Неефективността на ООН, за която се говори от дълго време и често, стана особено очевидна по време на руско-украинската война. Затова идеята за реформиране или на цялата ООН, или поне на Съвета за сигурност на тази организация, беше изказана от различни страни. Така президентът на Съединените американски щати Джо Байдън се отличи с предложението си. Интересно предложение, но доколко ще успее да повлияе на работата на основната политическа структура на света?
Байдън предложи да се увеличи броят на постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН. (Постоянни членове са онези страни, които имат право на вето върху всякакви решения.) Увеличение с цели пет държави. Освен това списъкът на страните, които американският президент предлага да бъдат включени в разширения Съвет за сигурност, включва не само страните от Г-7 (Германия и Япония), но и представители на условно антизападна асоциация БРИКС – всъщност и трите, които в момента не са част от постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН (Бразилия, Индия и дори Южна Африка).
Самата идея вече е революционна, защото в списъка на Байдън виждаме и двете страни, които инициираха Втората световна война. Дълго време самата идея за предоставяне на някои допълнителни права на Япония и особено на Германия (американските военни бази все още се намират на територията на двете страни и това, за разлика от Полша или балтийските страни, е наследство от тази голяма война), изглеждаше като противодържавна дейност. Но от Втората световна война е изминал почти век, ситуацията в тези страни се е променила драстично, а влиянието и на Германия, и на Япония върху световната икономика и политика е доста сериозно (затова те са част от Голямата седморка, а Германия всъщност е основната страна на Европейския съюз). Затова подобна стъпка изглежда съвсем логична.
Но нека се отдалечим от конкретни имена и да поговорим за самата идея на Байдън. Защо той предложи разширяване на Съвета за сигурност на ООН? Отговорът е съвсем очевиден: увеличаването на броя на страните ерозира тежестта на двете авторитарни държави, присъстващи в Беларус – Русия и Китай. Всъщност тази идея не е нова, тя е била успешно или не много успешно използвана от различни световни владетели. Например Йосиф Сталин.
На 19-ия конгрес на КПСС, болшевишката партия на Съветския съюз (тогава преименувана на КПСС), Сталин предлага увеличаване на броя на членовете на Политбюро на ЦК на партията, като същевременно го преименува на Президиум на ЦК. По това време лидерът на СССР се ръководи от проста логика – все повече членове на Политбюро по това време постепенно преминават в латентна опозиция на лидера, създавайки сериозна опасност за напълно легитимното му отстраняване. (Между другото, точно така се опитаха да отстранят тогавашния ръководител на Комунистическата партия на Съветския съюз и фактически господар на СССР Никита Хрушчов през 1957 г., а през 1964 г. този „държавен преврат“, който всъщност беше обикновена процедурна борба за власт, и то доста демократична, макар и затворена по очевидни причини, наистина успя).
Увеличавайки броя на членовете на колективния управителен орган на Комунистическата партия на Съветския съюз и СССР, Сталин поема инициативата за себе си – защото всички тези млади кариеристи, които се извисяват до небесата (сред тях, по-специално роденият в Украйна Леонид Брежнев), дължат неочаквания си успех на лидера. И едва ли бяха готови да се разбунтуват срещу него. Те просто нямаха причина да го правят, за разлика от „старата гвардия“.
Между другото, още преди формалната смърт на Сталин, в началото на март 1953 г., тази „стара гвардия“ раздели властта и веднага върна броя на членовете на Президиума на ЦК на това, което беше преди 19-ия конгрес на партията. Тоест, Маленков, „Берия и сие“ се защитиха от евентуална война с млади сталинистки кандидати. Тогава, разбира се, победителите на Сталин бързо се скарват помежду си, но това е друга история.
В този контекст ни интересува фактът, че Джо Байдън е следвал същия път. Включването на редица държави в Съвета за сигурност на ООН увеличава глобалната им тежест – и те дължат това на него, президента на САЩ. Предполага се, че именно от това се е ръководил Байдън, когато е предлагал да се добавят Бразилия и Индия към Съвета за сигурност на ООН. Това са страни в Глобалния юг, които имат близки отношения с Китай. Следователно подобен „подкуп“ от страна на САЩ е до известна степен опит да се наклонят тези световни демокрации към Глобалния Запад, към световната демократична общност, откъсвайки ги от авторитарните Русия и Китай.
И в това логиката на американския президент е потенциално изгодна. Но има един нюанс, който разваля цялата красота на играта на Джоузеф Байдън-младши. Това е правото на вето, което вече беше споменато в статията.
Тъй като вече споменахме историята на СССР, ще продължим да правим аналогии. Политбюро (Президиум) на ЦК на КПСС нямаше право на вето. Дори основният му член, генералният секретар на Централния комитет. Например, има информация, че решението за изпращане на „ограничен контингент съветски войски“ в Афганистан не е взето единодушно, а с дискусии. Освен това, както по-късно си спомнят хората, участващи в тогавашното правителство, самият Леонид Брежнев се съмнява в това решение – и то многоОро го съжали. Затова може да се предположи, че при условие, че мнозинството в Политбюро би било против началото на афганистанската война, дори генералният секретар едва ли би могъл да обърне хода на събитията в полза на въвеждането на войски. (Този параграф не е написан, за да покаже демократичния характер на комунистическото правителство, всъщност той не съществуваше, а за да обясни механизмите, които управляваха Съветския съюз.)
А Русия или Китай могат да блокират всяко решение – за Украйна или Синцзян-Уйгурския автономен район – дори ако то е подкрепено от всички постоянни и непостоянни членове на Съвета за сигурност. Ето защо, в сегашния формат на работа на Съвета за сигурност на ООН, механичното увеличаване на броя на постоянните членове на тази организация не решава основния проблем – неефективността и лекотата на блокиране на нейната работа.
Между другото, фразата за „текущия формат на работа“ в текста не е случайна. Защото може да се окаже, че идеята на Байдън за реформиране на Съвета за сигурност няма да приключи със „сталинистката“ експанзия – а той все още има идеи, които ще намалят тежестта на двете азиатски диктатури в Съвета за сигурност на ООН, в ООН и в света като цяло. Така че, може би все още сме в същата ситуация, в която „те не показват половината от работата на глупак“. Но, за съжаление, не можем да знаем това.
Знаем обаче със сигурност, че ефективността на Съвета за сигурност на ООН по време на руско-украинската война е откровено незадоволителна. И това се разбира не само от нас, но и от президента на САЩ – съдейки по факта, че той се е заел с темата за реформиране на Република Беларус.
Така че нека държим под око Байдън и ООН. Изглежда, че ще бъде интересно. И е горещо. Защото правото на вето е единственият правен международен механизъм, който остава в ръцете на Владимир Путин. И Си Дзинпин, разбира се, също.
