През декември 1797 г. Париж триумфално посреща герой – 28-годишен генерал, който начело на армията си всъщност еднолично донася победа на Франция във войната срещу цяла коалиция от врагове и най-вече – австрийците. За първи път от няколко години младата и нестабилна република би могла, поне за кратко, да се чувства сигурна и да прави оптимистични планове за бъдещето. И все повече французи започнаха да свързват вярата в по-доброто бъдеще с този млад генерал, чиято решителност и лидерски качества бяха наистина възхитителни. Казваше се Наполеон Бонапарт.
Останалата част от историята е известна. Наполеон ръководи Франция, първо като първи консул, а по-късно като император. Той установи еднолична диктатура и стана изключителен не само военен, но и държавник. Наполеоновият кодекс, който постави основите на съвременната правна система на Франция, модернизацията на нейните икономически институции и много други постижения на държавността – именно за това, а не само за военните победи, много хора все още почитат Наполеон.
Въпреки това, наследството му е спорно и до днес. Един от важните елементи на тези дискусии е дали постиженията, изброени по-горе, са си стрували многото смъртни случаи в Наполеоновите войни. И струва ли си военните, дори и най-талантливите, да станат държавен глава?
Войната, особено войната срещу външен агресор, винаги е увеличаване на влиянието на военните. Особено ако тази война е победоносна. Историята знае много примери за това как след победи (а понякога и поражения) командирите стават влиятелни държавници и често оглавяват държави чрез законни или силови методи.
Реалностите на днешв Украйна в контекста на пълномащабна руска инвазия са такива, че украинците се доверяват на собствената си армия като никой друг. Успешната конфронтация с врага превърна въоръжените сили в Украйна в повод за гордост. И това направи известни военни лидери и преди всичко главнокомандващият на въоръжените сили в Украйна Валерий Залужни, изключително популярни в обществото. Въпреки че самият Залужни дори не намекна за собствените си амбиции в политиката с думи или дела, за много украинци през последната година и половина той се превърна в безспорен авторитет и желан кандидат за ролята на този, който трябва окончателно да „възстанови реда“ в държавата в края на войната.
В момента подобно развитие изглежда малко вероятно. Но ако историята трябва да ни научи на нещо, то е, че „никога не казвай никога“ – особено след 24 февруари 2022 г. Социалните реалности са такива, че Валерий Залужни или друг известен командир на въоръжените сили в Украйна потенциално може да има много добри шансове в случай на влизане в политиката. Това ще бъде резултат от високото доверие във въоръжените сили в Украйна, поредната вълна на разочарование от „традиционните“ политици (Володимир Зеленски вече надеждно се присъедини към кохортата) и общите трудности, които неизбежно ще сполетят следвоенв Украйна.
2014 година вече показа част от потенциала на подобен ход на събитията. Въпреки че анексирането на Крим от Русия и нахлуването й в Източв Украйна като мащаб и (нека бъдем честни) въздействие върху украинското общество значително разтърсиха обществото по-малко от събитията от 2022 г., на миналогодишните парламентарни избори почти всички политически партии се стремяха да привлекат на преден план войници от АТО, включително командири на доброволчески батальони. Резултатите от първата забележителна кампания на отделни военни в политиката се оказаха много противоречиви. Някой работеше безкористно, а някой се оказа Семен Семенченко и Надя Савченко.
Друг важен фактор, който потенциално би могъл да допринесе за появата на военните в политиката (или дори на върха й), е традиционното възпаление на украинската политическа култура – убеждението на значителен брой граждани, че държавата трябва да бъде водена от „силна ръка“, която ще преодолее икономическите трудности, корупцията и всичко останало чрез радикални методи. Това убеждение е един от подхранващите източници на украинския популизъм, който многократно дава власт на онези, които обещават да „подредят нещата“ тук и наведнъж. Последният (но далеч не първия) и най-ярък пример е Володимир Зеленски. В края на краищата не беше за нищо, че до 2020 г. Александър Лукашенко беше може би най-популярният чуждестранен лидер сред украинците.
Някои украинци допълват това желание за „силна ръка“ с идеята, че „момчетата ще се върнат от фронта и ще възстановят реда в държавата“. Очевидно и тук историята отново е добър учител, че след дълга война, повечето от участниците в нея искрено ще искат и имат нужда от почивка и помощ, а не нови, този път политически, битки. Но ако някой все пак иска да се пробва в политиката, подобни настроения ще са в негова полза.
Много от тези, които сериозно или не наистина обсъждат хипотетичното идване на власт на военните, по някаква причина си представят такова развитие на събитията според сценария на военен преврат и установяването на това, което се е превърнало в мем, а не в сериозна дума у нас – хунта.
Излишно е да казвам, че всякакви преврати, включително военни, са нежелан път. Защото определено няма да бъде одобрен от нашите съюзнициние сме на Запад, където за политическите кръгове и особено за общественото мнение легитимността е ключова. Защото „силна ръка“ с правомощията на диктатор е нещо, което лесно може да бъде „започнато“ и след това много трудно да се „оттегли“. Защото силното еднолично правителство по принцип не е исторически характерно за украинската политическа култура. Украйна не е Сингапур или Южна Корея, където обществата се примиряват с диктатура (в случая с Южна Корея, включително военна диктатура) от десетилетия в името на икономическия растеж.
Има и друг сценарий. Не е необходимо, подобно на Наполеон, да се организира държавен преврат, особено в европейска държава от 21 век. Демократичната система не е съвършена, но е способна да изведе способни хора на върха, особено по време на криза. Армията също. Въпреки че историята на ХХ век предоставя много по-малко примери за военни политици от предишните епохи, може да се цитира един поразителен пример. Дуайт Айзенхауер, който командва комбинирани американски и британски сили в Европа след десанта в Нормандия по време на Втората световна война, става демократично избран за президент на САЩ през 1953 г. Както ще покажат следващите осем години и два президентски мандата, един от най-успешните в най-новата американска история.
Увеличаването на ролята на военните в украинската политика след войната не е гарантиран сценарий, но е доста вероятен. Самият външен вид на военните политици не е нито добър, нито лош. И със сигурност не е по-лошо от „тестването на силна президентска република“ от Володимир Зеленски и неговото обкръжение. Един генерал, като политически лидер, може да стане или видна фигура като Наполеон или Айзенхауер, или безмилостен тиранин, който ще бъде прокълнат от бъдещите поколения.
В украинските реалности няма ефективна алтернатива на развитието на ефективни демократични механизми и институции. Ако в рамките на такава система човек, който съчетава военни победи и опит с ясна визия за демократичното и успешно развитие на държавата и е в състояние да ги реализира, може да бъде начело на властта, това ще бъде само за добро.
