На 11 август се появи сайтът на предполагаемия главен руски опозиционен лидер Алексей Навални член „Моят страх и“, които той нарече своеобразно „признание“, дадено след нова съдебна присъда за допълнителни 19 години затвор – сега също специален режим.
Дългата колонка на Навални беше предизвикана от книга, която наскоро прочете от съветския дисидент Натан Шарански „Не се страхувам от злото“, който излежа общо девет години в съветски затвори. Според един от лидерите на руската опозиция (поне при липсата на реални ефективни антивластови фактори в Руската федерация и заради репутацията на политически затворник, той често е смятан за такъв), от 80-те години на миналия век (времето зад решетките на Шарански) до наши дни в руските места за задържане почти нищо не се е променило – както по отношение на условията на престой, така и по отношение на отношението (разбирай – унижение) на тъмничарите към затворниците.
Прави впечатление, че Навални смята за виновни в това състояние на нещата не съдии, които в продължение на десетилетия са били корумпирани и твърде зависими от държавната власт (не са били неин трети клон, а са били подчинени дори не на законодателната, а на тази в Кремъл), не на правоохранителните органи (в текста – „ченгета-крадци“), не офицери от ФСБ, които са координирали всичко това, и дори… Не Путин.
Не, всички тези елементи за Навални не са причините за съвременните руски неприятности, а резултат от дейността на онези, които според автора на статията някога е обичал, „за които е бил планина, заради които е спорил дрезгаво“ и в които е бил толкова разочарован, че днес се мрази за това, което някога е обичал.
Тук не става дума за някои руски националисти от 90-те години, на които младият Алексей можеше да се възхищава, четейки литературата им някъде в Бутин близо до Москва или присъствайки на митингите им в Москва (той все още се смята за привърженик на националистическото крило в политическото поле на Русия). Става дума за първия руски президент Борис Елцин и представители на неговото обкръжение, които ръководиха руското правителство след и след разпадането на СССР.
Елцин и неговите сътрудници („Таня и Валя“ – дъщерята на президента Татяна и съпругът ѝ Валентин Юмашев, идеологът на руските либерални икономически реформи Анатолий Чубайс, олигарсите, които скоро ще забогатеят – продукт на „дивата капитализация“ в постсъветския период, и бившите „комсомолски партийни членове“, които изведнъж станаха реформатори), според Навални, са тези, които „продават, пият, пропиляват историческия шанс“, който Русия имаше в началото на 90-те години.
Това, казват те, постави основата на диктатурата през първото десетилетие след разпадането на Съветския съюз. Първо, поради липсата на ефективна съдебна реформа. Второ, заради фактическото подчинение на руския парламент на президента след събитията от октомври 1993 година. Трето, чрез въвеждането на практиката за откровено фалшифициране на избори в полза на сегашното правителство след 1996 г. И, четвърто, сближаването на правоохранителните органи от вчерашното КГБ (и сегашната ФСБ) с олигархията и държавния апарат.
В резултат на това, според Навални, вече не било важно кой точно ще стане наследник след Борис Елцин. Диктатурата вече беше осигурена! А желаният през този период прозападен път на Русия беше разменен за всевъзможни екзотични острови, закупени там от „Фамилията“ Елцино насред океаните, на хиляди километри от самата Русия.
Очевидно такъв ревизионизъм на най-известния съвременен руски затворник не е роден вчера. Спомняте ли си тържественото му завръщане със самолета „Пабеда“ (самолетът Берлин-Москва на авиокомпания „Пабеда“, забележително нещо, разбира се) от Германия в Русия през януари 2021 г.? А съпругата му Юлия с това скандално „Малчик, донеси ни вода. Ние летим вкъщи“?
За незапознат (може би към по-добро) с цивилизационния и културен дискурс в руското общество от последните 25 години на обикновения човек, тази фраза вероятно ще означава малко. Тези, които са „в темата“ обаче, знаят, че всъщност става дума за цитат от легендарния веднъж за руската младеж (и отчасти като цяло постсъветски) Алексей Балабанов „Брат-2“, който излезе през 2000 г. – след първата част на 1997 г. Именно с тази фраза героинята на Дария Лесникова Даша – рускиня, която някога е летяла до САЩ, за да търси по-добър живот и е станала проститутка – се обръща към стюарда на полета на „Аерофлот“, на който след многобройни приключения на американска земя тя и героят на Сергей Бодров Даниил Бастров се завръщат в Москва.
Няма съмнение, че за много руснаци от поколението от началото на 90-те и 2000-те години Даниил Бастров е идолът на епохата. Обикновен руснак, който се е сражавал в Чечения, баща му е рецидивист, а майка му и по-големият му брат остават. Последният, разбира се, е бандит, „нов руснак“, близък до рекет, но Даниел го обича. Поне не показва пряка.
А Данило е борец за истината. „Каква е силата, братко?“ стана лозунгът Руската младеж в продължение на десетилетие след сензационното пускане на втората част на филма. В света на привидно „дивия капитализъм“ и „грабителите“, който освен Русия е обхванал и други бивши съветски републики, тезата на Даниел, че „за когото истината е власт“, а не кой има богатство – той решава всичко, са се превърнали в истински балсам за душата на хората, които са родени в СССР, успели съзнателно да хванат „съветския ред“, а след това – системния му крах и криза от 90-те години.
По-нататъшната постсъветска демокрация при президента Елцин все повече се свързваше от руснаците не с опити за демократизиране на Русия, а с „шоковата терапия“ на Егор Гайдар, придружена от бързото обедняване на населението на фона на появата на „нови руснаци“, на които законът не е писан и където е написан, там са помагали пари и полезни връзки в правоохранителните органи; приватизационни ваучери (в руския хинтерланд, вероятно, те все още не разбираха какво е това); вечно пияният посмешище президент; Първата чеченска война; В крайна сметка, по подразбиране през 1998 г. Следователно, на фона на намаляването на броя на привържениците на либерализацията на Русия, които се бориха срещу „превратаджиите“ на SCNS до Елцин през 1991 г. и се присъединиха към щурмуването на Белия дом през 1993 г., до края на 90-те години делът на онези, които не бяха против връщането към „силната ръка“ в Русия, значително се увеличи – с икономическата стабилност, социалните асансьори, социалната справедливост и най-важното – с възстановяването на статута на руската държава като влиятелен и решаващ геополитически играч в региона. На първо място, затова Владимир Путин беше избран за президент на Русия през 2000 година. И обожаваха кинобореца за справедливост и истина Даниил Бахров.
Очевидно за Навални той беше идолът на младостта си, защото младостта им дойде в онези решаващи времена и те възприеха 90-те години като появата на възможности, от които руснаците не се възползваха.
Съвременният руски „политически затворник No 1“ пише за това в споменатата статия. Това често е заявявано през последното десетилетие от друга, доста влиятелна личност в Русия – президента Путин. И за двете този период е за период на слаба Русия. За Навални, на първо място, вътре в самата държава. За Путин – на външната арена, когато в геополитиката руските позиции значително се разклатиха, а вместо това НАТО се разшири на изток, приближавайки се до руските граници.
Твърде съществена разлика ли е да се каже, че първото в основата си не е второто? Въпросът очевидно е риторичен.
Но нещо друго е забележително: Навални в статията си за изповед отбелязва, че чака времето, когато Русия ще има „нов шанс – прозорец от възможности“ да се превърне в наистина справедлива и следователно силна държава. И се страхува (това е пасажът за страха), да не би този път да се окаже като преди три десетилетия.
В него обаче не се уточнява как Русия ще подобри отношенията си със Запада на фона на сегашната война в Украйна. И в статията не се споменава за самата украинска държава. А войната в нея е по-скоро маргинална, отколкото лайтмотив. Да не говорим за въпроса за украинските територии, временно окупирани от Русия.
И Путин, и Навални не харесват 90-те години на миналия век в Русия. Различно ли се оценява модерността? Критиците ще кажат: през февруари 2023 г. Навални се изказа в полза на териториалната цялост в Украйна в границите на 1991 година. Помните ли обаче кой от политиците в постсъветското пространство говори най-вече за „братството“ на украинския народ и необходимостта от запазване на единството в Украйна (макар и чрез преговори с така наречените ДНР и ЛНР) дори от високата трибуна на Общото събрание на ООН? И кой през октомври 2022 г., вече в разгара на пълномащабната война на Русия срещу Украйна, заяви, че Русия е „единственият гарант за суверенитета в Украйна“?
Помня? Така че-защото.
