На 30 септември 2022 г. Украйна подаде молба за ускорено присъединяване към Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Това събитие беше логичният завършек на цяла една епоха. Ера, която закъснява с поне 12 години.
През април 2008 г. в Букурещ се проведе традиционната годишна среща на върха на НАТО. На тази среща на върха Украйна и Грузия трябваше да получат план за членство в Алианса. Тогавашните лидери на държавата – президентът Виктор Юшченко, председателят на Върховната рада Арсений Яценюк, министър-председателят Юлия Тимошенко – подписаха официално писмо за предаване.
Но Украйна не получи MAP. От една страна, тя не го получи заради позицията на тогавашния германски канцлер Ангела Меркел. Което от своя страна беше притиснато от руския президент Владимир Путин, който година по-рано в речта си в Мюнхен всъщност беше обявил план за възстановяване на Съветския съюз 2.0 и неговата следвоенна сфера на влияние. Но това беше само един фактор.
Другото се отнася до самата Украйна. По-голямата част от местното общество открито се противопостави на присъединяването към Алианса. Разбира се, това се случи с причина, но с активното пропагандно участие на руски и местни проруски сили. На юг и на изток политиците (които много често притежаваха и големи предприятия) сплашиха електората (който работеше в тези предприятия) с факта, че присъединяването към Северноатлантическия алианс ще доведе, първо, до участието на украинците във войните, водени от страните от НАТО – по-специално, те намекнаха за американските операции в Ирак и Афганистан. И второ, хората се уплашиха, че американският бизнес ще дойде в Украйна и ще унищожи всички предприятия, оставяйки служителите си без работа.
Както знаем сега (и някои украинци разбраха това още тогава), всичко се оказа точно обратното – руснаците бяха тези, които унищожиха предприятията. И не само сега, по време на войната, но и в напълно мирни времена, както беше в Запорожие, където купиха и просто затвориха, превръщайки се в празно място, един от ключовите украински заводи, Запорожския алуминиев завод. И сега, дори в Запорожие, по-голямата част от населението не е против присъединяването към НАТО.
И тогава, в средата на 2000-те години, украинците се противопоставиха на евроатлантическата интеграция на страната си. Така през 2006 г. цели 64,5% от украинците бяха против присъединяването към НАТО. Дори в традиционно проевропейския Запад резултатът беше 38:32 в полза на онези, които не подкрепиха присъединяването към Алианса. Какво можем да кажем, когато дори сред привържениците на двете основни политически сили на Оранжевата революция – „Наша Украйна“ и блока „Юлия Тимошенко“ – 40% бяха против НАТО.
2006 г. беше най-лошата година по отношение на подкрепата за евроатлантическата интеграция – само 15,5% от украинците подкрепиха подобна идея. Затова Ангела Меркел би могла с чиста съвест да обърне причината за лобирането си за позицията на Путин към липсата на народна подкрепа в Украйна.
През 2008 г., след нападението на Русия срещу Грузия, когато руснаците не бяха признати за агресори дори в BYuT (тогавашната управляваща партия), ситуацията не се промени по принцип. Въпреки че броят на противниците на НАТО в обществото е намалял до 53%, само 20% са привърженици на присъединяването. И след четири години управление на Виктор Янукович, в края на 2013 г. резултатите отново бяха катастрофални – 18% „за“, 67% (почти рекорд) против.
Разбира се, руската анексия на Крим и войната в Донбас промениха ситуацията. През март 2014 г. показателите все още бяха срещу НАТО – 43:34, през април бяха почти равни – 40:38, а през ноември, след руската инвазия в Донбас от редовни войски и иловайския казан, 51% от украинците подкрепиха присъединяването към НАТО. За първи път по-голямата част от населението на страната ни искаше да види над тях „ядрения чадър“ на САЩ, Великобритания и Франция.
Оттогава, дори и при най-лошите сценарии (мащабна медийна агитация срещу тогавашния действащ президент Порошенко, който подкрепи евроатлантическата интеграция; победата на Володимир Зеленски, с когото на власт дойдоха и скептиците от НАТО), процентът на тези, които бяха против присъединяването в Украйна към Алианса, никога не е надхвърлял 40%.
В средата на февруари 2022 г. 62% от украинските граждани бяха за присъединяване към НАТО по време на проучвания на общественото мнение, само 30% бяха против. А през юли същата година резултатът е повече от впечатляващ – 85:8. Причината, разбира се, беше пълномащабната инвазия и първите й последици. Въпреки че още през март имаше леко отстъпление – по-скоро свързано с процеса на преговори между Украйна и Русия, по време на които председателите на кабинета на президента заявиха, че Украйна не се нуждае от членство в НАТО, а от някои митични гаранции за сигурност от отделни страни.
Преговорите обаче, както знаем, завършиха напразно, така че нивото на подкрепа за евроатлантическия курс в Украйна отново се увеличи. Нещо повече, украинците най-накрая започнаха да говорят за факта, че присъединяването към военния Северноатлантически алианс, а не към политическия Европейски съюз, трябва да бъде основното нещо.
Както можете да видите, десетилетие и половина по-късно, Украйна и украинците имаха прозрение – плащайки ужасна цена за това богоявление. Но не бива да забравяме, че ако Юшченко през 2008 г. имаше такъв коз като условна 70-75% подкрепа за идеята за присъединяване към НАТО, срещата на върха на Алианса в Букурещ можеше да завърши с различен резултат за страната ни.
Тази история, историята за обръщането на украинците към идеята за необходимостта от членство в НАТО, трябва да бъде добър урок за бъдещето. Урок, който ни казва, че все пак ще стигнем до правилен и логичен извод – но, за съжаление, по два начина. Или кратки и ефективни (като балтийските държави, които се присъединиха към Алианса през 2004 г.), или дълги и трудни. След като загуби десетилетия и десетки хиляди животи.
Между другото, просто така се случи, че именно на Изток и на Юг, които пострадаха най-много от руската агресия както през 2014 г., така и през 2022 г., процентът на противниците на присъединяването в Украйна към НАТО винаги е бил най-висок. И, съответно, сред мъртвите в Мариупол и Изюм, в района на Херсон и Запорожие, този процент също беше доста висок. Така че хората платиха за нежеланието си да мислят, за готовността си да вярват на проруски манипулатори – със собствения си живот. Това е нещо, което никога не трябва да забравяме. Че всяка стъпка, която правим, всяко решение, което вземаме, всяка позиция, която заемаме, рано или късно ще се превърне в проблем за самите нас.
