Търсенето на някакви тенденции или модели в историята е не само неблагодарна задача, но и методологически погрешна. Така през деветнадесети век, по аналогия с естествените науки, позитивистите започват да интерпретират историята като пълна с предварително програмирани закони, които рано или късно ще доведат до предварително определен сценарий. Въпреки това, съвременните историци (поне тези, които не са в позитивисткия дискурс) ще говорят за съвпадение, а не за сигурност. И едно такова съвпадение е, че февруари през изминалия век в историята в Украйна е едновременно месец на нашите постижения и тревоги, ако не и трагедии изобщо.
Въпреки че всичко започна окуражаващо. Украинците бяха сред първите, които се присъединиха към дипломатическия край на Първата световна война – поне на Източния фронт. На 9 февруари 1918 г. в Брест делегати от новопровъзгласената независима Украинска народна република подписват мирен договор с представители на Четворния съюз.
Самият факт на сключването на документа на Украинската народна република като независима държава е успешен, като се има предвид, че представителите на болшевиките, които по това време също са в Брест, се позовават на факта, че включват делегати от „истинското“ украинско правителство – макар и от съветски тип, а предишния ден болшевишките отряди окупират Киев, а правителството на УПР е принудено да премести седалището си в Житомир.
И според самите условия, в допълнение към района на Днепър, територията на Украинската народна република трябва да включва Холмска област с Подласие, въпреки че Галиция и Буковина ще останат част от Австро-Унгария – обаче с обещания за статут на отделна корона земя. От своя страна ОПП поема отговорностите за снабдяването на Централните сили с фураж и промишлени продукти. Но може би най-важното в тези условия е, че договорът става основа за консолидиране в споразумението от 3 март 1918 г., подписано от Четворния съюз с болшевиките, искането за признаване от последните на правителството на УПР и незабавното изтегляне на болшевишката армия от украинските територии. За съжаление, ефектът от споразуменията е краткотраен – към април 1918 г. самата Централна Рада вече е загубила властта, а след това е поражението на Четворния съюз в Първата световна война, войната на „всички срещу всички“ на украинска територия, по-специално вътрешната украинска конфронтация между поддръжниците и поддръжниците на Директорията на Украинската народна република на Павло Скоропадски и атаманшчина, „махновците“, „белите“, „червените“… И тогава, знаете ли, как всичко свърши и продължи до 1991…
Поне имаше съпротива! През същия февруари, още през 1929 г., във Виена е създадена Организацията на украинските националисти. В началото му са бивши офицери от украинското освободително движение, водено от Евгений Коновалец. А след трагичната му смърт ОУН е оглавена от дългогодишния му колега от революционното време Андрий Мелник.
И въпреки че поради вътрешни превратности и обвинения на Мелник в нерешителност и отчасти инерция от страна на по-младото крило на Организацията, начело с Бандера (през февруари 1940 г. в Краков обявиха създаването на Революционното ръководство), усилията на ОУН в момента на необходимата консолидация бяха разпръснати (и двете фракции понякога се биеха помежду си по такъв начин, че не бихте пожелали на врага), ОУН (и „Мелникитите“, и „бандеровците“) остават важен фактор в борбата за украинската суверенна държава (а именно единна, а не чисто галисийска или Днепър!) както в междувоенния период, така и по време на Втората световна война (както срещу нацистите, от чиито ръце през февруари 1942 г. в Киев, а и в СССР умира активна активистка на ОУН Олена Телиха), така и в следвоенния период. В края на краищата, през втората половина на ХХ век, това беше един от тези, както бихме казали днес, „центрове“, които поддържаха комуникацията между различните центрове на украинската общност. Повечето от тях обаче вече са в емиграция.
А в Закарпатието февруари е времето на процесите на изграждане на държавата. На 12 февруари 1939 г. там се провеждат избори за Соим на Карпато-Украйна. Това е законодателният орган на тогавашната автономия, който на 15 март 1939 г. ще одобри провъзгласяването на държавния суверенитет на Карпато-Украйна, ще избере Августин Волошин за президент на новата държава, ще състави правителство начело с министър-председателя Юлиан Ревай, ръководителя на парламента Аугустин Стефан и ще приеме конституционни закони, които ще положат основите на нова украинска държавност – за първи път възстановена след загубата на украинската революция две десетилетия по-рано. И, за съжаление, краткотрайно.
Междувременно февруари, и особено втората му половина, неволно предизвиква далеч от най-добрите спомени. Кървави сблъсъци край Върховната рада в Украйна, Мариински парк, Хрушевски парк, улица „Институтска“, опити за щурмуване на Майдана неволно идват на ум. Сълзотворен газ. Зашеметяващи гранати. Палки. Изстрели. Снайперисти. Хотел „Украйна“. Кадри с телата на падналите Герои на Небесната стотица подредени един до друг. Почитайки паметта им на Майдана, който не без основание се нарича Независимост. „Патицата плува“ в изпълнение на пикардианците.
Това са първите „малки зелени човечета“ в Крим, които за първи път се появиха там без отличителни знаци на 20 февруари 2014 г. и започнаха да се подготвят за незаконното завземане на острова със сила, което беше придружено от блокада на местните власти и военни части и завърши с псевдореферендум за присъединяването на Крим и Севастопол към Руската федерация, проведен под дулото на 16 март 2014 г.
И също така – експлозии от ракетни удари и безкрайни сирени за въздушно нападение в онази сива късна зимна сутрин на 24 февруари, всички знаят коя година. Няколко безсънни нощи. Постоянно наблюдение на новините от фронта и от близо до Киев. Сутеренни заслони. Несигурността какво ще се случи утре със столицата и Украйна като цяло.
Въпреки това, не е за нищо, че те казват, че най-тъмното време е преди зазоряване. Тогава, през 2014 г., може би дори на 20 февруари, когато броят на загиналите протестиращи наближаваше сто, беше трудно да си представим, че този привидно монолитен клептократичен режим на Янукович ще падне за една нощ. Изведнъж се оказало, че вече планира да избяга. Че и тогава тези златни хлябове, настръхнали картини и старопечатни книги, откраднати преди това от националното културно наследство, са били опаковани за заминаване (той обаче не е имал време да вземе всички тях със себе си). И вчера, изглежда, народните депутати, верни на Партията на регионите, се наредиха на опашка за изявления за напускане на политическата сила. Революцията на достойнството победи. Въпреки това, за съжаление, тя не беше безкръвна.
И дори след февруари 2022 г. март дойде с решителен отпор на отбранителните сили в Украйна. В резултат на това врагът се оттегли от украинската столица, както и напусна Киев, Чернигов и Суми като цяло. И тогава имаше операции на остров Змийни, Слобожански и Херсон. Въпреки че, без съмнение, това, което видях в териториите, освободени от руския окупатор, от Буча до Изюм, кара кръвта ми да изстине…
Тази година февруари също е изпълнен с тревоги. От мисли за това дали смяната на главнокомандващия на въоръжените сили в Украйна по някакъв начин значително ще промени ситуацията на фронта, до мислене за това какво изобщо ще се случи на същия фронт. Определено ли няма конфликт между Зеленски и Залужни и ако да, до какво може да доведе той вътре в държавата? И какво ще се случи с финансирането за Украйна на фона на споровете в Конгреса на САЩ?
На този фон въпроси като: „какво каза Илон Мъск за Руската федерация?“, „как врагът сега започна да използва Starlink?“ и дори фактът, че Путин традиционно (и иновативно за западната публика) се изплю в исторически псевдоисторически екскурзии в интервю за Карлсън, вече не изглеждат особено интересни. Въпреки че е вероятно тези аспекти да се превърнат в тежки аргументи в контекста на по-нататъшното отношение на американските политици към руско-украинската война.
Не бива обаче да се отказваме. След февруари пролетта винаги идва. През 2014 и 2022 г. врагът смяташе, че ще бъде тържествено „руски“. Но все пак се оказа, че е украински. И този път ще бъде същото. Просто нямаме друг избор.
