Повечето украинци очакваха срещата на върха на НАТО във Вилнюс с големи надежди. Очакваше се, че там Украйна най-накрая ще може да си отмъсти за срамното поражение на срещата на върха в Букурещ през 2008 година. Нека ви напомня, че тогава, по време на председателството на Виктор Юшченко, Киев се надяваше да спечели заветната ПДЧ заедно с Тбилиси – Плана за действие за членство в НАТО. Това би било важна стъпка към евроатлантическата интеграция и на практика би гарантирало неизбежността на пълноправното членство в Алианса.
Тогава MAP не работеше. На това развитие се противопоставиха тогавашният германски канцлер Ангела Меркел и тогавашният френски президент Никола Саркози. Те бяха по-впечатлени от заплахите на шефа на Кремъл Владимир Путин и твърдението му, че „Украйна дори не е държава“, отколкото от очарованието на Юшченко, неотдавнашния герой на Оранжевата революция, на който целият Запад толкова се възхищаваше.
Така че украинската и грузинската делегации трябваше да се върнат у дома, след като се облизваха. Какво се е случило по-нататък е известно. Шест месеца по-късно Русия нападна Грузия, окупирайки част от нейната територия. Шест години по-късно руснаците анексираха Крим и окупираха част от Донбас.
Да, ситуацията коренно се промени оттогава. Украинската армия демонстрира, че може успешно да се противопостави на „втората армия на света“, а украинското общество доказа, че е в състояние да се мобилизира колкото е възможно повече на фона на руската агресия. В същото време идеята за НАТО се превърна в материална сила в Украйна, както учи марксизмът, тъй като той завладя масите. Тази идея вече не може да бъде спряна, защото й е дошло времето – уверява украинският национализъм.
Тоест, рано или късно трябва да влезем в НАТО. Но кой е казал, че това ще се случи сега? Високите очаквания за срещата на върха във Вилнюс бяха разпръснати от нашите политици, правителствени служители и много журналисти. Например, как да не бъдем приети в НАТО, след като сега вършим цялата работа за това? Алиансът е създаден, за да се противопостави на Москва и ние, украинците, активно и безкористно се занимаваме с това. Всичко изглежда логично.
Президентът Володимир Зеленски твърдо заяви, че няма да отиде във Вилнюс, ако не му бъде предложено нещо съществено. И какво може да се счита за значимо? Членство, разбира се. И след като си тръгна, това означава, както пеят Брати Хадиукини, „всичко е броеница“.
Въпреки това, „всичко е броеница“ (поне в смисъл на това как ситуацията се възприема от непоправими оптимисти) не може да бъде априори. На срещата на върха не се състоя нито покана към НАТО, нито дори обявяване на някакви реални условия за присъединяване в Украйна към Алианса. „Безпрецедентно и абсурдно е, когато няма времева рамка както за поканата, така и за членството в Украйна; и когато вместо това се добави някаква странна формулировка за „условията“ дори за покана към Украйна… Изглежда, че няма готовност нито да поканим Украйна в НАТО, нито да я направим член на Алианса“, възмути се украинският държавен глава.
Като цяло беше много интересно да се наблюдава колебанието на позицията на Зеленски за Северноатлантическия алианс, която той изрази през четирите години на своето президентство. Започнах с това, че „никой не ни чака в НАТО“, така че няма какво да се ходи там. След това имаше въпроси-оплаквания, като: „Байдън, защо все още не сме в НАТО?“. Тогава, както се твърди, е поет ясен курс към евроатлантическа интеграция и, за да не се отклоним от нея, отхвърляне на други форми на стратегическо партньорство. През март миналата година, след пълномащабната руска инвазия, имаше изявления като, може би нямаме нужда от НАТО, може би ще изградим друг отбранителен съюз. И накрая, отново ясен курс към НАТО.
Така че, след колебания, пълноправното членство в Алианса отново е наша твърда стратегическа цел. Искаме да стигнем там възможно най-скоро, но не искаме да се напрягаме твърде много, за да свършим дори минимална „домашна работа“. По този начин нашата армия доказа не само невероятния си героизъм, но и способността да прилага най-новите постижения на световната военна наука, както във военно-технически, така и в тактико-стратегически аспект. Въоръжените сили в Украйна вече са готови да се интегрират в западната военна структура. Но НАТО е не само военен, но и политически съюз. А с второто все още имаме сериозни проблеми.
Дори дългоочакваната реформа на СБУ все още не е осъществена. Съвсем наскоро ръководителят на тази специална служба, родом от Квартал 95, Генадий Баканов, видя своя приоритет като намиране на информация за някакъв „дявол“ по призива на шефа, а не борба с тероризма или предателите. А с предателите – чудо изобщо. Оказа се, че именно в СБУ най-голямата им концентрация на квадратен метър. И това е по време на война. И къде, между другото, е Баканов, който стана обвиняем в няколко наказателни производства, сега? Досега никой не знае.
Освен Баканов, там е и Олег Татаров, който също е разследван, но той все още заема висок пост в кабинета на президента и има мощно влияние върху съдебната и правната система в Украйна. Това отново е на въпроса за многострадалната съдебна реформав, с които и до ден днешен не всичко е наред. И яйца за 17 гривни, шефът на Върховния съд, който взима милиони подкупи в долари. Някои неразбираеми съдебни процеси срещу командири и разузнавачи…
На фона на всичко това резултатите от срещата на върха на НАТО във Вилнюс изглеждат доста добри за Украйна. Въпреки че аз лично не разбирам съвсем: защо НАТО реши да отмени ПДЧ за Украйна. Изглежда като на шега, когато на човек за заслуги е позволено да пресече пътя на червен светофар. Или, например, да влезе в университет, без да завърши училищно образование. ПДЧ е „програма от мерки, насочени към подпомагане на кандидатите в подготовката им за бъдещо членство в НАТО“. Значи ни е било позволено да влезем неподготвени?
Това обаче не е основният проблем. По мое скромно убеждение, през 2008 г. Украйна беше много по-близо до пълноправно членство в НАТО, отколкото сега. Звучи странно? Ще се опитам да обясня.
Така през 2008 г. украинската делегация начело с Юшченко беше преследвана като бедни роднини. Не ни взеха на сериозно, докато всички гледаха в устата на Путин. Украинците тогава имаха проблем с единството към НАТО, само 31%, според тогавашната социология, бяха за членство. Ангела Меркел беше права, когато твърдеше, че по онова време това е „страна без политическо единство, корумпирана, където волята е продиктувана от олигарси“. Тогава обаче тя имаше един значим коз: страната беше цяла, без никакви анексирани или окупирани територии.
Сега можем да говорим колкото си искаме за напредъка, който Украйна е постигнала през тези 15 години, за факта, че сега почти 90% от украинците подкрепят НАТО. И наистина е така, но… Но никой никога няма да допусне в НАТО страна, която има териториални проблеми, а за своята територия спори с ядрена сила. Защото нито Германия, нито Франция, нито дори САЩ искат да се замесват в пряк конфликт с ядрена сила. И присъединяването в Украйна към НАТО в този статут наистина отваря възможността за такава конфронтация.
Да, можете да се позовете на някои прецеденти, да потърсите правни ходове, но всичко това е безполезно. Нашият добър приятел, бившият британски премиер Борис Джонсън, сега активно се застъпва за предоставяне на членство в Украйна в момента. В едно от изявленията си той даде пример с Германия. Западна Германия се присъединява към НАТО през 1955 година. И ГДР попадна във Варшавския договор. Когато Германия се обедини отново през 1990 г., интегрираната страна стана пълноправен член на Алианса.
Подходящ ли е такъв пример за Украйна? В никакъв случай. В края на краищата, тогава ще трябва да действате по примера на „Република Бон“, която се отказа от претенциите към източногерманските земи. Претенциите към източните земи не са фиксирани нито в Конституцията на Федерална република Германия, нито в който и да е закон. Нито една партия или политик дори не заекваше за това до падането на Берлинската стена.
Следователно, екстраполирайки германския пример към украинския случай, ще трябва да се откажем от претенциите към териториите, които все още не са освободени. Освен това, докато в момента 50 страни, участващи в Рамщайнската конференция, са готови да ни помогнат с всички сили с деокупацията на „континентална“ Украйна, то с освобождението на Крим ситуацията не изглежда толкова оптимистична. Въпреки изявленията в подкрепа на деокупацията на всички международно признати украински територии, основните играчи на Запад съвсем прозрачно намекват, че „Крим е нещо друго“.
Спомнете си неотдавнашното посещение на директора на ЦРУ Уилям Бърнс в Украйна. Според резултатите от него във вестника се появи статия „Вашингтон пост“, който гласи: „В частни разговори военните в Киев изразиха увереност пред Бърнс в целта си да си възвърнат значителна територия до есента; преместване на артилерийски и ракетни системи в близост до граничната линия с контролирания от Русия Крим; да се придвижи по-далеч на изток от Украйна; и след това да започне преговори с Москва за първи път, откакто мирните преговори се провалиха миналия март“. Тоест, Крим продължава да бъде изваден от военните операции. Полуостровът ще остане обект на преговори дори след успешното настъпление на въоръжените сили в Украйна на юг.
И тъй като Киев никога няма да се откаже от намеренията си да върне Крим, териториалният проблем в Украйна ще остане. И докато не бъде решен, членството в НАТО ще бъде призрачен сън за нас.
