Преди срещата на върха на НАТО във Вилнюс, която може да отвори вратата към нова геополитическа реалност за Украйна, Володимир Зеленски замина на малка обиколка из страни, които не могат да се нарекат такива привърженици в Украйна, но това не ги прави по-малко важни за нашия евроатлантически път. Това важи особено за Турция, която не само е член на НАТО (тоест, във всеки случай, ще трябва да получим съгласието на Анкара да се присъедини към Алианса, когато и в какъв формат се осъществи това присъединяване), но също така е един от гарантите на „зърнената сделка“, а също така контролира стратегически важни – и за руския окупационен контингент също – проливи между Средиземно и Черно море. Накратко, това е играчът, чието мнение винаги трябва да се взема под внимание.
И именно в Турция се случиха две невероятно символични събития. Първо, това са думите на турския президент Реджеп Тайип Ердоган, че Украйна заслужава да бъде член на НАТО. (Руснаците, разбира се, не можаха да преодолеят тази фраза, извъртайки я на „има право да се присъедини“ според стария съветски навик. Почувствайте разликата в обикновеното право да се присъедините – и ситуацията, когато сте спечелили това право, освен това всички разбираме каква героична борба.) Второ, това е разрешение за връщане в Украйна – и всъщност самото завръщане – на украински военнослужещи, командири на гарнизона на Азовстал, които са интернирани в Турция от миналата година след руски плен.
Руснаците, както обикновените хора, така и пропагандистите, бяха особено възмутени от второто събитие. Докато официалният Кремъл търсеше поне някакви думи, за да го коментира, в руските социални мрежи се разрази истинска експлозия на емоции. Гражданите на страната агресор проклинаха както слабия Путин, така и коварния Ердоган, и, разбира се, Украйна (тук по-скоро по навик). Но въпреки всички проклятия, основният въпрос „Как Ердоган направи това?“ остана нерешен за руснаците.
Но всъщност няма нищо сложно в този въпрос. Особено, ако е правилно формулиран. Още в училище ни учеха, че част от отговора е формулиран в самия въпрос. Така че в нашия случай – правилно конструиран въпрос дава директен намек. Така че нека го формулираме правилно: как би могъл Ердоган да направи това? И получаваме намек под формата на глагола „би могло“.
Ердоган предприе тази стъпка, защото можеше да вземе решение за нея. Да, все още има въпроси за мотивацията – по презумпция външни (както, да речем, в същото споразумение със САЩ за самолетите F-16, когато Джо Байдън директно намекна на турския лидер, че Швеция трябва да се присъедини към НАТО, въпреки определени претенции на Турция), но, в действителност, не е толкова важно, че да се изградят дедуктивни конструкции около нея с нехипотетичната възможност да падне в бездната на конспирацията. А руснаците, между другото, също не се интересуваха много от какво се ръководи Ердоган – те бяха по-възмутени от това как може да предаде споразумението с Путин.
Или би могъл по една проста причина. Сега не Турция зависи от Русия, а Русия зависи от Турция. И това се дължи не толкова на самата Анкара, колкото на колективния Запад. Защото, когато започна пълномащабна инвазия, Владимир Путин очакваше, че реакцията на конгломерата Г-7-ЕС-НАТО ще бъде подобна на тази, която се случи след първата част на сегашната руско-украинска война. (Класически пример за това как „генералите винаги се подготвят за минали войни“.) Но – вече можем да говорим за това съвсем ясно – Западът реагира съвсем различно. Въпреки всички пречки, създадени от различни членове на този конгломерат (между другото, не само Унгария), тази реакция беше наистина болезнен удар за руската икономика. Онзи ден руската валута, която миналото лято успя да се върне към курса „02/23/22“, премина една символична марка – 100 за евро. И в близко бъдеще ще премине същата доларова линия. Нефтената и газовата промишленост – основният източник за запълване на държавния (т.е. сега военен) бюджет – носи все по-малко печалба. Икономическата ситуация за Русия се усложнява с всеки изминал ден.
В тази ситуация Турция остава един от малкото прозорци към света, който все още не е затворен за Кремъл. И което режимът на Путин може и да не е доволен, но активно използва, защото няма много други ефективни варианти, меко казано.
А Реджеп Тайип Ердоган – като човек, за разлика от Путин, е много опитен геополитически – този фактор просто нямаше как да не се използва. Тоест, благодарение на мощния натиск на Запада, натиск, който, между другото, самият Ердоган не винаги подкрепяше, той получи уникална възможност да диктува на Путин онези условия, които са от полза преди всичко за него. И самият Путин също разбра това.
Знаете ли от какво се вижда? От реакцията на Кремъл. Вместо, както и преди, да се обади на турските власти със стил Телеграма– Каналът на Дмитрий Медведев, вместо да забрани полетите или турските домати – Кремъл успя само мизернодобре, изявлението на Дмитрий Песков, което се позовава на „преки нарушения на споразумението“, „ние разбираме всичко“, „не украсява никого“ и…
И това е всичко. Тоест, Русия, признавайки, че Турция директно е нарушила споразумението за интерниране на украински войници, само се скара на Ердоган, казвайки, как е, Реджеп-аха, ти обеща…
Тази реакция не е нищо повече от признание за геополитическото безсилие на днешна Русия. Същата Русия, която на 24 февруари 2022 г. се смяташе за почти равна на Съединените американски щати и мечтаеше да управлява „своята“ („съветската“) половина на света. И сега Турция – която, припомняме, по време на друго голямо изостряне, Карибската криза, беше само обект на преговори (тогава СССР поиска САЩ да извадят балистичните ракети оттам Юпитер) – диктува собствените си правила на играта на тази не-суперсила. А самата Русия се наведе дотам, че се опитва (безуспешно, разбира се, като всичко, което прави „великият стратег, надиграл всички“) да минимизира загубите си от санкции с помощта на много микроскопичната на геополитическата шахматна дъска на Унгария.
Но това са проблемите на Русия. Трябва да благодарим на Ердоган за стъпката към Украйна, да не забравяме кой му даде такава възможност – да изкриви обещанията си към Кремъл, както иска. И който до голяма степен сега осигурява съществуването в Украйна в тази трудна и, искам да вярвам, последна война за нейното съществуване.
