Сега в Украйна няма безопасна територия, но има региони, отдалечени от фронта, има окупирани региони и има такива, които се намират директно на демаркационната линия. Последните включват град Никопол на брега на Днепър, който се е превърнал във временна условна граница между двете армии. Вражеската техника вече е на четири километра на другия бряг. Местните жители виждат с очите си как врагът изстрелва ракети, дронове и насочва артилерия към тях, но различни обстоятелства ги принуждават да останат в града.
Разговаряхме с Ирина Бикова, жителка на Никопол, която преди се занимаваше с грънчарство, но поради постоянния обстрел е принудена временно да напусне този занаят. Искреният й разказ е за това как живее Никопол на първа линия, как жителите спасяват ранени и бездомни животни, как си помагат и как оцеляват под обстрел, от който има до десет на ден.
Любима керамика
Ирина Бикова е учителка по история по образование, но по време на отпуска си по майчинство започва да се интересува от народната живопис на Петрикивка, която произхожда от родния й Днепропетровски край. Започнала да рисува глинени кани, които поръчала от грънчар с народни картини. И когато господарят напуснал региона, съпругът на Ирина решил да й направи грънчарско колело и печка със собствените си ръце. Занаятчията се поучи от опита си в каналите в YouTube. Така сред списъка на украинските занаятчии се появи друга грънчарска работилница „Magic pot & Magic Cup“.
Народният занаят толкова очаровал Ирина, че тя не се върнала към основната си работа. Тя извайвала и рисувала саксии, провеждала майсторски класове и ходела на панаири. Въпреки че по-късно се връща към училищното образование, но като ръководител на грънчарски клуб и учител по труд и изобразително изкуство.
Ирина Бикова с грънчарството си на панаира през 2021 г. (снимка от Facebook)
Сега преподаването е основното й място на работа и доходи, тъй като няма възможност да се занимава с грънчарство. Образованието в Никопол и региона е напълно отдалечено.
„Сега идваш на работа веднъж на три месеца, като в музей. Всичко замръзна. Преди това, по време на празниците, им беше позволено да идват на училище, дори поискаха. Но когато едно от училищата в Никопол е напълно Унищожен от ракета, който стартира от окупирания Мелитопол, никой не остана жив там, след това имаме всичко напълно онлайн. Електронна документация, ние сме постоянно под камерите. Трудно е“, казва Ирина.
Известно време Ирина ръководи и клуб онлайн, провежда майсторски класове и дарява част от глинените си продукти на доброволни търгове. Но през последните шест месеца не съм сядал на грънчарското колело. Казва, че нервите му са напълно разклатени, защото обстрелът е много спонтанен.
„След като провеждам онлайн урок в стая, която е повече или по-малко безопасна, прозорците не гледат към морето, а аз гледам през прозореца: вали ли? И съпругът ми ми каза: „Не, шрапнел пада, фрагменти от металния покрив на съседа“, жителка на град на първа линия описва реалностите на работата си.
Рожден ден война
Голямата война заварва Ирина на рождения й ден, 24 февруари. Нямаше как да напусне града: съпругът й работи офлайн, има възрастни родители, които се нуждаят от помощ, а Ирина се грижи и за бездомни животни, които се увеличиха значително в града с масовото изселване на жителите.
Ирина разказва, че е живяла със съпруга си и двете си дъщери в мазето около 9 месеца: „В мазето се затоплихме с електрическо отопление и когато започнахме да изключваме светлината, стана студено и трябваше да излезем оттам, защото ни болят гърбовете, не можеш да седиш там дълго време“.
Признава, че сега вече не се крие в тревога. Те имат два вида от тях – ракетен и артилерийски огън. Никопол обаче не започва веднага да се обстрелва.
„На 6 март руснаците влязоха в Енеродар. Видяхме го, видяхме как горят огньовете от другата страна и веднага разбрахме, че това, че не стрелят по нас, е временно. Чакахме първия обстрел през нощта“, спомня си жител на Никопол. Така и стана. И това продължава вече 17 месеца.
Ирина казва, че в началото е имало обстрел всяка вечер, хората вече са знаели приблизителното си време – на всеки три часа. Сега те са много хаотични. Врагът използва дронове камикадзе, които „виждат всичко“. Дронове летят до тълпи от хора и пускат гранати. Семейство Бикови бягали много пъти от двора си, когато там прелитали снаряди. Миналото лято близо до къщата на родителите на Ирина избухна снаряд, прозорците бяха издухани, покривът беше покрит с дупки, а фрагмент напълно проби печкатаНапример, в случая на Съединените американски щати, Съединените американски щати и Хората бяха спасени от факта, че бяха в друга стая.
Покривът на къщата на родителите й е повреден след обстрела (снимка от Фейсбук на Ирина Бикова)
Водоемът се оттегли и имаше проблеми с водата и екологията
Ирина разказва, че обстрелът се извършва основно от Камянка-Днипровска на отсрещния бряг на Днепър. По-рано Днепропетровска и Запорожка област бяха разделени от резервоара Каховка, който изчезна след експлозията на водноелектрическата централа Каховка от руснаците. На мястото на някогашното „море“, както го наричаха местните, се възстановяват флората и фауната, образуват се брегове между плитки реки, растат върби, плуват патици. Образувала се е Голямата поляна, която някога е била тук.
Изсъхнал резервоар Каховка (снимка: Днепър оперативен)
„Като десетгодишно момче баща ми видя как тези заливни равнини са наводнени, как се изсичат. Седем мъже трябваше да се хванат за ръце и да застанат в кръг, за да хванат стволовете на 500-600-годишни дървета. Всичко това беше съкратено в рамките на 2 години. И като цяло това беше хранилката на нашия регион. Тук са живели пеликани и всякакви интересни животни. Всичко беше унищожено. Рибите се задушаваха, защото водата цъфтеше като блато. Сега, когато водата се отдръпна, веднъж се разхождахме там, видяхме стара чугунена печка и мотика“, казва местен жител.
Като историк Ирина казва, че стъпването на историческа земя, която е била под вода повече от 70 години, е нещо свещено за нея, тя се страхувала да не обиди паметта на тази земя. Сега някои черупки не стигат до града, забиват се там точно в тинята и чакат в крилата.
Как живее Никопол?
Никопол имаше население от 120 000 души, сега в него са останали около 30 000 души. Но всичко работи в града, има ток, газ, комуникация, но е опасно да се живее тук. Жителите вече се ръководят от звука в кой район се случва обстрелът – в собствения, в центъра на града, когато лети до съседния Марханец или до квартал Покровск.
„По време на обстрела имаме 3-6 секунди да се скрием. Това ми е достатъчно, за да се преместя от кухнята в хола, например. Средно има около четири до седем атаки на ден, най-много бяха десет – това продължи целия ден“, казва Ирина.
Последици от обстрела на „Никопол“ (снимка от фейсбука на Ирина Бикова)
Съпругът на Ирина е инженер, който ремонтира подстанции, работи в бронежилетка и каска. Но един ден, докато работели, близо до тях избухнала балистична ракета и мъжът получил мозъчно сътресение. Друга случка особено уплашила жената, след което тя напълно спряла да се занимава с любимия си занаят.
„Майка ми и аз засадихме праскови. Виждаме снаряд, който лети към нас. Оставихме си мотиките и лопатите и започнахме да бягаме. Но майка ми има изкуствена става, не може да го направи бързо. И тогава чувам, че един снаряд започва да експлодира. Това е вид пукнатина, която кара живота ви да започне да се разделя на пиксели. Тези минути са толкова дълги. Знам, че беше около тридесет секунди, но се чувствах като половин ден. И завивам зад ъгъла, майка ми тича – а ние вече сме в къщата. На този ден дядо ми беше убит в квартала и нарязан от шрапнел“, казва Ирина. След този инцидент тя има постоянен страх и безпокойство, които не се утоляват от никакви успокоителни.
Фрагменти от черупка, която Ирина Бикова намери близо до къщата
„Нашите момчета-защитници изостриха всичките си сетива. Връщат се и постоянно виждат заплахата, не могат да се отпуснат. Те вече са в безопасност и все още се чувстват така, сякаш все още са на оградатаНапример, в случая на Съединените американски щати, Съединените американски щати и Съединените американски щати, Съединените американски щати, Тези, които живеят в нашия град, също вече имат синдром на окопа. Вие постоянно слушате, ушите ви са като локатори, улавят всички звуци, всяко движение. И когато дойдете в гората, където наоколо има само птици, дори кучетата не лаят, тази тишина е потискаща. Толкова е голяма, че седя и плача“, споделя жената.
Сега Ирина изобщо не се занимава с грънчарство, тя дава последните си сили на учениците и семейството си, но наистина иска да се върне към любимата си работа: „Грънчарското колело вече е в къщата ми. Миналото лято се разбирах с работилницата, но започна обстрелът и аз го отложих. Това лято започнах да полагам плочки в работилниците – отново започна по-интензивен обстрел и отново отложих всичко. С всеки изстрел си мислиш: „Поне не на мен“. Но в същото време разбирате: ако не сте вие, тогава е на някой друг. Много е страшно, но живеем някак, вероятно защото всички са заедно, роднините са наблизо“.
Ирина мечтае да възобнови грънчарството
Семейство Бикови сега често ходи на разходка в полетата извън града, където снаряди не достигат: „Щом стигнеш до това място, вдишваш и осъзнаваш, че небето над теб не е сито, то е твърдо, синьо, красиво. И тогава си спомняш, че си човешко същество.“
