малко кръв, мощен удар“.
И три години по-късно дойде същото „утре“. И се оказа, че врагът може да бъде победен – но с кръв, която никога не е била (и, надяваме се, никога няма да бъде) в историята на планетата Земя. Така че този филм беше безопасно забравен, защото беше развенчан – подобно на сегашния лозунг на руските империалисти „Можем да го направим отново“ – от суровата реалност.
Те не успяха с малко кръв, нито изобщо могат да го повторят. Затова замълчаха. За предпочитане завинаги. Така че лозунгът на цивилизования свят – „Никога повече“ – най-накрая печели. И последният фрагмент от имперското минало загуби напълно и безвъзвратно.
