„Това мъчение, това адско дело не може да се опише, невъзможно е да се забрави. Спомените измъчват душата, измъчват сърцето. Всеки един ден беше изпълнен с трагедията на всеки един човек – дете, жена или старец“, спомня си родената през 1924 г. Фадиме-Шерфе Сейтхалилова за депортирането на кримските татари дълбоко в СССР през октомври 2009 г. Този История Записан е от дъщеря ѝ за местен кримско-татарски проект. Фадиме обаче съжалява, че макар да се е върнала в родното си село край Судак, „все още няма радост, защото правата ни не са възстановени, а ние все още живеем като чужденци на наша земя, защото нямаме собствена държавност“.
Осем години по-късно, на 18 май, по време на официалното отбелязване на Деня за възпоменание на жертвите на кримско-татарския геноцид, украинският президент Петро Порошенко цитира думите на Фадиме. Позовавайки се на спомените на старицата за трагедията на депортацията, той не спомена, че Украйна, представена на полуострова от комунистически и постсъветски партии, остава мащеха за кримските татари, а не майка.
„Тази малка група победи съветското чудовище“
По време на специалната операция, проведена на 18-20 май 1944 г., всички кримски татари са депортирани от Крим в Централна Азия, Сибир и Урал. По официални данни става дума за 194 111 души. Много от тях, почти половината, умряха по пътя – някои от глад и болести, някои в резултат на ужасни условия на живот.
Алим Алиев, заместник-директор на Украинския институт (държавна институция, посветена на популяризирането на украинската култура по света) и основател на литературния проект „Кримска смокиня“, е роден близо до Ташкент. Казва, че още от дете е чувал думата „sürgun“ – изгнание. Семейството му се връща в Крим, когато е на една година. Благодарение на това той чул историите на депортираните.
– Баба ми беше депортирана от село Бююк-Каралез (сега Червоний мак) близо до Бахчисарай. Два дни преди депортацията дойдоха двама войници, докато баба ми приготвяше вечерята. Тя покани тези войници, които уж провеждаха преброяване, те дойдоха, ядоха – и два дни по-късно, в нощта на 18 май, дойдоха да депортират семейството ми, като ми дадоха 15 минути да се приготвя. Всички са отведени на гробищата. Баба ми каза, че никой не разбира какво се случва и всички мислеха, че ще бъдат застреляни. Като по чудо бабата и братовчед й успели да избягат от тълпата и да се върнат у дома за известно време. Тогава баба ми взе грамофона със себе си. Те пътуват в продължение на три седмици до Узбекистан, където са подсилени в казарми. Те живееха като затворници и до смъртта на Сталин трябваше да дойдат и да докладват на коменданта, за да не избяга никой“, разказва Алиев.
След смъртта на Сталин депортираните народи са реабилитирани. През 1957-1958 г. автономията на калмиките, чеченците, ингушите, карахайците и балкарите е възстановена и им е позволено да се върнат в историческите си територии. Въпреки това, значителен брой репресирани народи, включително кримски татари (както и германци, месхетски турци, гърци и корейци), нито са възстановени, нито им е позволено да се върнат в историческата си родина.
В отговор на това на местата, където бяха депортирани кримските татари, предимно в Узбекистан, възникна масово движение за връщане в Крим и възстановяване на техните права. Това бяха местни инициативни групи, които първоначално включваха много комунисти, бивши войници от съветската армия или партизани – за да се избегнат обвинения в „буржоазен национализъм“. Представители на движението масово изпращаха жалби или писма до централната и републиканската власт.
„Кримските татари имаха чувство за голяма несправедливост. Връщането в Крим беше мисия“, казва Алиев. „Беше важно да се обясни каква е целта на тази мисия, защо родината на децата не е Узбекистан, а Крим. Доколкото си спомням от статистиката на Узбекистан, 85% от кримските татари са се завърнали. Това е важен фактор: това е националното движение на кримските татари, което всъщност възниква след смъртта на Сталин и възниква сред студентската младеж. Движението беше хоризонтално.
В средата на 60-те години инициативни групи на движението действат на почти всички места, където живеят кримските татари. Групите също така плащат за адвокати, които да защитават активисти в политически процеси и публикуват нелегална литература. Легендарно е било да се събират пари по време на традиционния сватбен танц „хайтарма“ – танцьорът е разперил ръце и е предавал пари от ръка на ръка в процеса на предене.
Съветските репресии обаче се засилват, но кримско-татарското движение умело използва методи за мирно гражданско неподчинение – например провежда действия със свои искания по време на честването на 1 май или… Ленин, който подписва указ за създаването на кримската автономия през 1921 година.
„Това е нация, която е абсолютно уникален пример за борбата за това, което е правото на съществуване, на завръщане в Родината, пример за героизъм и национално единство в глобален мащаб“, казва професор Лариса Якубова, ръководител на катедрата на Института по история на Националната академия на науките в Украйна, изследовател на южната и източната част в Украйна. „Оцеляването след депортацията и спечелването на борбата срещу Съветския съюз за завръщане беше прецедент. Никой от депортираните хора не оцелява след подобни репресии, но именно тази малка група излиза победител в борбата срещу съветското чудовище.
„Не ние имахме проблеми с идентичността, а постсъветска Украйна.
В края на 80-те години темпът на независимо завръщане на кримските татари в Крим се увеличава. Властите създават пречки, като блокират възможността за регистрация на полуострова, което впоследствие ще предизвика много конфликти. Кримските татари, които нямат възможност за законно пребиваване, започват да придобиват земя по метода на „самоизземване“, т.е. чрез самостоятелно заемане на някаква земя или свободна земя.
Именно по това време, според професор Якубова, се засилва открито расисткият дискурс срещу кримските татари, разпространяван от местните власти.
„Това продължава вече две десетилетия на украинска независимост. Емисарите на Кремъл също успяха да въвлекат местното украинско население в тази конфронтация. Дискриминацията срещу кримските татари е крайъгълен камък на политиката на русификация в Крим и се използва като аргумент за засилване на руското присъствие. Расисткият дискурс за кримските татари беше лансиран съвсем открито и намери своето място в медиите. Стигна се до дълга конфронтация между кримските татари, които се връщаха от изгнание, и местните жители, които започнаха да осъзнават, че до голяма степен заемат местата на депортирани преди това лица. Въпреки че депортирането е тема табу, те го знаят добре от семейните истории. Изградена е и градация на социалните групи. Най-висока беше „великата руска нация“, след това „братският украински народ“, а след това „дивите“ кримски татари, които тези два „братски“ народа освободиха и осигуриха мирен живот.
Често киевският политически елит „купуваше“ разказа на кримските комунисти за кримските татари. Руската пропаганда продължава да представя кримските татари като коварна нация с безпочвени претенции към Крим. „Украинският политик беше продукт на своята страна и своята епоха: докато пренебрегваше същността на кримския случай, той не разбираше същността на украинския случай“, каза Якубова. – Тези процеси протекоха синхронно: промосковските елити се бориха срещу националните елити. Кримският и украинският въпрос са лакмус за всички политически модели, които съществуват в Украйна днес. До 2014 г. силите за модернизация в самите украинци бяха в спящо състояние. Осъзнаването на положението на кримските татари в Украйна им помогна да се събудят“.
„Кримските татари никога не са имали проблеми с идентичността“, добавя Алиев, „те се чувстваха като кримски татари и граждани в Украйна, или дори украинци в политическия смисъл. Именно Украйна имаше проблеми с идентичността преди 2014 г., за нас беше важно да променим тази парадигма – включително чрез културни и образователни проекти, които показаха по-дълбоки и по-интересни процеси не само за Крим, но и за Украйна като цяло“.
Повратната точка беше февруари 2014 г. и моментът на окупацията на Крим – кримчани бяха тези, които започнаха съпротивителното движение срещу руснаците. По призива на Меджлиса на кримскотатарския народ хиляди хора се събраха пред сградата на Върховната рада на Автономна република Крим на 26 февруари 2014 г., за да се противопоставят на руската окупация. По-късно Украйна ще обяви 26 февруари за Ден на съпротивата срещу окупацията на Крим.
„През 2014 г. имаше масови опити за подкупване на кримските татари“, спомня си Алиев. „Но благодарение на хоризонталните механизми, т.е. остракизма на сътрудниците, кримско-татарската общност оцеля, въпреки че след десет години окупация трябваше да бъде в много по-лошо състояние. Кримско-татарската общност обаче оцелява под окупация благодарение на подхранването на своите ценности и активната позиция на кримските татари, които са напуснали Крим и общуват с кримската общественост. Окупаторите се опитаха да създадат проруски обществено-политически движения, но днес те остават маргинализирани, нивото на отхвърляне остава високо“.
Според Алиев 2014 г. е променила мисленето на украинския интелектуален елит. Кримските татари вече не се възприемат като „непознати“ – те са се превърнали в „техния Друг“.
„През последните десет години Украйна направи огромна крачка напред в разбирането на кримските татари. До 2014 г. кримските татари разбираха Украйна и украинците много по-добре, отколкото обратното. За кримските татари елементът на просперитет и оцеляване в Крим беше демократичв Украйна, а най-голямото зло на полуострова бяха комунистите. Дори автономията, която беше създадена в началото на независимостта в Украйна, беше комунистическа автономия по своята същност и форма. От друга страна, кримските татари традиционно вземат отучастие в демократични и проевропейски движения, като Народното движение в Украйна, след това партията на Виктор Юшченко „Наша Украйна“ и др.
„Този Рубикон от 2014 г. е разбираем и до голяма степен политически мотивиран“, съгласява се професор Якубова. – Дори и аз самият, ако не беше 2014 г., вероятно нямаше да се обърна към концептуализацията на историята на Източв Украйна, Донбас или Крим. Това бяха региони на политически конфликт, където имперското и съветското наследство бяха умело манипулирани от Кремъл“.
Още през 2014 г., пред лицето на заплаха за живота, Украйна видя, че кримско-татарската общност се оказа най-последователният съюзник на украинците в запазването на украинския суверенитет на Кримския полуостров.
„Не кримските татари бяха различни – Киев беше по-малък брат, поддръжник на политиката на Москва“, каза Якубова. Самата Украйна беше във фаза на посттоталитарна трансформация. Ясно е, че дори във фазата на активна конфронтация с Русия вече сме разработили нова основа за взаимно разбирателство. Това се доказва от процента на загиналите на фронта кримски татари, които са активни участници в съпротивата, които отново трябва да запазят мира в името на нова Украйна, в която няма да има расови предразсъдъци. Украйна осъзна, че е огромна държава и всеки от нейните региони е малка европейска държава, където е изключително трудно да се изгради хармония на различни интереси, но ние правим това, за да могат украинците, кримските татари, украинските евреи и украинските руснаци да видят Украйна като истински дом за всички“.
Крим също е Европа
Кримските татари на окупирания полуостров станаха носители не само на украинската, но и на европейската идея. В началото на май украинският парламент призова света да признае депортирането на кримските татари през 1944 г. за геноцид. Това би било не само акт на справедливост спрямо коренното население на Крим – това би означавало и включването на самия Крим в европейския дискурс и история.
„Трябва да разкажем на света за фантастичния подвиг на кримските татари, за който светът не знае нищо“, подчертава професор Якубова. „Мирните методи на борба на кримско-татарския народ са здраво вградени в етоса на съвременния западен дискурс, а кримските татари са само идеален пример за мирна съпротива, с огромен багаж от тоталитарен опит“.
Според нея опитът на украинците и кримските татари е уникален опит на европейските народи. „Това е нещо, което заслужава сериозно проучване и отделен анализ. Съгласието за прехвърляне на част от окупираните територии на Русия е съгласие за пълно етническо изтребление, но също така е съгласие за по-нататъшното унищожаване на Европа от Русия“, подчертава изследователят.
Тя добавя, че много страни все още „купуват“ неоколониалния разказ на Кремъл за „руския Крим“ – въпреки че той де факто стана такъв в резултат на депортирането на кримскотатарския народ и следвоенната промяна в топонимията на полуострова. През 2017 г. украинският изследовател Вахтанг Кипиани публикува карта на Крим със стари имена на места – до 70% от старите имена са променени между 1946 и 1949 г., а имена като Ак-Джар (Севастопол) и Ак-Месджит (Симферопол) са премахнати още по-рано.
„Видях тази карта на входа на окупираната Феодосия“, спомня си Кипиани. „Хората го развяха като знаме. Всеки град, дори Севастопол и Симферопол, е брандиран като руски. Това, което можем да направим сега, е да кажем на хората, че топонимията на Крим е изключително изкривена от следвоенните промени.
„Смятаме временната окупация на Крим за най-новата руска колонизация. Целта му е да превърне кримчани в руски „поданици“, подчертава Алиев. „Няма съмнение, че кримско-татарската общност на окупирания полуостров днес е под натиска на страха и недоверието. Старите времена се завръщат. Когато растях по време на периода на независима Украйна, хората не се страхуваха да говорят за депортиране, нямаше цензура. Моето поколение вече помни тържествата на 18 май – родители, роднини и приятели се събраха на митинг в Симферопол, на централния площад на Крим, за да почетат паметта на жертвите на това съветско престъпление. Тези възпоменания сега са забранени и се провеждат в гробища или молитвени събрания. В мюсюлманските гробища се разбиват „башаши“, т.е. бетонни надгробни паметници. След това върху тях често се срещат свастики.“
„Кримско-татарската среда е доста специфична“, подчертава Алиев, „защото е близка до украинския и европейския контекст, от една страна, и до мюсюлманския и турския контекст, от друга. Мисля, че на европейско равнище е важно да погледнем на Крим не през призмата на проблемите, пред които е изправен днес, а именно нарушенията на правата на човека или наличието на руска военна база, а от гледна точка на възможностите, които се откриват след деокупацията. Тези възможности са историята на коренното население на полуострова, датираща от древни времена, неговата уникална етническа структура, както и огромната катастрофа по време на Втората световна война и произтичащото от нея господство на тоталитаризма. Съгласието за окупация на Крим от Русия би било продължение на визията на Сталин за региона и би лишило кримските татари от правото им на правосъдие“.
Превод от полски
Текстът е публикуван като част от проект за сътрудничество между нас и полско списание Nowa Europa Wschodnia.
Оригинално заглавие на статията: Tatarzy krymscy zrozumieli Ukrainę, zanim ona sama siebie zrozumiał
