Скоро ще се навършат 10 години от последния път, когато руски и украински футболни отбори се срещнаха на игралното поле. След това, през 2014 г., приятелски турнир, наречен United Super Cup 2014, се игра на арена HaMoshava в израелския град Петах Тиква от 30 януари до 5 февруари.
В момент, когато Революцията на достойнството беше в разгара си в Украйна, а първите загинали се появиха сред протестиращите, за повече от 2,5 хил. км от Киев, действащите шампиони и вицешампиони в Украйна (Шахтьор и Металист) и Русия (Зенит и ЦСКА) се състезаваха за спортното първенство. Крайната победа бе спечелена от Шахтьор Донецк, който успя да победи опонентите си и в трите мача.
Изглежда, че друго спортно състезание е приключило, отборите са запазили игровия си тон през зимния извън сезона и могат да се завърнат у дома, за да продължат подготовката си за домашното първенство и европейските състезания. Всичко би било наред, ако не беше фактът, че турнирът се проведе от своеобразен „Организационен комитет на Обединената футболна лига“, създаден през 2012 г., който от няколко години обсъжда и подготвя проект за създаване на съвместно („обединено“) първенство сред топ отборите на Русия и Украйна.
Не е ли чудесен опит постепенно да се „размият“ официалните граници на междудържавното чрез преодоляване на международните граници във футбола? Като се има предвид, че 15 дни след приятелската „Суперкупа“ Русия започна окупацията на Кримския полуостров, а по-късно и на част от Източв Украйна, въпросът дори не е риторичен, а има очевиден отговор.
Независимо от това, в началото на февруари 2014 г., когато изглеждаше, че властта на Партията на регионите и президентството на Янукович в Украйна все още изглеждаше доста непреодолимо, включването на украинската страна чрез „мека сила“, по-специално чрез футбол, също изглеждаше надеждно средство. А самата политика не просто се е родила, а вече е имала история от няколко години, особено ако е била ароматизирана с (пост)съветска носталгия.
През 90-те години на миналия век, с разпадането на СССР, Всесъюзното футболно първенство също стана нещо от миналото. Всяка от новите независими държави започва да развива свои собствени турнири в областта на „царя на спорта“. Конфронтациите, които бяха особено ожесточени за съветската епоха, например между Динамо Киев и Спартак Москва, оттогава се превърнаха в почит само към официалните европейски състезания или приятелски мачове (например в Купата на Британската общност).
Но винаги тези мачове (и не само между гореспоменатите отбори, но и между руските и украинските футболни отбори като цяло) бяха не само и не толкова за спортни емоции или естетическо удоволствие от играта (защото не винаги трябваше да говорим за това), но и за политическия компонент между Руската федерация и Украйна. Дори когато, както изглеждаше, противоречията между държавите не бяха толкова остри, поне се опитваха да не говорят за това на глас.
Не е ли забележително в този контекст, че например мачът от квалификационния кръг за Евро 2000 между руския и украинския футболен състав на 9 октомври 1999 г. на стадион „Лужники“ в Москва все още се помни дори от хора, далеч от света на футбола, в допълнение към легендарния гол на Андрий Шевченко „в съавторство“ с руския вратар Филимонов, също основната колона на списание „Советски спорт“ (през 1999 г.!) със заглавие (обжалване?) „Ударете, Хохлов, спасете Русия“. Разбира се, тогава редакторите на изданието отрекоха всичко. Разбира се, те апелираха, че имат предвид футболиста Дмитро Хохлов. Но играта на думи понякога (всъщност много често) може да има шовинистичен привкус…
Въпреки това, нямайки с какво да се похвалят на родната арена, както руските, така и беларуските фенове започнаха да възприемат постиженията на същия Динамо Киев в европейските състезания като успехите на „нашите“. И имаше за какво да се радваме – кой друг от отборите, идващи от съветското първенство през 90-те години, стигна до полуфиналите на Шампионската лига, по-специално минавайки покрай Реал Мадрид и Байерн Мюнхен, или вкара общо седем гола срещу Барселона (четири от тях на „Ноу Камп“), без да допусне нито един? В такива моменти в Москва, изглежда, забравиха и за „Хохловите“, и за „Хохолите“…
Въпреки това, 2000-те дойдоха. Те донесоха сила и стабилизация в Украйна след предишното десетилетие, а Русия беше допълнително подсилена от повишаването на световните цени на газа и петрола. Затова, в името на „отдушник“, едрия бизнес започна да инвестира априори в априорно субсидиран бизнес (но твърде репутационен и авторитетен в определени среди) – футбол.
Най-богатите отбори от двете страни, с поглед към успехите в европейските турнири, започнаха все по-често да се попълват с легионери – дотолкова, че например в шампионата в Украйна беше необходимо да се въведат ограничения за чуждестранни играчи по време на мач на футболния терен. НепредполагаемEIT, мачовете в турнирите на двете страни станаха по-интересни (особено когато „грандовете“ се срещнаха помежду си).
А на международната арена беше възможно (макар и често „със скърцане“) да се постигнат забележителни победи. През 2005 г. ЦСКА Москва печели Купата на УЕФА. През 2008 г. Зенит Санкт Петербург спечели същия турнир. Футболният сезон 2008/2009 се превърна в истинска екстравагантност за украинските фенове: на 1/8-финалите на турнира за Европейската купа украинските клубове (Динамо от Киев и Металист от Харков) се бориха за билет за четвъртфиналите, а на полуфиналите – Динамо с Шахтьор Донецк, който по-късно победи Вердер Бремен на финала, печелейки последната Купа на УЕФА в историята.
Малцина от големите футболни функционери обаче се интересуваха от факта, че подобна спортна политика въведе значителен дисбаланс в развитието на родния футбол: заедно с 5-6 отбора с пари (и дори с раздути, често неоправдани оценки) имаше повече от дузина отбори с много по-скромни бюджети, за които влизането дори в заветната зона на европейските купи в класирането всъщност беше нереалистична задача. Да не говорим за някои награди (макар и бронзови). И защо беше необходимо активно да се развиват спортни училища, ако беше възможно да се купи „готов“ чуждестранен играч? Както се казва обаче, това е друга история.
Междувременно от началото на 2000-те години руската страна все повече изразява намерения за задълбочаване на всеобхватното сътрудничество с Украйна. И когато с победата на Оранжевата революция в Украйна политическият проект на Руската федерация за включване на украинската страна в Единното икономическо пространство всъщност се провали, Москва реши да активира други инструменти за влияние върху украинското общество – „мека сила“. Наред с популяризирането на руските филми, музиката, книгоиздаването и хуманитарните науки като цяло (да не говорим за разпространението на разкази за „руския свят“ в мрежата на УПЦ-МП и близките до нея кръгове), руснаците решиха да обърнат внимание на футбола, като постепенно кристализираха идеята за създаване на съвместно руско-украинско първенство.
Първата стъпка в тази посока може да се счита за Channel One Cup, която започна да се провежда през февруари 2006 г. в Израел през зимния извън сезона. По това време се играе между ЦСКА Москва и Спартак и Динамо Киев и Шахтьор Донецк. Спонсори на това на пръв поглед чисто комерсиално събитие бяха федералният Първи канал на Руската федерация и Фондацията на Националната футболна академия на руския олигарх Роман Абрамович. Трябва да се отбележи, че в началото на 2000-те години той не само оцеля в „равноотдалечеността“ на олигарсите на Путин от влияние върху руската държавна политика, но и продължи да оглавява Чукотския автономен окръг като губернатор, а от 2008 г. председателства Думата там.
Украински представители взеха участие в този турнир през 2007 и 2008 г., докато състезанието не беше спряно поради световната икономическа криза. Но руската страна не се отказа от идеята за съвместно първенство, особено след като известно време Украйна видя интерес към него (може би предимно търговски). И въпреки че в продължение на няколко години не се провеждаха руско-украински състезания, периодът 2007-2012 г. беше времето на може би най-интензивните футболни „размени“ между Украйна и Руската федерация между футболни треньори и играчи.
Още през 2007 г. украинецът Олег Блохин стана старши треньор на ФК Москва, под чието ръководство националният отбор достигна до четвъртфиналите на първото (а в момента и последното) световно първенство година преди украинското. В същото време през 2008-2009 и 2010-2012 г. Динамо Киев бе оглавен от руския треньор Юрий Семин. Футболистите на руските клубове през този период бяха украинските футболисти Анатолий Тимошчук, Александър Алиев, Андрей Гусин, Сергей Ребров…
В крайна сметка през сезон 2009/2010 Динамо Киев е начело като треньор от дългогодишния треньор на ЦСКА Москва Валерий Газаев. Той играе може би първата роля в популяризирането на тезата за единно първенство.
В края на 2012 г. Газаев оглавява организационния комитет, който трябваше да разработи регламента и принципите на новия турнир и да комуникира за това с УЕФА и ФИФА. До 2013 г. вече е подготвен проект, който предвижда участието на до девет отбора от Руската федерация и Украйна във Висшата лига и 18 в Първа лига. Тоест, не ставаше дума за всички налични по това време футболни състави в топ и първа лига на двете страни, а само, очевидно, най-богатите – сред украинците главно от столицата, Изтока и Юга, оставяйки „зад борда“ централните и западните украински отбори.
Дори финансирането вече е договорено – прави впечатление, че парите трябваше да бъдат осигурени от руския държавен „Газпром“ – този, който през 2000-те години, за няколко сезона, превърна Зенит Санкт Петербург от средния селянин на руското първенство в един от неговите лидери и шампиони на Европейската купа. Компанията се съгласи да отпуска ежегодно за конкурса милиарда евро. До 2014 г. се планираше да се финализира синхронизацията на турнира с европейските турнири и да се търси признаването му от футболните асоциации.
Своеобразна репетиция за предстоящото първенство трябваше да бъде „Обединеният турнир“ (27 юни – 7 юли 2013 г.) с участието на украинските „Динамо“ и „Шахтьор“ и руските „Спартак“ и „Зенит“, които играха мачове на стадионите в Донецк, Москва и Киев (поради реконструкцията на домашната арена в Санкт Петербург, „Зенит“ игра в украинската столица).
И накрая, докато конфронтацията между „Беркут“ и протестиращите бушуваше в Киев (характерно, точно пред портите на домашната арена на Динамо Киев), вече споменатата „Обединена суперкупа“ се проведе в Израел. Тогавашният президент в Украйна Янукович поздрави Шахтьор за победата им, но две седмици по-късно той се втурна към Руската федерация.
Последва победа на Революцията на достойнството и ясно очертаване на европейската и евроатлантическата перспектива за Украйна. Хуманитарният дискурс, наложен от Русия, стана без значение (а силите, които я подкрепяха в Украйна, или напуснаха нейните граници, или се оказаха извън публичното пространство), особено след като Кремъл започна окупацията на Крим и провокира така наречената „Руска пролет“.
Ясно е, че в такива условия идеята за обединено футболно първенство също е избледняла в забвение. И самите клубове от Руската федерация и Украйна вече не се срещаха – освен това, на фона на войната, дори в европейските състезания, те започнаха да се размножават помежду си, а след 24 февруари 2022 г. руските футболни отбори (както и цялата Руска федерация) станаха аутсайдери в цивилизования свят.
Украинските отбори загубиха малко от това, а по-скоро обратното. Днипро успя да стане финалист в Лига Европа през 2015 година. Въпреки че Шахтьор и Зоря загубиха възможността да играят на родните си стадиони в Донецк и Луганск поради руската окупация, те редовно печелеха награди в украинската лига и играха в европейските турнири. И те се представиха успешно там – отборът на Луганск си спечели репутация на отбор със силна воля (мъже), а Шахтьор два пъти беше полуфиналист на Лига Европа след 2014 година. А Динамо Киев редовно (макар и с променлив успех) играе в европейските турнири (понякога успяват да стигнат до плейофите на Шампионската лига или Лига Европа).
Въпреки това, може би най-очевидната присъда за всички руски опити за налагане на Обединеното първенство на украинците (и, съдейки по последвалите събития, други „асоциации“, които Кремъл планира за Украйна) беше лозунгът на феновете на Металист Харков за кремълския диктатор.
След март 2014 г. се премества в чужбина от средата на ултрас маршове и трибуни на футболни арени в Украйна. Той се превърна в лозунг не само на футболното движение, но и на антируските протести по света. Но най-важното е, че днес тя не губи своята актуалност. Напротив, поради ежедневните действия на руските власти, тя получава само потвърждение.
