Украинското информационно пространство не може да бъде без бури. Реално или измислено, ново или забравено. Миналата седмица Украйна получи „сензационна“ статия от германско издание Ди Велт.
В тази статия се говори за споразуменията между Украйна и Русия, предварително договорени в Истанбул. Не, не сега, не сте пропуснали нищо – но през април 2022 година. Да, в същите преговори, които не завършиха с нищо. Те не свършиха – и, по наше скромно мнение, не можеха да завършат с нищо.
Защо не можаха? Най-малкото, защото когато ще водят сериозни преговори, изпращат хора, които означават нещо на този свят. Спомнете си например така наречения „Минск-2“, официално наречен „Пакет от мерки за изпълнение на Минския протокол“ (т.е. „Минск-1“). Да, тя беше подписана от представители на така наречената контактна група. Обсъждането на това споразумение обаче се проведе на най-високо равнище.
На ниво Нормандия ръководителите на четири държави – Германия (Ангела Меркел), Русия (Владимир Путин), Украйна (Петро Порошенко) и Франция (Франсоа Оланд). Разбира се, тази среща в столицата на тогавашния все още не съучастник на руската агресия срещу Украйна, а просто руски сателит на Беларус, беше предшествана от среща в Берлин на външните министри на тези четири страни – и именно лидерите на „нормандските“ страни най-накрая осеяха i-тата.
Какво видяхме преди две години в Истанбул? Вие отлично знаете, че една страна беше представена от такива уважавани фигури като народния депутат, ръководителя на парламентарната фракция (отлично знаете каква роля играе парламентът в сегашната система на украинското правителство тогава и сега) и политически стратег, съветник на ръководителя на кабинета на президента. А другият беше бивш министър на културата, по това време помощник на президента.
Меко казано, странен набор за сериозни преговори. Въпреки че, разбира се, никога не е имало някаква сериозност зад тези преговори. Защото Русия никога нямаше да направи никакви отстъпки в Украйна и единственият резултат от преговорите, които очакваше, беше капитулацията на нашата държава. Което по очевидни причини беше невъзможно.
Следователно пресечната точка, в която позициите на Кремъл и Банкова можеха да се сближат и да се съгласят, просто не съществуваше. Всъщност това беше забележително – и унизително за Путин – демонстрирано на срещата в Нормандия в Париж през декември 2019 г. Където руският диктатор дойде да спечели и не получи почти нищо.
Беларуско-турските преговори от 2022 г. не завършиха с нищо по същия начин. Този епизод от руско-украинската война отдавна е останал в миналото, още повече, че през есента на същата година президентът в Украйна с указ приведе в действие решението на Съвета за национална сигурност и отбрана, което пряко забрани преговорите с Владимир Путин.
Войната тръгна по свой път, път, победоносен за Украйна в определени моменти (преди появата на този указ се проведе контраофанзивата на Слобожански, малко след което въоръжените сили в Украйна освободиха Херсон), в други епизоди – не толкова. Но не бяха правени опити за започване на преговори от двете страни. Да не разглеждаме като такива обвиненията от съучастника на руската агресия, „президента“ на Беларус Александър Лукашенко, който от време на време заявява, че Украйна и Русия трябва да седнат на масата за преговори.
Но – имаше статия на сайта Ди Велт. Не знаем как, по какви причини се появи там, кой е допринесъл за публикуването на тази „сензационна“ информация преди две години. Казано по-просто, дали ФСБ на Руската федерация стои зад тази стъпка или не. Ние само заявяваме факта, че такава статия се е появила.
И веднага след нея украинците, които преди две години вече бяха обсъждали всички тези преговори, обсъждаха евентуалното си предателство и Победа, а след като обсъдиха, забравиха за актуалните събития – например закупуването на генератори и зарядни станции през есента на 2022 г. Изглежда, че тук изобщо няма какво да говорим…
Но само така изглеждаше. Защото, сякаш изключвайки дългосрочната памет, украинското общество отново се втурна в обсъждането на тези преговори, в търсенето на виновните (виновни за какво?), в изявления за държавна измяна. Сякаш е на път да се случи – и по някакъв начин влияе на войната.
Не, това не е шега. Украинците забравиха, че въоръжените сили в Украйна, чийто върховен главнокомандващ е президентът, храбро се защитават от руската агресия в продължение на две години и дори освободиха част от територията – и отново и отново изпитват този стрес, този страх, че „Украйна е на път да се предаде“.
Има един стар съветски филм, един от най-популярните за времето си – Office Romance. В този филм сценаристът използва подобна техника. Главната героиня, по предложение на главния антагонист, започва „специална операция“ срещу главната героиня – с други думи, той се опитва да я изкриви, за да получи определена печалба, защото тя му е шеф. По-късно ситуацията се оказа част от „специалната операция“, главният герой се влюби в главния герой, получи реципрочност от нея. Но основният антагонист изобщо не беше доволен от тази ситуация.
И така извади вече забравения план на „спецоперацията“, представяйки го всъщност като спешен дневен ред. На което главният герой, обект на тази „специална операция“, реагира точно така, както украинците реагират сега – сякаш всички следващи събития не са се случили.
Разбира се, във филма, както подобава на киното, всичко завърши по позитивен начин – поне последните кадри от филма открито загатнаха за това. Но ние не живеем на филмов екран. И нашият финал може да не е толкова оптимистичен. Най-малкото защото „главният антагонист“ на нашата история ще използва такива трикове повече от веднъж. (Между другото, в съветското и постсъветското кино тази сюжетна схема се вкорени и се използва от време на време от различни режисьори. И публиката, сякаш тази „Офис романтика“ не съществуваше, всеки път наивно приемаше този „сензационен“ обрат на събитията на вяра. Може би това е мястото, където сегашната реакция на украинците към „сензацията“ от Die Welt расте?)
Русия не е военна диктатура, а диктатура на ФСБ. А ФСБ не знае как да води войни, още повече, че никога не ги е водила. И тя нямаше да се бие срещу Украйна. Историята на „специалната операция“ е истината, защото те наистина искаха да вземат Киев за три дни (защо, кой ги убеди, че е възможно, е въпрос на друга статия). И когато всичко не мина по план, се оказа, че освен банални ракетни и бомбени атаки и „месни нападения“, днешна Русия не може да направи нищо.
Но тя е добра в организирането и провеждането на множество информационни и психологически специални операции. Така че, ако Украйна може да загуби тази война, то е само на този фронт. На фронта, където друг опит за пробив беше – случайно или умишлено – статия в Ди Велт. И ще има още такива статии. Може би дори ще доживеем да видим такъв отчаян опит на ФСБ да представи фразата на Зеленски отпреди пет години като спешен дневен ред. Да, да, този, който „просто трябва да спреш да стреляш“.
И – по някаква причина съм убеден в това – ще има украинци, които ще повярват, че именно той сега забранява на въоръжените сили в Украйна да противодействат на агресора, за да „най-накрая да източат окончателно Украйна“. След истерията около „сензацията“ от Ди Велт Все по-малко се съмнявам в това…
