Във всеки бизнес най-важното е да не се прекрачват границите на здравия разум, по-специално в политиката. Едва през последните дни имаше твърде много примери за емоции, предразсъдъци или дори обикновена глупост. Или в безкрайните дебати на американските законодатели, които заплашват не само с финансова помощ за Украйна, Тайван и Израел, но и с целия установен (и доста чудодейно все още държащ се с всички сили) международен правен ред, който Русия, Иран, Китай и техните сателити искат да унищожат. Или хвърлянето на зърно по аутобана от полски протестиращи фермери. Или в обсъждането на уволнението на главнокомандващия на въоръжените сили в Украйна Валерий Залужни с последващото назначаване на Олександър Сирский на тази длъжност.
Много вече е писано за проблематичния характер на оставката на Залужни. Човек, който в очите на мнозина олицетворява всички успехи, постигнати от въоръжените сили в Украйна по време на отблъскването на пълномащабната руска агресия, беше уволнен след кампанията, организирана срещу него от кабинета на президента (нека не се преструваме, че вярваме в независимостта на действията на червената гвардия Безухла). Те го изпратиха без ясни аргументи и обяснения. Дори и да имаше рационални причини за това пренареждане, властите намериха обществеността за недостойна да знае за тях. За кой ли път.
Затова е напълно разбираемо, че липсва разбиране или дори възмущение от случилото се. Обществото, независимо дали е политическата опозиция или някой друг, има право на адекватна комуникация от президента, избран от тази общност. А не ситуацията, когато Володимир Зеленски разказва на италианските журналисти повече за кадровите си решения, отколкото украинците. Като се има предвид символиката на фигурата на Залужни, отстраняването му от длъжност е стандартен изстрел в крака от президента и неговото обкръжение. И рейтингите му (а те изглежда се притесняват преди всичко от Зеленски) няма да станат по-високи заради това.
Но вълната от възмущение, повдигната от смяната на главнокомандващия, може явно да прелее бреговете и, както писа Мартин Лутер, да изпръска самото дете от ваната заедно с мръсната вода. Това дете сме всички ние. Това е украинската държава, украинската нация, украинството като такова. Ако се поддадете на емоциите твърде много, можете да загубите всичко. Въпреки че историята никога не се повтаря два пъти в една и съща форма, има много примери за това какво се случва, когато вътрешните кавги доминират над общите ценности, дори в украинското минало.
Разделянето на два фанатични лагера – привърженици на Зеленски и Порошенко – отдавна се е превърнало, за съжаление, в наше ежедневие. Не говорим за всички симпатизанти на тези политици, а за голяма част от тях. В сегашната ситуация думите и в някои случаи действията на онези, за които Володимир Зеленски като президент е като кост в гърлото, са тревожни. И тези, които изглежда са готови да действат според принципа (перифразирайки трагичните класики) „Ако няма да има Украйна без Зеленски, тогава нека няма Украйна“.
Зеленски като президент е изключително противоречива фигура. От една страна, дейността му на тази позиция преди началото на пълномащабната инвазия беше разрушителна: неспокоен популизъм, провалена кадрова политика (с малки изключения като Залужни), опит да концентрира колкото се може повече власт в ръцете си и умишлено пренебрежение към руската заплаха въпреки предупрежденията на съюзниците му. От друга страна, публичните му речи пред световните парламенти и общества в критичен момент след 24 февруари 2022 г. изиграха огромна роля в подкрепата на западните страни за Украйна. Както материални, така и морални. От друга страна, предишната заслуга не отрича факта, че с всеки месец от войната президентът и неговите „доверени мениджъри“ все повече се занимават с това, което изглежда подозрително подобно на узурпацията на властта. По-специално, заради монопола върху информацията, изравняването на ролята на парламента, ограничаването на опозицията и т.н.
Всичко това върви ръка за ръка с ужасното общуване с обществото. Изглежда, че властите просто се страхуват да говорят открито с хората по всяка сериозна тема. Тук, в допълнение към вече описания пример за уволнението на Залужни, има и скандалните „барбекюта за май“, вместо да се подготвят за отбрана (някой ден това може да стане предмет на наказателно дело), и липсата на адекватни обяснения за мобилизацията (която успешно се използва от руските агенти а ла Остап Стахив и сие – доказано от примера на Косматски) и много други могат да бъдат споменати. Така че нека не се изненадваме, че доверието във властите намалява и хората са готови да повярват на всякакви анонимни канали на Telegram или Viber чатове, където разказват как представители на TCC сега ще организират акция и ще изпратят всички веднага на първа линия за „нападение с месо“.
Но има един ключ „но“. Всичко това не е причина да делегитимираме държавата и нейните институции със собствените си ръце. Някой може да не харесва сегашния президент и това е добре. Не е нормално да се правим, че той е дошъл на власт единствено в резултат на някакви престъпни манипулации през 2019 година. Тогава Володимир Зеленски спечели абсолютно мнозинство от гласовете тези украинци, които са упражнили конституционното си право да гласуват. Към по-добро? Невероятен. Благодарение на популизма? Безспорно (подобно на предшествениците си, макар и не в този мащаб). Законен? Уникално. Затова сега нямаме друг президент и няма да имаме такъв до края на войната.
Това е важно уточнение, защото след уволнението на Залужни гласовете, че мандатът на сегашния президент изтича на 20 май 2024 г., рязко се засилиха. Какво да правим – мненията са разделени. Някой агитира за провеждане на избори (сякаш те не са спечелени от Зеленски в такива условия), някой за чисто парламентарен модел на управление (не по-малко „гениална“ идея, предвид сегашния „ширк“ на „Слугата на народа“ с бившия ОПФЛ и председателя Стефанчук, който се утвърди като съвестен изпълнител на волята на президентската канцелария).
По инициатива на доста популярния Facebook блогър Карл Волох (известен със своята „обективност“) дори на площад „Независимост“ се проведе дори малък митинг под лозунга, че малко повече – и воюващата страна трябва да се окаже без легитимен лидер и върховен главнокомандващ. И че след 20 май точно това трябва да се случи. Правната специфика на въпроса трябва да се разглежда от Конституционния съд – и от никой друг. Освен ако – да ходим по този начин – няма да поставим под въпрос неговата легитимност. И всяка институция, която не прави това, което някой иска. Нямаме други институции, както и никое друго общество, което да създава тези институции и да избира президента. И ако се увлечеш в политическо сектантство (няма значение в името на коя секта, защото имаме повече от една секта), тогава няма да има нищо.
Още по-глупава идея е безразборната критика към новия главнокомандващ на въоръжените сили в Украйна Олександър Сирски. Още с встъпването си в длъжност из мрежата се разнесоха ревове и стенания за раждането му в Русия, че родителите му живеят там и обичат Путин, че е получил специализирано образование в Московското висше военно училище. С една дума, глобално предателство, Зеленски назначи руснак и иска (отново) да „източи“ Украйна.
Здравият ум, незамъглен от симпатии или антипатии, трябва да предполага, че ще бъде възможно да се оценят действията на Сирски само когато той е в състояние да се докаже в новата си позиция. Само тогава може да има за какво да го критикуваме, как и за какво да го похвалим. По същия начин мястото на раждане не винаги е решаващ фактор за жизнения път на човека, както и за мястото на образование. Между другото, на територията на Русия не само Сирски получи военно образование, но например генерал Михаил Забродски. Само че той не е озвучен с подходящи обвинения. Човек трябва да бъде съден за действията си. Иначе нашият опитен генерал Сирски е „грешният“ украинец, а семейство Хринкевич или Дубневич, облечено в бродирани ризи, е почти препратка.
В момента всичко това прилича на истерията, която би сполетяла всеки наследник на Залужни, защото „това не е Залужни!“. Макар и особено екзалтирани потребители на социалните мрежи вече критикуваха Валерий Федорович, защото как смее да се ръкува с проклетия „боневтик“ Зеленски. С една дума, командирът, който би угодил на всички, все още не е роден. Всъщност, не е нужно.
Цялата тази истерия парализира критичното мислене. Сирский не е такъв, защото е назначен от Зеленски. И тогава аргументите не работят. И е добре, че той беше на високи позиции по време на каданса на Петро Порошенко (ще има извинение за фенклуба на Зеленски, ако нещо се обърка), че командваше редица успешни операции в настоящата война, по-специално контраофанзивата в района на Харков през есента на 2022 г. и след това.
Какво можем да кажем за ситуациите, които не са черно-бели, както в случая с новоназначения командир на Силите за териториална отбрана Игор Плахута. Именно той предизвика най-бурно възмущение (след Сирски, разбира се), защото по време на Революцията на достойнството той беше началник на отдела на Южното териториално командване на вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи. Някои очевидци на тези събития твърдят, че той е обещал на протестиращите, че вътрешните войски няма да щурмуват Майдана – но те го направиха. Други казват, че той е бил един от много малкото командири, които са осъществили контакт с протестиращите и са се опитали да изтеглят подчинените му части. Същото е и със свидетелствата от времето на руско-украинската война: някои говорят положително за него, други – рязко негативно. Така че е ясно, че нищо не е ясно. И само бъдещето, както в случая с генерал Сирски, ще даде основание за аргументирана дискусия.
Наблюдавайки всички тези събития и дискусии, човек може да стигне до злощастно заключение. Някои украинци са толкова потопени в собствения си политически балон, че за тях, изглежда, основният враг седи в Киев на улица „Банкова“, а не в Московския Кремъл. Това е абсурдно и опасно. Не само за Зеленски, защото той определено не е незаменим, а за всички украинци. Вече минахме през „черните съвети“ и атаманшчината. Формите се промениха, но фаталният резултат за Украйна и украинците не се промени. Възможно и необходимо е да се критикува президентът, когато има причини за това. Но не бива да се допуска тази критика да излиза извън рамките на здравия разум и да застрашава легитимността на държавните институции и на самата държава. Така че е време да потиснем страстите и да се обърнем към разума.
