Вячеслав Левицки от Подилск, Одеска област. В цивилния живот той е бил шофьор на доставка. С началото на пълномащабна война той отива да защитава Украйна и е тежко ранен в Донецка област: краката, торсът и измръзналите му ръце са простреляни. Вячеслав се движи в сивата зона с наранявания в продължение на седем дни и е заловен от така наречената ДНР. Той остана там три дни в ужасни условия. Оттам той е купен от чеченците в замяна. Ампутирали са и четирите крайника на Вячеслав.
Сега той е подложен на рехабилитация в центъра Superhumans, свиква и се учи да поддържа протезни крака, а защитникът поема и протезните ръце, които вече са направени за него. Прочетете повече за това как е ранен защитникът, как е бил заловен, за престоя му при чеченците и завръщането му в Украйна в статията.
За раните и пленничеството
Спомняте ли си сутринта, когато започна войната? Какви бяха вашите мисли тогава?
Беше ужасно. Дойдох на работа, разтоварихме една кола, за да може човекът да се прибере вкъщи. Върнах се у дома, след това компанията не работеше известно време. И на 11 март с приятеля ми отидохме в офиса за военна служба.
Защо решихте да отидете на война като доброволец?
За да защитите Украйна своята.
Как се контузихте? Кога се случи това?
В нощта на 23 февруари е ранен. Удържахме позициите си в окопите. Руснаците се опитаха да дойдат при нас три пъти, а четвъртият път успяха. Не помня точно, но имаше още много. И се случи така, че бях обстрелван. Изблик на картечен огън удари краката: единият, другият, в стомаха. Влетя в корема. Загубих съзнание, когато дойдох в съзнание, вече нямах картечница, нямах боеприпаси, нищо. Те изтръгнаха всичко. Все още можех да ги почувствам как изтръгват комплекта за първа помощ. Когато дойдох в съзнание, не разбирах какво се случва. Пропълзях малко на колене, после станах, станах, държейки се за един клон, после се качих на колене до мястото, където ни докараха. Разбрах, че съм ранен. Първо стигнах до място, където имахме къща. Там, когато се намесихме, момчетата ни дадоха батерии и специална банка за захранване, за да зареждаме тези батерии. Познавах добре това място, защото водех много хора от това място на тази позиция. Стигнах до тази позиция, тя вече беше започнала да се зазорява. Когато набрах сили, реших да продължа към мястото, където ни изпуснаха. Имаше сухи дажби и вода. Пих много, не исках да ям. Когато пропълзях там, ръцете ми бяха подути и кървяха. Дори не можех да отворя бутилката с вода с ръце, направих го със зъби.
Колко време отне всичко?
На седмия ден реших, че трябва да продължа напред, знаех, че позицията ни е наблизо. Това е разрушена жилищна сграда, но явно никой не е живял там от 2014 година. Нашите момчета седяха там и блокираха вражески дронове. И когато вече бях наблизо, когато пълзях, реших да си почина в двора, защото нямах никакви сили. Качих се на четири, след което се опитах да ходя малко. Когато лежах и си почивах, един войник от ДНР ме видя. Те се изкачиха там. Попита ме кой съм и започна да ме усеща. Казах му, че съм украински воин, той не ме позна веднага, защото носех черно цивилно яке, а камуфлажните ми панталони загубиха външния си вид, докато пълзях. Не съм виждал и униформата на ДНР преди. Тя беше с пясъчен цвят, с тъмнозелени петна по коленете и лактите. ДНР ме отведе. Първо сестрите ме превързаха. И тогава ме биеха, чупеха ми носа, биеха ме по главата със сапьорска лопата. След това го хвърлили в мазето. Добре, че поне един от тях малко се интересуваше от мен понякога. Но се държеше грубо, разбира се. Той каза: „Копър, още не си умрял там“. Когато казах, че съм жаден, той го донесе.
Дадоха ли ми храна?
Същият член на ДНР веднъж донесе студена елда. Неосолено. Тя беше в мръсна купа. Като куче… Опитах се да ям тази елда, но нямах апетит и не ядях.
Поискана ли ви е информация за въоръжените сили в Украйна?
Да. Попита… Каква вълна на нашите уоки-токита. Може би вече са имали нашите уоки-токита, или може би са искали да създадат своите. Казах, че не знам. И те започнаха да заплашват, казвайки, че ще нагреят покера и ще ме заколят. Но не го направиха.
За престоя с чеченците и ампутацията на крайниците
Когато ме доведоха при чеченците, веднага ме измиха там. Двама от нашите военнопленници вече бяха там. Дмитрий и Дима. Те бяха тези, които ме съблякоха и измиха. Не можаха да ми свалят дрехите както трябва, затова ме порязаха с нож. Един от чеченците беше шокиран, когато видя раните ми. Той каза: „Вие сте толкова обстрелвани, а те също ви бият. Тук никой няма да ви обиди или да си мръдне пръста“.
Как стана така, че попаднахте в ръцете на чеченците?
Сякаш ни изкупваха. Може би има някакви други условия, бартер или нещо такова. Защото, когато вече бяхме с чеченците, момчетата казаха, че чеченците ни изкупват. Казаха, че съм най-евтината. И ще им отговоряче в замяна бях на висока цена в болницата [сміється]. Вливаха ме както кръв, така и плазма. Лекарите там се отнасяха добре с мен.
Когато разбрахте, че ампутацията е неизбежна, как се възприемаше?
Бях в състояние на облачност, чувствах се зле. Претърпях първата си коремна операция. След това ми оперираха крака, бях в съзнание, но не усетих нищо. Лекарите казаха, че трябва да ампутирам, защото имам гангрена, консултираха се дълго време, свикаха консултация. Когато се стигна до ампутиране на първия крак, подписах съгласие за операцията. И тогава самите лекари взеха решението за ампутация. Почти всеки ден ми правеха операция. Лекарят наистина искаше да спаси ръцете ми, които бяха измръзнали. Идваше и ги проверяваше всеки ден. Лекарят ми каза: „Славик, ти носеше шапка, защо не скри ръцете си в шапка, предпочитам да ти отрежа измръзналите уши“ [сміється]. Когато раните ми зараснаха малко, ме прехвърлиха в мазето, където бяха държани техните момчета, откупени от руски плен. Там ни носеха храна от столовата три пъти седмично, а в други дни ядяхме мивина, имахме чайник.
Завръщане в Украйна и рехабилитация
Това се случи на 11 юни. Отначало ни откараха със самолет в Русия. Това беше военен самолет, с пластмасови седалки. Между другото, чеченците тогава ми дадоха инвалидна количка и казаха: „Славик, ние ти даваме това. Това е твоята количка, прибирай се вкъщи в нея.“ [усміхається]. Прекосихме украинската граница през района на Суми. Веднага стана по-лесно, слава Богу, помислих си, летяхме там, пристигнахме. Притеснявахме се, че размяната няма да се провали. Защото чухме, че има такива случаи.
Какво ви очакваше след това?
Лечението ми в Украйна се проведе в различни лечебни заведения. По-специално, бях във военна болница в Лвов, след това изпратен в Киев, където претърпях реампутация. Тъй като раните ми гноясваха, имаше инфекция. След това, когато ставаше дума за протези, ми казаха, че Центърът за свръхчовеци в Лвов веднага извършва протези както за ръцете, така и за краката. И това е удобно, не е нужно да правите краката си отделно и ръцете си другаде. Така реших да дойда тук. Майка ми и сестра ми помагат в рехабилитацията, както и физиотерапевтът ми, той работи с мен. Научих се как да правя много неща сама. В края на краищата, когато сестра ми или майка ми заспят пред мен, не искам да ги безпокоя. Така че мога да взема нещо за себе си, да го издърпам, да вмъкна зарядно устройство в телефона или таблета си.
Кога пристигнахте тук? Как изглежда денят ви тук?
17 ноември. Сега овладявам протезни крака, имам класове в басейна, правя и загрявки, ходя в протези по специална пътека. Придържам се към лактите, защото не мога да стоя на единия крак и да направя крачка с другия, трудно е да запазя равновесие. И в началото като цяло беше трудно, първият път, когато станах с помощта на „лебедка“ – завързаха ме и ме вдигнаха, после се почувствах като наденица [сміється]. Сега е по-добре. Вече направих протезни ръце и ще овладея и тях.
Знаете ли вече какво ще правите след рехабилитацията?
Все още не знам какво ще правя. Ако ми бяха останали ръцете, щях да се занимавам с ремонт на автомобили или мотоциклети. С течение на времето щях да се науча да поддържам равновесие на протезни крака или да работя в инвалидна количка. И така не знам какво ще правя, може би ще се науча да карам кола, видях, че има специални коли.
Какво бихте искали да кажете на украинците, които също пострадаха от войната?
За да не се обезсърчават. Виждал съм някои хора да започват да пият, но не трябва. По-добре е да се упражнявате.
Как намираш сили да продължиш напред?
Понякога се настройвам. Понякога роднините ми ми дават „магически ритник“ [сміється].
