През 1998 г. филм с руския актьор-комик Михаил Евдокимов е пуснат на руски (и всъщност като цяло постсъветски) екрани. Основната сюжетна линия на филма е човек от руската „дълбочина“, след като е „изгорял“ в земеделския бизнес и е влязъл в кредитни дългове, решава, че поне по някакъв начин животът му може да се подобри… посещение в Кремъл – на самия руски президент!
И така той влиза в своя „Запорожец“ (също благодат в условията на отдалечени от Москва села) и отива направо в руската столица, като се озовава на път в различни ситуации, стереотипно характерни за 90-те години в Русия: полицаи върколаци, рекетьори сред така наречените „нови руснаци“, или войници от руската армия, които, забележително, са олицетворени от така наречените „лица от кавказка националност“ (здравейте на директорите от времето между двете чеченски войни!), или просто селяни, които не разбират напълно сюжетите на новите американски филми или реклами, които все повече започнаха да пълнят въздуха на не държавни, а изцяло търговски телевизионни канали в Русия.
В крайна сметка не толкова интересни са превратностите на това кино, което някъде беше и самоиронията на руското общество от края на 90-те години, което нямаше време да се възстанови от разпадането на СССР (а дори и сега, имаше ли време?), възприемат новите правила на пазара (и наистина ли е пазарът, а не „дивата капитализация“?), а освен това също беше отслабена като не от „шокова терапия“, кръстена на Гайдар, след това по подразбиране през 1998 г.
Важно е, че в такива реалности именно героят, изигран от Евдокимов, Иван, се превръща в референтен отрязък от обикновените идеи на руското общество от онова време (и какъв грях да се крие – поне през последните няколко века). И постулатите на тези видения са прости: 1) царят/императорът/генералният секретар/президентът винаги е прав и честен; 2) системата е несправедлива, защото владетелят е заобиколен от нечестни хора; 3) Ако искам справедливост, трябва да имам аудиенция при моя владетел, само тогава ще реша проблемите си в този свят, пълен със зло.
Формулата би изглеждала елементарна. Едва сега, както винаги, твърде кинематографично и утопично. Тя е нереалистична нито по времето на „фестивала на демокрацията“, когато президент на Русия беше Борис Елцин, нито още повече след 2000 г., когато Владимир Путин стана новият господар на Кремъл. Той дори отмени избора на губернатори (който, ако не актьорът Михаил Евдокимов, бъдещият губернатор на територията Алтай през 2004-2005 г., не знаеше това!), възобновявайки практиката на тяхното назначаване, камо ли да изчака и да получи някакъв провинциален „Иван“ и да изслуша проблемите им!
Илюзията обаче продължила да съществува. А руските власти, в името на собствените си интереси, го подхранваха – мислите ли защо всяка година държаха „директни линии“ с президента, който слушаше какви пътища в Ямал трябва да се направят, какви покриви в Калининград трябва да се закърпят и колко учители от Владивосток трябва да вдигнат заплатите? В същото време президентът винаги обещаваше да реши, да вземе предвид, да планира, да инструктира. Той е справедлив. И ако проблемите са от министъра на инфраструктурата, икономиката, образованието, шефа на правителството в крайна сметка. Президентът все още не знаеше нищо за това, защото те не докладваха.
До 2014 г. този пинг-понг на „добрия лидер“ и „Иван, който се нуждае от справедливост“, отчасти се ограничаваше до гореспоменатите предимно граждански проблеми. Когато Русия „разгърна“ маховика на войната, първо окупирайки Крим, след това окупирайки част от Донбас и накрая чрез пълномащабна война срещу Украйна след 24 февруари 2022 г., на преден план излязоха военните аспекти на тази конфигурация.
Спомняте ли си първите няколко дни от „пълномащабния“, когато за сравнително кратко време руснаците за първи път „настигнаха“ официалните загуби на съветската армия през 10-годишния период на интервенция в Афганистан? След няколко месеца загубите вече бяха по-високи, отколкото в двете чеченски кампании. И тогава преминаха 100-хилядната, 150-хилядната, 200-хилядната марка… И какво чухме? Така че Генералният щаб е виновен! Това е цялото Министерство на отбраната! Това са всички командири на земята! Не Путин! Той не е докладван! Той е сигурен, че всичко е наред!
За критично мислещ човек беше ясно, че всичко е докладвано на руския президент (разбира се, като цяло „закръгляне“ към по-ниски показатели, но все пак). Че всъщност той е наясно с реалното състояние на нещата на фронта (въпреки че е ясно, че за обществеността той ще говори, по очевидни причини, съвсем различно). И че, в края на краищата, колкото и парадоксално да е през двадесет и първи век, самият той седи на карти, често все още съветски, и планира определени операции сам, без да е в армията.
Досега обаче беше възможно да се наложи на обществото убеждението, че така наречената „специална военна операция“, която беше очевидна дори за руското око, се е преместила от лозунга „Киев за три дни“ във фазата „защита на Наваросия“, е виновна или Герасимов, или Шойгу, или Суровикин, или Пригожин, или Медведев, или Мишустин, или дори лоялният Кадиров (списъкът може да бъде продължен в отсъствието на Киев).В края на краищата), независимо дали всички те са заедно, но не и Путин, в системата, която руският президент изгради през последния почти четвърт век, той наистина не беше в опасност. Няма реална опозиция, но това, което е там – контролирано, телевизията – свое, това, което изглежда като критично – „под капака“ на специалните служби.
Всичко обаче си има граници. Дори и за съвременния лидер на Русия. Когато конфликтът постепенно започна да назрява между Министерството на отбраната и Генералния щаб от една страна и „вагнерите“ от друга (и лично Шойгу и Герасимов и Пригожин), Путин реши да се дистанцира. Когато Кадировите започнаха да се присъединяват към конфликта, руският лидер запази мълчание.
Междувременно чашата на нетърпимостта между различните военни екипи, които самият Путин обгради, опитвайки се да балансира между тях и по този начин „разделяй и владей“, беше неконтролируемо запълнена. Дотолкова, че изглежда, че един от тях (или един?) – „Вагнеритите“ – открито се опита да изиграе напълно независимата си роля. И поне за един непълен ден изглеждаше близо до целта.
Някои експерти твърдят, че Пригожин се е подготвял за деянието си на 23-24 юни 2023 г. предварително в продължение на няколко месеца и всичко е приключило така, както е приключило, защото не е получил значителна подкрепа от армията. Частта, напротив, е скептична към всичко, което се случи първо в Ростов на Дон, а след това във Воронеж, Липецка област, Тула, Москва, смятайки го за нищо повече от продукция и „цирк“, който може да се гледа „под пуканки“.
Както и да е, във всеки случай ръководителят на ЧВК „Вагнер“ по една или друга причина се опита да играе роля, като Иван от руското кино, справедлив „пратеник“ (или по-скоро „боец“) на руския президент.
Да, точно! От самото начало Пригожин декларира, че няма нищо против самия Путин, но отива при него за разговори в Москва, за да осигури оставката на некомпетентните, у дома, Шойгу и Герасимов, които всъщност провалиха военната кампания в Украйна.
Едва по-късно, когато самият президент във видеообръщение нарече бунтовниците предатели, които трябваше да бъдат елиминирани възможно най-скоро, Пригожин нямаше друг избор, освен да се опита да влезе „ол-ин“ (поне на думи) срещу цялото руско правителство (това вече разбива шаблона на гореспоменатата схема за „справедлив владетел“!).
На 26 юни той, сякаш оправдавайки се, по време на първата си поява на беларуска територия ще повтори, че ключът за него не е бил да организира някакъв вид преврат, а да посочи онези недостатъци в руската армия, възникнали по вина на непрофесионални служители. Въпреки това, Пригожин, може би несъзнателно, значително „опетни“ репутацията на Путин.
И ако лидерът на „вагнеритите“ не е събрал достатъчно подкрепа за по-нататъшния поход към Москва (защото обявената цифра за 25-хилядната армия, очевидно, е била преувеличена), не е факт, че руските гвардейци и наборници, закарани в Московска област, „за да защитят родината“ (и всъщност елитът, бягащ от руската столица, включително президента), биха се справили с конгломерат от осъдени и добре обучени да убиват наемници с опит във войните в Африка и Сирия.
Освен това лоялните на Кремъл кадировци могат да попаднат в задръствания по пътя към Ростов или да бъдат заловени от руснаците (да, това са реалностите сега). Руските танкове могат да заседнат в портите на цирка, а ръководителите на правоохранителните органи изчезват от погледа за няколко дни.
Руският президент, който се появи в ефир след шествието на Пригожин, за пореден път като мантра повтори думи за „неонацистите“ в Украйна, като същевременно не предложи на практика ефективно „успокоително“ дори на най-верния си електорат.
Все по-аморфната руска либерална опозиция (хей, вие ли сте?), седнала в Рига или Ню Йорк за нов Macbook, може да туитне, че Русия сега е между „чук“ (брандиран, вагнерски) и наковалня (стар, древен, на Путин).
И да, че Иван от руското кино от 1998 г. се срещна само в лудница с човек, който се представяше за руския президент. И така и не стигна до истинското – това, което е в Кремъл.
