Ако използвате Google, за да се опитате да намерите нещо, което символизира историята като наука, като феномен като цяло, резултатите ще бъдат различни. Най-често търсачката ще предложи на древногръцката муза Клио, която отдавна е смятана за покровителка на историята и традиционно е изобразена по много уважаван начин – със свитък текст и мъдър поглед. От гледна точка на ментор, който въплъщава добре познатата максима на Цицерон за „историята е учител на живота“.
Ако Цицерон беше жив днес, най-вероятно щеше да се отрече от думите си. Защото навсякъде има ясна демонстрация, че историята много често ни учи само на това, на което всъщност не ни учи на нищо. Дори не е така – историята предлага много важни уроци на хората от всяка епоха. Проблемът е, че повечето от нейните ученици са невнимателни, мързеливи и самоуверени. Учениците от първата четвърт на 21 век – по-специално випуск 2023 – в никакъв случай не са изключение.
Има популярна шега сред историците, че любимият селскостопански инструмент на украинците е гребло. Не защото ние – като истински и преки потомци на древните трипилианци (всъщност не) – сме предимно земеделци от векове. Защото допускането на грешка се е случвало твърде често в нашата история.
По-често нашето гребло приемаше формата на вътрешни борби и противоречия, междуособна „разруха“, която с радост се използваше не непременно от по-силни, а от по-организирани, целенасочени, интегрални и често по-цинични съседи. Примерите са много. Дори и да отхвърлим древна Рус, чиято междукняжеска борба не трябва да се възприема в съвременните национални и социални категории, тогава виждаме „Разрухата“ след смъртта на Богдан Хмелницки, чиято същност е най-добре предадена в народната мъдрост „Където има двама Иванци, има и трима хетмани“.
Събитията от украинската революция преди малко повече от век, когато се провалиха редица опити за възраждане на украинската държавност, са още по-скорошни и актуални. Сред другите важни причини, преди всичко външната агресия, ключовата беше липсата на вътрешно единство сред украинските фигури. Фразата „Ако няма социалистическа Украйна, тогава нека няма такава!“, често приписвана на Володимир Виниченко, макар и казана не от него, а от някой от другите социалистически политици от ерата на Директорията, подчертава ключовия проблем – надмощието на собствените интереси над общите, невъзможността да се издигне отвъд тесните лични, идеологически или партийни интереси.
Символичната годишнина е съвсем скорошна – на 14 декември 1918 г., под натиска на селско въстание, водено главно от социалистическата Директория, хетман Павло Скоропадски абдикира. Човек може да спори много за постиженията и провалите на последния хетман, защото той имаше много от тях. Но в историята за свалянето му контекстът е много важен. Антихетманското въстание се случва в момент, когато нова агресия от страна на руските болшевики изглежда е въпрос на следващите седмици. Дали си е струвало в името на абстрактни лозунги за социално равенство (или конкретно желание да се вземе властта от членовете на Директорията и да се преразпредели земята от селяните) да се започне де факто граждански конфликт пред лицето на неизбежно нашествие отвън – историята е преценила.
Последиците от подобно действие срещу собствената държава пред лицето на външна заплаха и само в резултат на идеологически и политически различия бяха добре описани в мемоарите на тогавашния галисийски политик Лонгин Цехелски: „Украинският т.нар. демокрация… упорито се бореше срещу хетмана и неговата власт, главно защото отмени социалистическите закони на Централната Рада… Но тези партии можеха да вършат само негативна работа… Тяхната революционна демагогия можеше да предизвика бунт, но не можа да изгради нищо. Напротив, тяхната разрушителна агитация проправи пътя на болшевиките.
Когато Русия започна агресията си срещу Украйна през 2014 г., нашето общество демонстрира достатъчно ниво на единство, за да може да локализира враждебни действия в част от Донецка и Луганска област. Единството беше по-лошо сред политиците, особено след края на най-активните боеве в зоната на АТО през 2015 година. Но дори и те успяха да забравят (поне на повърхността) за собствените си кавги и негодувания, когато през февруари 2022 г. започна пълномащабната инвазия.
Изглеждаше, че украинците – както обществото, така и политиците – най-накрая са научили поне нещо от историята и този път ще избегнат рейка на гражданските борби. Но щом пряката заплаха за Киев отмине, фронтовата линия през есента на 2022 г. стана повече или по-малко стабилна, а войната стана по-скоро позиционна, отколкото маневрена, сянката на любимия ни селскостопански инструмент се завърна и отново надвисна заплашително над Украйна.
Само през последните седмици и месеци бяха подадени няколко много тревожни сигнала наведнъж, предимно от украинските власти или тези, свързани с тях. Темата за провеждането на избори по време на войната многократно се хвърля в информационното пространство от проправителствените среди, въпреки отричанията на Володимир Зеленски за възможността заа) До степента, позволена от разпоредбите на тази конвенция, Президентът или е неискрен, или не знае какво прави собствената му канцелария, оглавявана от „сивия кардинал“ Андрий Йермак. Кой от тези варианти е по-лош – не можете да кажете веднага.
Избори при сегашните условия биха били пародия на демократичните процедури, защото милиони украинци в чужбина или стотици хиляди на фронта просто няма да могат да гласуват. В комбинация с неизбежната цензура, злоупотреби и натиск върху опозицията, подобни избори са само мечта за властите, тъй като ще гарантират запазването на сегашните позиции. Макар и с цената на демокрация, достойнство, свобода на избора – всичко, за което се борим в тази война. Не е известно дали президентът (или по-скоро г-н Йермак?) е готов да плати тази цена за запазването на властта и дали обществото ще толерира подобни стъпки. Наистина не искам да се налага да го проверявам на практика.
Също толкова тревожен сигнал е нарастващата враждебност на кабинета на президента към главнокомандващия на въоръжените сили в Украйна Валерий Залужни. Самият генерал никога не е намеквал дори за минимални политически амбиции, а е фокусиран върху спечелването на победата над Русия. Въпреки това, високата му популярност в обществото за политиците във властта очевидно изглежда изключително заплашителна. Затова отново и отново тук-там има „фалшиви новини“, предназначени да дискредитират Залужни. Последният, най-нашумял и сенилен пример е „словесната диария“ на народния депутат от „Слугата на народа“ Маряна Безухла, която няколко седмици подред критикува Залужний, отправяйки различни нелепи искания към него, а сега директно призовава за оставката му.
Като цяло всичко е ясно с фигурата на Безухла – крайно време е тя да бъде прегледана от компетентни терапевти, а присъствието й в парламента е огромно петно от срам за избирателите от 217-и избирателен район. Въпреки че военният министър Умеров заяви, че няма намерения за смяна на Залужний, трудно е да се повярва. Защото, ако „мислите“ на Безула бяха само нейни и явно противоречаха на позицията на партията „Слуга на народа“ или на кабинета на президента, тя отдавна щеше да е спряла този клоун на собствената си страница във Фейсбук. И тъй като циркът продължава, това означава, че „върхът“ има нужда от него. Това е толкова необходимо, че за да се елиминира изключително хипотетичен политически конкурент в бъдеще, те са готови да отидат в конфликт с военните, и на друго разцепление в обществото.
Това са само два примера. Или можем да говорим за смешен за днес, но такъв печеливш телетон с едновременното „цитиране“ на опозиционните медии (които също не са без грях, но определено не по-лоши), и за това как старата приятелка на Зеленски Олена Кравец се отделя от бюджета за безполезно телевизионно предаване всъщност същата сума пари, както за изграждането на отбранителни структури в района на фронтовата линия Запорожие… Все още има много да се пише, но същността на това няма да се промени.
Създава се силно впечатление, че кабинетът на президента твърдо вярва, че Украйна поне няма да загуби войната, така че е възможно да се занимава по-активно с много по-познати интриги, игри под прикритие и разпределение на пари. Това е много по-лесно, отколкото да се установи нормалната работа на TCC, а не демонстративно, в духа на „прости решения“, заместващи всички военни комисари, без да се коригира самата система. Това е много по-приятно от предприемането на принудителни и непопулярни стъпки за по-добра подготовка на страната за дълга война, по-специално по отношение на мобилизацията. В края на краищата, защо наистина да направите нещо, за да установите нормална, прозрачна мобилизационна система, ако можете да организирате демонстративни „маски“ във фитнес зали или комплекси за отдих. Нещо повече, значителна част от „простолюдието“, тоест ядрото на избирателите, е доволно от подобно шоу.
Страшно е да си представим какво трябва да се случи на фронта, за да „изтрезнее“ всички тези хора. И ще бъде още по-страшно, ако това се случи. Затова първоначалният оптимизъм от първите месеци на пълномащабната инвазия, че украинците, по-специално политиците, са научили нещо от историята, сега изглежда поне преждевременно. А сянката на грешките на казашката „разруха“, 1918 г. или много други от нашето минало става все по-дебела и по-мрачна. Засега, въпреки всичко, това е само сянка. Има всички шансове да го разсеете. Но ако е предопределено да се материализира, тогава следващите поколения украинци ще получат допълнителни уроци по история от категорията „как да не го направим“. Вероятно, за да пропуснете тези уроци отново. А фактът, че проблемът с греблата е типичен за много общества, не само за украинците, едва ли утешава никого.
