Режисьорът Антонио Лукич говори за факта, че най-добрите филми за войната се правят от децата на войната, а не от преките й участници, и защо амбициозното кино трябва да служи днес, украински в интервю за Мачей Пьотровски.
– Последният ви филм „Люксембург, Люксембург“ започва със сцена през 1998 г. в малко провинциално градче Любни, въпреки че действието във филма се развива предимно в настоящето. Връщането към митичното минало не трае дълго, но ми се струва, че това е ключов епизод за разбиране на посланието, своеобразен опит да се примиря с представите си за детството ми, което попадна в труден период на политически трансформации. Какъв беше този период за вас, украински 1990-те?
„Това беше време на несигурност. Тогава загубихме голяма възможност да изградим силна, независима държава. Въпреки това, за мен лично, това бяха само годините на щастливо детство, така че ми е трудно да бъда обективен. Детството е време, в което гледаш на живота без никакви филтри, без никакво посредничество. Детето все още не търси бягство от реалността като възрастните: на работа, наркотици или алкохол. Тя държи всичко на върха на пръстите си. Само децата могат да видят света такъв, какъвто е в действителност. Ето защо най-добрите филми за войната се правят от децата на войната, а не от нейните преки участници.
– Роден сте през 1992 г., в първата година от независимостта в Украйна. Израснал си със страната си, израснал си в Закарпатието. Това беше труден момент за украинските семейства. Какво си спомняте от онова време?
– Детето изстисква спомени за трудностите на ежедневието. Забравя какво й е липсвало, какви са били несъвършенствата й. Имам спомени от безгрижни дни, от времето, когато баща ми беше до мен и се чувствах в безопасност.
– Що се отнася до културния свят, какво ви е останало от онова време?
– Оценявам и помня, колкото и да е странно, телевизионния канал 1+1. Появява се през 1995 г. и след това, като правило, се излъчва изключително на украински. Те направиха много страхотни, наистина интелигентни предавания. Знаете ли този формат на Кой иска да бъде милионер?
– Да, това беше сензация и в Полша. Всички гледаха милионери.
– По 1+1 телевизионен канал предаването се казваше „Кой иска да бъде милионер“. По това време пред телевизора се събраха цели семейства. Беше страхотна тренировка на мозъка, разширявахме хоризонтите си, но и много се забавлявахме. Всичко беше подготвено много професионално, на високо ниво. Тогава, през първото десетилетие на 21 век, интелектуалното програмиране започна да изчезва от телевизията. Всички разбираха, че невежият зрител е по-лесен за манипулиране. Интелигентните хора не бяха от полза за никого: те бяха тези, които стояха зад революциите, те бяха тези, които вдигнаха бунт. Приличната телевизия е убита, но с това свързвам 90-те години.
– Намерихте ли отговори на въпросите си в украинското кино, нещо близко до сърцето и детския ви опит?
– В цялото постсъветско пространство по това време имаше опити да се разберат годините на разпадането на СССР, истории за създаването на нова реалност и как хората се опитват да се справят с нея. Но сега тези филми не ме вдъхновяват. Намираме се във време, в което гласът се издига от поколения хора, родени през 90-те години на миналия век. Никой друг не е толкова заинтересован да се върне в онези времена. Докато снимах филма си, си поставих задачата магически да създам свят, който е отишъл в забвение. Това е мястото, където започнах да мисля за последната си работа.
– Къде търсихте вдъхновение?
– Една от любимите ми сцени от историята на киното идва от филма „Аз, твоят син“ на унгарския режисьор Ищван Сабо. Действието се развива веднага след Втората световна война. Хуманитарната помощ пристига в училището. Това не е достатъчно за всички и трябва да отиде при най-нуждаещите се. Виждаме клас от осемгодишни, учителят моли само тези деца, които са загубили баща си, да се изправят. Целият клас се изправя. За съжаление, историята се повтаря и в съвременв Украйна отново ще имаме такива училища. Този филм показва трагедията на ситуация, в която децата растат без родители, без модели за подражание.
– Точно като героите на вашия филм: изгубеният шофьор на микробус Коля и полицаят Вася, които заминават за Европа в търсене на изчезналия си баща.
„Липсва им, защото той е фигура, която внася ред в реалността. В „Люксембург, Люксембург“ 90-те години е период, в който присъства бащата. И когато той е с вас, всичко останало става маловажно. Не обръщате внимание на инфлацията, безработицата, мафиотските сблъсъци. Затова разделям филма си на две части: първата е, когато бащата е със семейството, а втората е, когато го няма. И не говорим за конкретен, физически човек, от когото наследявате гени.
„Какво искаше да покажеш?“
„Крайната ми цел беше да разкажа история за това как търсим създател в живота си. Често общувам с публиката, сега ще отида да отговоря на въпроситеНапример, в случая на Съединените американски щати, Съединените американски щати и Съединените американски щати, Опитвам се да дам на хората нещо от себе си, да споделя мислите си с тях. Обаче постоянно търся някой, който да ми помогне да разбера живота, да ми каже как трябва да се държа. Търся бащина фигура в отношенията с хората.
– Успявате ли?
„Това е трудна задача. Вече съм възрастен, имам син и знам, че баща не може да бъде заменен.
„Бях много впечатлен, че мотивът за намирането на баща ми се появява в украински филми за 90-те години. Тази тема се появява например във филмите „Памфир“, „Камък, хартия, граната“, „Баща“. Защо смятате, че тази тема стана толкова важна?
– Мисля, че трудните отношения с баща ми, неговата недостъпност е споделен опит на поколението на 90-те години. Всички се опитваме да покажем възможността за диалог между поколенията. Опитваме се да помирим родителите с децата, да намерим общ език за тях. И не е толкова важно кой е символът на по-старото поколение – баща, майка или някой друг.
– Интересен феномен, между другото, е, че предишният ви филм „Моите мисли мълчат“ беше за връзката между възрастен син и майка му, която дори присъстваше прекомерно в живота му. Искахте ли да обсъдите отношенията между родителите в първите си два филма?
„Предишният ми филм е за нещо повече: чувствам, че това е история за поставяне и преминаване на граници. Исках да разкажа история за това, което трябва да почувствате и преживеете, за да завършите пътуването си. Не можете да прекъснете връзките, които ви свързват, и да преминете към независим живот на възрастен, без да почувствате болка.
В по-широк план вие и вашето поколение се опитвате да се справите с миналото: частното и колективното. Какво, според Вас, очаква украинците в съревнованието с историята?
– Знаете ли, наскоро бях в Лондон. Великобритания има кървава имперска история. Просто погледнете техните музеи, пълни с реликви, донесени от Египет, Индия и Африка. Попитах моя колега, англичанин, дали има някакви проблеми с това. Той отговорил, че не изпитва нито срам, нито гордост от това, което са направили предците му. Техният експортен продукт е Хари Потър и Мечето Падингтън. Това, мисля, е доста здравословен подход, когато историята не замъглява настоящето.
Според мен следващата голяма тема на украинското кино трябва да бъде поглед в бъдещето. Всички имаме нужда от това. Ако живеем в миналото, нищо добро няма да излезе от него.
– А следващият ви филм ще е за бъдещето?
„Не знам. Бих искал да направя трогателен, сатиричен филм. След две продукции си извоювах правото да разочаровам публиката. Както казва Чарли Кауфман, провалът е почетен знак. Тези, които не поемат рискове, не правят грешки, а киното е работа на хората, които обичат да поемат рискове.
– Запознахме се на фестивала „Украйна!“ във Варшава, който се провежда за девета поредна година. Спомням си украинското кино от началото на 21 век от студентските си години: тогава нямаше почти нищо за гледане. И днес имаме цял фестивал на прилично ниво, с перли от световна класа. Как се случиха тези промени в украинското кино?
– Имах изключителен късмет: през 2014 г. завърших Факултета по режисура в Киевския университет „Карпенко-Кари“. Това беше моментът, в който светът обърна внимание в Украйна, имаше нужда от филми, които да разкажат историята на нашата страна. И тогава, най-накрая, имаше прилично финансиране за нашата кинематография. И въпреки че не винаги ни помагаха, понякога нещо не се получаваше, но все пак през този период бяха направени много фантастични неща. Докато имаше бюджет, беше възможно да се поемат рискове. За съжаление, руската инвазия сложи край на това. Няма повече пари за стойностен филм и може би никога няма да има. Търсенето на култура е ниско, и то не само в Украйна. Хората предпочитат кървави истории, обичат да се потапят в агресия. Живеем в ерата на UFC, MMA. Не сме далеч от дните на гладиаторските битки: те все още представляват интерес. За съжаление, хората не реагират добре на любовни истории, много по-лесно е да ги провокирате чрез.
– Тогава защо ни е амбициозен филм в момент като този?
„Това е опит да ни се напомни, че все още може да има някакви ценности. Бог, хуманизъм или нещо друго.
Превод от полски
Текстът е публикуван като част от проект за сътрудничество между нас и полско списание Nowa Europa Wschodnia.
Предишни статии от проекта: Украйна – ЕС: Горещ завършек на преговорите, Украйна – бягане от избора, Източно партньорство след арабските революции, В изкривено огледало, презрян, Лукашенко отива на война с Путин, Между Москва и Киев, Наденицата е наденица, Моят Лвов, Путин в галерите, Полуостровът на страха, Украйна изобретена на Изток, Ново старо откритие, И трябваше да е толкова красиво, Новогодишен подарък за Русия, Трябва ли да обсъждаме историята, безизходицата в Минск
Оригинално заглавие на статията: „Straciliśmy świetną Szansę, by zbudować silne, niezależne państwo“
