След провала на блицкрига през февруари-март 2022 г. руските окупатори започнаха да търсят отговорните за този грандиозен провал. Разбира се, и сред собствения ни народ, но преди всичко отвън. Така фразата, че „не сме във война с Украйна, а с НАТО“ се появи в активна руска политическа употреба. Някои от най-радикалните (като украинския народен заместник-предател Иля Кива) дори започнаха да заявяват, че, както се твърди, полският език вече се чува навсякъде на фронта…
Но темата за войната срещу НАТО не е широко използвана – поне във формат „поляци, чернокожи и който и да е друг вече воюва срещу нас на фронта“. И wolens-nolens, руските пропагандисти трябваше да измислят някои причини за успеха на украинската армия, макар и наситени със западни, натовски оръжия.
И така, в едно от предаванията по руската пропагандна телевизия (тоест по телевизията по принцип там не е останало друго – тук потапянето в съветската действителност се оказа много точно) стигнаха до риторични, почти драматични, в сълзи и шмаркове, въпроси – е, как става така, че украинските войници демонстрират стотици, хиляди пъти повече героизъм от „нашите момчета“?..
Разбира се, тези „политически експерти“ не могат да признаят, че отбранителните сили в Украйна се борят за собствена земя, а окупационният контингент се бори за чужда земя (независимо какво пишат лакеите на Путин в руската конституция). Заратустра Владимирович не го позволява. И това би бил най-лесният изход от ситуацията. Подобен отговор обаче веднага би провокирал друг, много по-труден и неприятен въпрос: защо, по дяволите, се борим за тези чужди територии, защо губим хората си там, защо унищожаваме икономиката си (за проблемите с дизеловото гориво, по-точно за пълното му отсъствие в редица региони на Руската федерация – и евентуална селскостопанска катастрофа в страната агресор, което дори Патрушев-младши призна, поставени от баща ми на аграрния фронт – всички вече са чували)? А това вече може да доведе до „дискредитиране“ и затворническа присъда. Което никой от прокремълските ефирни палячовци не иска да получи накрая. Така че те се опитват да се измъкнат възможно най-добре.
И проблемът е, че самите руснаци са виновни за тази безизходица. Защото именно те – или украинците, контролирани от тях, като Микола Гогол-Яновски („той току-що стана Гогол“ след полското въстание от 1830-1831 г., изоставяйки открито полското си фамилно име в името на империята) – създадоха този мит за украинците като мързеливи, диви, хитри, но тесногръди и тесногръди хохоли. Кой знае само как да се поклони на Потьомкин и да нарече императрица Екатерина „майка“. Същата императрица, която унищожи последния център на украинската държавност до 1917 г. – Запорожката долна армия.
И той, този мит, продължил да живее и да се размножава под всички императори и генерални секретари. Буквално на всяка крачка и завой. Спомнете си съветския филм от 1962 г. „Кралицата на бензиностанцията“, който преди няколко години по чудо беше включен в списъка на стоте най-добри филма в историята на украинското кино от Националния център „Олександър Довженко“. В този филм няма почти нищо украинско – като се започне с факта, че в началото на 60-те години в Пириатин (където е заснет филмът, тази бензиностанция все още работи, между другото) нямаше нито един украинец, всички наоколо говореха почти изискан руски. Но режисьорите вмъкнаха двама второстепенни герои с ясно артикулирана украинщина във филма си. Това бяха служители на областно ниво с характерни фамилии Борш и Лопата, които се опитаха да се откажат от ремонта на моста над река Вертопрашка.
Между другото, как ви харесва името? Няма ли нещо украинско в него? Точно така, защото истинската река Вертопрашиха тече през територията на Ленински район на Еврейската автономна област. Тоест, чак до руския Далечен изток. Така че, в този напълно руски филм (точно като четвъртия, кримски сезон на „In-Laws“, където имаше няколко украински знака на държавните институции, които по някаква причина не бяха премахнати от поредицата), имената на откровено отрицателните герои по някаква причина бяха украински. И директорът на същата бензиностанция, мързелив и непосветен характер – по някаква причина това беше Панас (Петрович), а не Атанасий. А забавният шофьор на колата с „филмовото возене“ е Тарас. Но главните герои имат доста руски имена – Людмила, Слава…
Така се формира отношението на обикновените и не толкова обикновени руснаци към украинците. Отношение, което сега излиза настрани за тях. И, между другото, преди много време, през деветнадесети век, те казаха нещо съвсем различно с главата напред. Спомняте ли си как в петата част на легендарния „Енеида“ от Котляревски:
Любов към Отечеството, където си героичен,
Там силата на удара няма да устои,
Там гърдите са по-силни от оръдията,
Там животът е алтин, а смъртта е стотинка,
Там има рицар, всеки млад мъж,
Казакът не е проклет брат там.
Прочетете отново този стих. Или Не става въпрос за сегашната руско-украинска война, нали? И „любов към родината“, и „ударната сила няма да устои“, и „смъртта е стотинка“. И, разбира се, фактът, че дяволът в никакъв случай не е брат на казак, колкото и да са се опитвали да ни убедят в обратното през последните векове.
И това, между другото, е публикувано през 1842 година. Преди 181 години. Изглежда, че е много по-ясно, нали? И ако не са знаели или не са искали да знаят за Котляревски, тогава вероятно са чували за Шевченко и героичните мотиви в работата му. Но те не искаха да разберат, защото всичко, на което бяха способни, беше да укорят, казват те, и този ваш поет не е лош поет, но би било по-добре да пишете на „великоруски език“, отколкото на онзи неразбираем „диалект“.
… Проблемите на руснаците обаче са проблеми на руснаците. Оставете ги сами да се справят с тях. И за нас е важно да не повтаряме техните грешки. Защото след първите успехи, тя започна у нас: да, там имат армия – това са най-мобилизираните „шмони“… И тогава, когато този зъл, силен и жесток враг успее в някои успешни действия на фронта, много украинци са не само шокирани, но и изненадани. Как се случи, казват те, ние (според телетона) трябва да спечелим за 2-3 седмици.
Подценяването на врага е сериозна грешка, която може да се превърне в смърт. Подценяването, основано на самосъздадени митове, е чисто самоубийство. Нека не повтаряме тези руски грешки, за да не се налага да свиваме рамене и да развенчаваме приказките за „Монската армия“, която изведнъж се оказа способна на сериозни неща.
