Темата за възможните преговори между Украйна и Русия периодично изплува на повърхността през цялата пълномащабна война. Изявленията по тази тема традиционно не завършват с нищо, забравят се – и след известно време се появяват отново. Понякога дори от същите субекти на международното право, които преди няколко месеца вече се опитаха да организират преговори между страните за пълноценна война в центъра на Европа.
Така че Турция, която миналата година се опита да вкара двама Володимир, Зеленски и Путин на масата за преговори, отново повлече старата песен по нов начин. Външният министър Хакан Фидан заяви онзи ден, че „е дошло времето за започване на диалог“. Това заяви той след среща с руския си колега Сергей Лавров. Той заяви, по принцип, като се ръководи от съвсем логични съображения – както откровено обясни по онова време. Те казват, че и двете страни в конфликта са достигнали точката, в която няма да могат да постигнат нищо повече, затова е необходимо да се преговаря.
И всичко е наред. Ако забравим, че Русия няма да води никакви преговори. И не говорим за пейзажа под формата на Владимир Медински, който видяхме в Истанбул през 2022 г., а за реални преговори. Страната агресор, поне докато Владимир Путин престане да бъде диктатор, няма да влиза в никакви преговори. Разбират ли това турските власти или опитният политик Реджеп Тайип Ердоган (ясно е, че ръководителят на турското външно министерство не е действал по собствена инициатива)?
Разбира се, че го правят. Точно както специалният представител на Китайската народна република Ли Хуей, който отиде да разговаря с Москва, лидерите на ЕС и украинските власти, разбира абсурдността на следващото си пътуване на Запад. Защо тези призиви за преговори или намеци за тяхната необходимост се появяват отново и отново?
Причините могат да бъдат различни. И в по-голямата си част те нямат нищо общо с Украйна и почти нищо общо с Русия. Например, Ердоган се нуждае от преговори или поне разговори за преговори, за да продължи да демонстрира, че е влиятелен регионален играч. Турция има свои собствени интереси в региона – Азербайджан, Иран, Сирия и кюрдския фактор. За да действа във всички тези ситуации от позицията на силата, турският президент трябва да има подходящ имидж. Образът на фигура, която може да решава сложни геополитически въпроси.
Интересите на Китай са по-глобални. По принцип никой не ги крие – това е двуполюсен свят, свят, разделен на две части, на две сфери на влияние – Вашингтон и Пекин. Свят, в който на Русия се дава мястото на младши партньор – всъщност суровинен придатък. Между другото, китайските власти наскоро направиха интересен ход, като сериозно ограничиха броя на своите банки, които могат да извършват търговия между китайски и руски компании.
Всъщност това е своеобразно „стеснение“, което превръща компаниите, избрани от комунистическата власт да си сътрудничат с Руската федерация, в монополисти. Със съответните последствия. Под формата на, да речем, способността да се намали цената на техните стоки, за да, относително казано, даде на руските партньори не един вътрешен автомобил, а половината за определен брой барели петрол или кубически метра газ.
Причината тук също е проста и ясна – икономическата ситуация в Китай се влошава, така че ако можете да се пазарите за повече суровини (въглеводороди, дървесина и т.н.) от партньор, който няма реална алтернатива, си струва да го направите. И какво общо има посещението на Ли Хуей с това? В същото време Китай, за да получава нефт и газ от Русия на удобни цени, трябва да демонстрира геополитическа загриженост за своя младши партньор. Което всъщност прави специалният представител на КНР – знаейки много добре, че не може да има реални преговори, никакви реални споразумения за прекратяване на огъня.
Така че всички тези изявления, намеци и посещения изобщо не са за преговори. Те са за собствените си интереси. Политически или икономически. За това, което тревожи не Украйна или Русия, а за това, от което Турция или Китай се нуждаят.
И никой не може да ги упрекне за това. Защото всяко нормално правителство се грижи преди всичко за благосъстоянието на страната и обществото си. Било то в Турция или Китай. Разбира се, с регионални, исторически или идеологически особености – например Ердоган, като електорален политик, е принуден да се грижи за благосъстоянието на турците, докато Си Дзинпин може да игнорира исканията на обществото до определен момент. Но като цяло позициите на тези и други лидери са повече или по-малко еднакви – и те са изразени по време на втората президентска кампания на американския президент Удроу Уилсън, през 1916 г.
Тази позиция звучи така – Америка на първо място. А за ръководството на ККП Китай и неговото бъдеще са на първо място. За Реджеп Тайип Ердоган това е Турция и нейната, а с нея и собственото му бъдеще. Честно казано, Западът, помагайки в Украйна, помага преди всичко на себе си. Джо Байдън каза това ясно – ако не помогнем в Украйна да спечели, ще продължим да се борим сами. И не е лесно Опит да се играе с емоциите на американските данъкоплатци и избиратели. Това е разбиране, че рано или късно Русия ще влезе във война срещу НАТО. И тук не можете да се ограничите само до прехвърлянето на дузина Abrams и ATCMS.
Всеки участник в този процес, независимо какво казва и предлага, се грижи преди всичко за собственото си бъдеще. С изключение на един. Тази, която унищожава не само всичките си перспективи, но и нашата. А преговорите с човек, който унищожава страната си със собствените си ръце в името на някакви фиктивни „най-големи геополитически катастрофи на ХХ век“, са принципно невъзможни. Защото няма предмет на преговори. Преговорите, от друга страна, винаги са компромис, основан на някои практически въпроси. Няма практическа страна на войната на Русия срещу Украйна. Това е просто налудничаво желание на един сив ленинградски офицер от КГБ, унижен в края на 80-те години, който просто отмъщава на целия свят за това унижение.
