Известно е, че украинските власти не са водили официални преговори с Русия от две години. През март 2022 г. украински и руски делегации се срещнаха в Истанбул с турско посредничество. По това време преговарящите дори постигнаха някои предварителни споразумения. Беше решено всяка от страните да обсъди предложенията у дома, като се консултира с реалните лица, вземащи решения.
В края на миналата година преговорите в Истанбул бяха отзовани отново. Това стана с „леката ръка“ на ръководителя на проправителствената фракция „Слуга на народа“ във Върховната Рада Давид Арахамия, който оглавяваше украинската преговорна делегация. Миналия ноември той даде Интервю Телевизионната водеща Наталия Мосейчук.
И така, в това интервю Арахамия смая всички с новината, че кървавата руско-украинска война е можело да приключи почти преди да започне, още през март 2022 година. И какво трябваше да направи Украйна за това? Всъщност е глупост да откажем да влезем в НАТО, към което, меко казано, не бързахме да бъдем допуснати.
Това е, ако вярвате на думите на Арахамия, който разказа на Мосейчук за хода на украинско-руските преговори, започнали през февруари 2022 г. в Беларус и продължили в Истанбул през март. Изглежда, как може да не му вярвате, защото той оглавяваше украинската делегация за преговори от името на президента в Украйна Володимир Зеленски?
Ето директен цитат от отговора на Арахамия на въпроса на интервюиращия за целта на руската делегация на разговорите:
„Целта на руската делегация, според мен… Наистина, те се надяваха почти до последно, че ще окажат натиск върху нас да подпишем такова споразумение, така че да вземем неутралитет. Това беше най-голямото нещо за тях. Те бяха готови да сложат край на войната, ако приемем – както някога направи Финландия – неутралитет и поемем ангажимент, че няма да се присъединим към НАТО.
„Само една точка“?
– Е, всъщност това беше ключовият момент. Всичко останало са козметични, политически подправки.“
Така че, според Арахамия, войната можеше да бъде спряна почти в началото, и то невероятно проста – да обещаем да не се присъединяваме към Северноатлантическия алианс, към който все още не сме особено приети. А преди две години още повече, защото никой на Запад не знаеше със сигурност дали Украйна ще успее да устои на руската офанзива или не.
Условието е нелепо, защото по едно време Украйна вече се беше ангажирала да не се присъединява към НАТО. Това беше по време на председателството на Янукович. Но след бягството на Евромайдана и Янукович в Ростов беше лесно да се повтори всичко. И сега стремежът в Украйна към западния отбранителен блок е включен в Конституцията. И така, кой ще ни попречи да направим същия „обратен завой над Атлантика“, след като се появи възможност? Никой.
Така че, някак си е трудно да се повярва на твърдението на Арахамия, че самият въпрос за НАТО е основният момент, а останалите са дреболии, „козметични, политически подправки“, както увери той. Може би политикът е забравил нещо след разговорите в Истанбул? Така че можем да му припомним други желания на руснаците, от които те не искаха да се оттеглят. Например, признаването от Киев на „ДНР“ и „ЛНР“ за независими републики в границите на Донецка и Луганска област и изтеглянето на украинските войски от тяхната територия. Тоест, Украйна трябваше да се съгласи да загуби не само онези няколко непризнати републики, но и да се откаже от много по-големи територии, които дори още не бяха окупирани. Същият Мариупол, който по време на преговорите героично се защитаваше, както и Краматорск, Славянск, Бахмут и др.
Да продължим с руските искания. Украйна, според тях, трябва да признае Крим като субект на Руската федерация. И мислиш ли, че е това? Съвсем не. Украйна също трябва да признае Запорожие и Херсонска области като нови провинции на Руската федерация и да изтегли украинските войски от техните територии. Може би би било възможно да се постигне съгласие по нещо по този въпрос, но със сигурност не и за „сухопътен коридор“ към Крим. Тоест, Мариупол и Бердянск биха останали руски завинаги, а Украйна съответно би загубила излаз на Азовско море.
И това са само териториалните желания на руснаците, но „кремълският конник“ не се ограничава само до тях. Вече казахме за НАТО и продължаваме напред. Забравихте ли за „демилитаризацията“? По-конкретно, тя имаше за цел да намали състава на въоръжените сили в Украйна от 250 000 на 83 500 души. Нищо, нали? След това да се завземе Украйна с малко кръв.
А също и „денацификация“, която предвиждаше, по думите на руския външен министър Сергей Лавров, „широки права на руския език в Украйна“ и „спиране на преследването на УПЦ-МП в Украйна“.
Във всеки случай всички последващи евентуални споразумения между Украйна и Русия бяха зачеркнати от Буча. След като руските окупатори са прогонени от този град, в него са открити масови гробове на местни жители. От ужасяващи снимки на измъчвани от руски войници и набързо погребани телаВ Буча, а след това Ирпин и Хостомел, не само Украйна беше ужасена, но и целият свят. И е ясно, че не би могло да се говори за никакви преговори с такова чудовище. Особено за възможността за поне минимални териториални отстъпки на агресора. В края на краищата, на всяко останало парче украинска земя окупаторите могат да организират „нова Буча“, където могат да създадат камери за изтезания за тези, които не са съгласни да приемат „руския свят“, и да превърнат тези, които са съгласни, в еничари и да ги изпратят на война срещу собствените си сънародници. И това всъщност се случи, както научихме след деокупацията на част от Харковска и Херсонска област.
Затова стана ясно, че Украйна няма нито моралното, нито политическото право доброволно, без бой, да остави дори сантиметър от територията си на окупатора. Така най-големият потенциал за компромис – териториалният – беше строго изключен от преговорите. Освен това има сериозна морална пречка за преговорите с руснаците: как може дори да се говори с нечовеци, които без съд или разследване избиват цивилното население в окупираните територии?
Кремъл нанесе следващия фатален удар върху шансовете за украинско-руски преговори на 30 септември 2022 година. Именно на този ден руският президент Владимир Путин тържествено обяви анексирането на четири региона в Украйна – Луганск, Донецк, Запорожие и Херсон. Нещо повече, окупационните власти възлагат частите на окупираната по това време Николаевска област – град Снихуровка и околностите, както и западната част на полуостров Кинбърн – към Херсонска област като част от Руската федерация. На 2 октомври Конституционният съд на Руската федерация призна обявеното от Путин анексиране за „в съответствие с конституцията“. А на 3 октомври Държавната дума на Русия единодушно подкрепи незаконното анексиране и направи съответните изменения в Конституцията на Руската федерация.
Друг интересен момент в цялата тази история е с анексията. Руските политици на власт все още не са обяснили нито на руснаците, нито на света в какви граници са анексирани украинските територии. Някои руски политици заявиха, че тези региони (с изключение на Николаев) в техните административни граници са признати за „легитимни руски територии“, т.е. дори с онези части, които руските окупатори никога не са успели да превземат. Други твърдят, че граничната линия все още не е определена и си струва да се вземе предвид, казват те, „настоящата териториална ситуация“.
В крайна сметка това са чисто вътрешни руски въпроси и не бива да се притесняваме за тях. Украйна ясно защитава тезата за връщането на всички окупирани територии, включително Крим и Донбас. Въпреки това, веднага след анексирането, обявено от Путин на 30 септември 2023 г., президентът в Украйна Володимир Зеленски проведе заседание на Съвета за национална сигурност и отбрана в Украйна, след което заяви, че Украйна вече няма да разговаря с Путин, а ще преговаря само с бъдещия президент на Русия. В изпълнение на този принцип Зеленски издаде съответен указ.
В резултат на това въпросът за руските преговори изпадна в геополитическа безизходица. Германският политолог и учен от Кремъл Андреас Умланд описва тази ситуация доста точно:
„В случай на хипотетични преговори двете страни не само ще трябва да обсъдят редица политически въпроси помежду си, но и да разрешат фундаментален правен спор. Не само това, но Русия нарушава международното право от почти десетилетие по начин, който преди това беше невъобразим. Анексиите на Москва също промениха из основи вътрешното законодателство на Русия. Например, украинската и руската конституция ясно определят едни и същи територии в Източна и Южв Украйна, включително Крим.
Владимир Путин и Володимир Зеленски, като президенти на своите държави, също са смятани от своите народи за „гаранти“ на своите конституции и са длъжни да ги прилагат. Дори ако единият или и двамата биха искали да направят някакъв териториален компромис, основните закони на двете им държави изрично им забраняват да го правят. Това означава, че едната или и двете конституции трябва да бъдат изменени, преди да могат да се проведат каквито и да било мирни преговори по същество. Това обаче ще изисква значително мнозинство от гласовете в съответния парламент. Това е най-малкото трудно в случая с Русия на Путин и нереалистично в случая с Украйна“.
Означава ли това, че преговорите между Украйна и Русия са принципно невъзможни? Съвсем не. Изявленията за намерение за постигане на споразумение (както реални, така и фиктивни) не спряха да се чуват от руската страна. Още през есента на 2022 г. Кремъл всъщност беше готов да спре, да спре по-нататъшното разширяване и, както заяви тогава руският външен министър Сергей Лавров, „да преговаря, като вземе предвид настоящата териториална ситуация“. Тоест, Москва нямаше да се откаже от окупираните територии, но те вярваха, че украинците трябва да се задоволят с факта, че повече територии няма да им бъдат отнети.
Изявления от украинска страна относно евентуални преговори с Москва бяха направени година по-късно. До есента на 2023 г. Украйна все още се надяваше на успех на контраофанзивата,Че ще пробием до Азовско море с мощен удар, ще пробием в Крим и фактически ще освободим почти всички територии, завзети от противника. Увереност в нашите убеждения дадоха бунтовническите движения в самата Русия. Само погледнете кампанията на Евгений Пригожин срещу Москва, която, за съжаление, не беше доведена до край. Но дори и без това изглеждаше, че Русия се срива, че фронтът й е на път да се разпадне, така че нашата армия ще освободи победоносно земите си.
По-късно обаче се оказа, че не всичко е толкова розово, колкото си мислехме. Руският фронт се държи, издигнатата от руснаците „линия Суровикин“ не дава възможност за мащабен пробив. Западната военна помощ намалява, мобилизацията буксува.
А в началото на септември 2023 г. Зеленски Интервю На същата Наталия Мосейчук той намекна за известна готовност на Киев за преговори. По-специално, той сигнализира, че не е против да говори, поне за съдбата на Крим.
Но тогава руснаците започнаха да проявяват инат. Кремъл разбра, че украинската офанзива най-накрая се е задушила, Русия пое инициативата и започна мощно нападение в посоките Авдеевка, Лиман и Купянск. Украйна, от друга страна, страдаше все повече и повече от глад от черупки. Умората на хората на първа линия, липсата на ротация и буксуването на мобилизацията се усетиха.
Путин, който доскоро заявяваше, че сме готови да разговаряме, но Киев не искаше да преговаря, сега твърди, че няма да води никакви разговори, освен да обсъжда условията за украинската капитулация.
Какви са перспективите за преговори? Почти сигурно е, че те няма да се проведат тази година. Всяка страна се готви да поеме инициативата на фронта. Украйна изгражда отбранителни линии, за да смаже боеспособността на руската армия и, след като изчака подходящия момент, сама да започне контраатака, която сега може да бъде успешна, защото ще бъде покрита от въздуха от изтребители F-16. Е, възможно е с американски бойни самолети и подходяща инфраструктура Украйна да може да доминира във въздуха и следователно да организира успешна атака на юг, т.е. в Херсонска и Запорожка област. Съществува обаче опасност Русия, която увеличи своята отбранителна промишленост, да хвърли всичките си сили и средства в пробив на Изток – в Луганска и Харковска област.
Затова конкурсът за инициативата във войната ще продължи приблизително до края на тази година. Дотогава не бива да се надявате на някакви сериозни преговори. Е, освен ако няма някакъв неочакван „черен лебед“ от едната или другата страна.
Текстът е публикуван за първи път в Wszystko Co Najważniejsz
