Драматичното разрешаване на проблема с американската военна помощ за Украйна най-накрая изведе ситуацията от задънената улица. Шестмесечното забавяне вече породи много апокалиптични сценарии по отношение в Украйна – от пълното унищожаване на страната и геноцида срещу украинците до създаването на марионетна държава и фактическото създаване на СССР 2.0.
Но, слава Богу, проблемът най-накрая беше решен, всичко си дойде на мястото. Може да се очаква, че в близко бъдеще ще има рязък завой в полза в Украйна на фронта. Международната антипутинска коалиция, получила нов живот, ще изземе инициативата от „миротворците на всяка цена“. А в Москва ще има още една криза с неизбежната война на „кремълските кули“. В края на краищата, тази война вече е започнала, такъв извод може да се направи от ареста на Тимур Иванов – не само заместник-министъра на отбраната Сергей Шойгу, но и любимата му, дясната му ръка. Очевидно там започна кървава борба за влияние и ресурси на фона на настъпващата криза.
И за нас, тя прави своето нещо. Войната далеч не е приключила. И сега всичко ще зависи от решимостта на западните съюзници да ни помогнат да победим агресора.
Исторически аналогии
Публицистите обичат да намират исторически аналогии на всеки нов военен конфликт. Такава мащабна въоръжена конфронтация като руско-украинската война не беше изключение. Имаше толкова много сравнения, адресирани до нея за повече от две години кървави боеве. Говореха и за Първата световна война, защото и тогава, и сега, по-голямата част от живота на войниците на фронтовата линия е прекарал в мръсни окопи. И за Втората световна война – като се вземат предвид танковите битки, тактиката на военните операции и т.н. Имаше сравнения с Кубинската ракетна криза през октомври 1962 г., която също заплаши света с термоядрен апокалипсис. Споменати са и следвоенните интервенции на СССР (Берлин 1953, Будапеща 1956, Прага 1968, Кабул 1979). Направени са аналогии с войната между Иран и Ирак като две съседни страни (1980–1988); с войната в Косово, което се опитваше да се откъсне от сръбското потисничество.
Това е калейдоскоп от исторически аналогии, всяка от които има някаква част от собственото си значение. Но опитите на някои западни политици да сключат мир с Кремъл винаги са били сравнявани само с едно историческо събитие – мюнхенската конспирация от 1938 година. Въпреки че това сравнение е малко накуцващо (в края на краищата, като всяка историческа аналогия). И основният му недостатък е потенциалът на страните. Когато Франция и Великобритания се съгласяват да отстъпят част от територията на Чехословакия (а именно доминираната от германците Судетска област) на Третия райх, те уж се надяват, че това по някакъв начин ще притъпи експанзионистичните апетити на Берлин. И този епизод по-късно стана синоним на подлост и предателство, аргумент срещу умиротворяването на агресорите. Основната причина за подобни резултати от преговорите в Мюнхен обаче в никакъв случай не беше спокойствието на Лондон и Париж. И в съзнанието на французите и британците за тяхната безпомощност пред военната мощ на Третия райх.
Нацистка Германия имаше военно предимство по онова време, несравнимо по-заплашително от днешна Русия, което й позволи (наред с други неща) да завземе Чехословакия, Полша, Холандия, Белгия и Франция за няколко месеца. И какво демонстрираха „елитните“ войски на Владимир Путин? Те демонстрираха не само неспособността си да превземат „Киев за три дни“, но дори и липсата на потенциал за сериозни военни операции. В благоприятните шест месеца, когато поради вътрешнополитически дебати в САЩ американската военна помощ не достигв Украйна, руските окупатори успяха след няколко месеца ожесточени боеве, загуби на десетки хиляди войници и стотици бронирани машини, да превземат само малкия град Авдеевка. И след това го представят като огромна победа, като поражението от английския черен принц на много по-голямата френска армия на крал Йоан II Добрия в Поатие.
Още преди историческото решение на Конгреса на САЩ нямаше шансове Владимир Путин да пробие украинския фронт, да разшири офанзивата и още повече да застраши страните от НАТО. Но с Адолф Хитлер през 1938 г. всичко беше съвсем различно, той имаше и волята, и възможностите.
Това, предполагам, е било разбрано както от френския премиер Едуар Даладие, така и от британския му колега Невил Чембърлейн. Така, подписвайки договорите от 1938 г., те по-скоро целят да спечелят време, за да подготвят армията си за неизбежния сблъсък. И тази стратегия имаше подкрепата на почти цялата политическа класа по онова време. Но тя не можела да спаси „и от война, и от срам“.
Макрон преодоля „синдрома на Даладие“
Сегашният ръководител на френската държава Еманюел Макрон сега активно се опитва да преодолее „синдрома на Даладие“ (може да се твърди също, че британският премиер Риши Сунак също се опитва да преодолее „синдрома на Чембърлейн“, а Борис Джонсън се зае с тази благородна кауза пред себе си). През март, ФраПрезидентът на Националния център за превенция обяви възможността западните съюзници да участват във войната директно на територията в Украйна, което изобщо изплаши Кремъл, поставяйки го в ситуация на стратегическа несигурност.
А на 25 април Макрон изнесе двучасова реч в Сорбоната. Речта му очевидно беше предназначена не само и не толкова за студентите, колкото за лидерите на западния свят. Френският президент се опита да извика на колегите си, да ги предупреди, че въпреки привидно безопасната ситуация, Европа сега е в екзистенциална опасност. И това е по вина на Путин, Кремъл, агресивна Русия, която реши насилствено да промени глобалното статукво, като унищожи сегашната архитектура на сигурността, която защитава човечеството от военна катастрофа в продължение на осем десетилетия.
„Побързахме да реагираме на кризи, но дали това е достатъчно? Нашата Европа днес е смъртна. Ценностите ни са застрашени. И не сме достатъчно защитени от рисковете, които ни заплашват, защото реагираме много бавно“, предупреди Макрон.
Френският лидер призова западния свят да не наблюдава пасивно разгръщащите се събития, да не се надява, че НАТО (разбирай САЩ) ще защити всички в случай на проблем. Трябва незабавно да се справим с проблемите сами. И на първо място, това се отнася до неутрализирането на агресивния потенциал на Русия.
„Русия не трябва да печели войната – това е условие за нашата сигурност. Не трябва да има ограничения за подпомагане в Украйна“, смята Макрон Начин на действие за Запада.
Спомням си как още през 2017 г. по време на кръгла маса в Лондон, организирана от списание „Проспект“, британският политолог, писател и професор в университета в Кеймбридж Анатол Лиевен говори по въпроса за осъществимостта да се помогне в Украйна на фона на ограничената тогава руска агресия: „Ние не се борихме за Украйна през 2014 г. (както и за Грузия), но Русия не завзе напълно южната и източната част в Украйна. Въпреки че лесно можеше да го направи. Много удобно негласно споразумение се формира лукаво: ние не защитаваме тези, които са нападнати от Русия, и Русия не напада тези, които ще защитаваме“.
Това е цинична, егоистична, но изненадващо искрена позиция. Ценностите са ценности, но дори и къщата да гори в далечния край на селото, огънят така или иначе няма да стигне до нас, така че защо да рискувате, играйте героя-пожарникар. И това беше позицията на повечето западни политици по онова време. Вярно е, че някои искрено заявиха това, като професор Ливен, а някои се преструваха, че не вярват, че са готови да помогнат в Украйна с всички сили, но има определени норми, закони, споразумения и много други формални пречки.
И сега Макрон каза с висок глас: „Тази ера свърши!“. Без повече шеги и извинения, Путин заплашва цяла Европа, целия западен свят, глобалната демократична система. И ако не започнете да действате твърдо днес, утре може да е твърде късно.
