Злощастна новина наскоро дойде от партийно-политическото поле на Германия. Дори е трудно да се каже за кого са по-обидни: за самите германци (или по-скоро за критично мислещата част от обществото) или за нас, украинците. Става дума за дясната популистка, ксенофобска партия „Алтернатива за Германия“ (АзГ), която напоследък започна бързо да повишава рейтинга си.
За Украйна тази политическа сила е неприятна и опасна, преди всичко заради проруската си същност или по-скоро прокремълизма. Именно тя концентрира в редиците си най-голям брой от така наречените „путинферщайери“. Известно е, че „алтернативите“ не само упорито въвеждаха наративи на Кремъл в германския политически дискурс, не само се застъпваха за премахване на антируските санкции и помирение с Москва, но и наистина помогнаха на врага да окупира Украйна. Например, между 2014 и 2021 г. те многократно посетиха Крим и частта от Донбас, която не се контролира от Киев, легитимирайки руската окупация на украински територии. Нещо повече, понякога те дори действаха като наблюдатели на псевдореферендуми.
Дали „алтернативите“ получават финансиране от Кремъл или са просто негови „полезни“ (или по-скоро едното и другото) не е толкова важно за нас. Важното е, че засилването на политическата роля на АзГ потенциално застрашава военната, финансовата и организационната помощ за Украйна от Германия, а оттам и от целия Европейски съюз. И такава заплаха става все по-реална.
Преценете сами, на последните избори за Бундестаг през септември 2021 г. АзГ, спечелила 10% от гласовете, беше на пето място. „Алтернативите“ загубиха от социалдемократите, хадеките, зелените и дори либералите. Новите проучвания на общественото мнение в Германия обаче показват радикална промяна в изборните предпочитания в полза на АзГ. В момента според резултатите от проучванията на общественото мнение, проведени от центъра, публикувани на 23 юни Deutschlandtrend поръчано от телевизионния канал АРД, 19% (според някои социология, дори 20%) от германците са готови да гласуват за него. Това означава, че АзГ е на второ място, изтласквайки Социалдемократическата партия на Германия (ГСДП), основната правителствена партия на страната, която само 17% от германците в момента са готови да подкрепят. Припомнете си, че на вече споменатите парламентарни избори социалдемократите отбелязаха над 26%.
Нещо повече, Алтернативата, която до сравнително скоро изобщо не съществуваше в партийно-политическия пейзаж на Германия, сега дори планира да издигне кандидат за поста федерален канцлер за първи път на предстоящите избори за Бундестаг. Това обяви официално съпредседателят на партията Алис Вайдел (Алис Вайдел).
„Алтернатива за Германия“ е особено популярна, както е известно, в източните федерални провинции, т.е. в бившата Демократична република Германия. Ако сега изборите идваха само по земите на бившата ГДР, партията с 32% щеше да се окаже явни фаворити.
И тук мислещите хора може да имат по-скоро когнитивен дисонанс, тогава поне голяма изненада: защо най-прокремълската партия в Германия стана най-популярната в районите, които са най-засегнати от същия Кремъл? В края на краищата, поради факта, че тази територия след капитулацията на Третия райх попадна в съветската зона на окупация, тя дълго време беше най-малко богатата, най-слабо развитата и най-репресираната част на Германия.
Спомняте си как в края на 80-те години именно ендеритите отидоха на хиляди митинги срещу тогавашното си прокомунистическо ръководство, именно те най-активно събориха Берлинската стена и потърсиха обединението на Германия, за да постигнат същия стандарт на живот като сънародниците си от другата страна на оградата.
Може би източногерманците, които сега са на 50 години, помнят по-младите си години при стабилния германски социализъм. За това се появи дори такъв специален термин „осталгия“ (Осталги=Ост+Носталгия). Те се оплакват от сегашния живот, с всичките му несигурности. Те забравят за бундесианските пенсии, новите магистрали, къщите, ремонтирани от федералните власти и още много луксозни стоки, които станаха достъпни едва след обединението на Германия.
Спомням си как един мой приятел германец, на шега или сериозно, попита: „Знаете ли колко дълго съществува Германската демократична република?“. ГДР е създадена на 7 октомври 1949 година. Всъщност за деня на нейната политическа смърт може да се счита 9 ноември 1989 г., когато е разрушена Берлинската стена. Формално ГДР агонизира още една година и получава „смъртния акт“ на 3 октомври 1990 година. Тази дата сега се празнува като Ден на обединението на Германия. „Почти 40 години“, отговорих на въпроса. – Грешиш – усмихна се той, – само четири години. След 1953 г. Източна Германия отново се трансформираНавлиза в съветската окупационна зона, както е било и преди 1949 г.“
„Окупационна зона“? Сериозно ли? Неволно си припомних първото си посещение в Германия (Източна Германия, разбира се). През 1980 г. като семейство дойдохме при нашите приятели, живеещи в Саксония. Златното време на източногерманската стагнация при Ерик Хонекер. Като ученик по това време, след „щастливо детство“ в „Земята на Съвета“, ми се струваше, че съм отишъл на небето на Земята. Чисти, миризливи влакове, почистени улици, симпатични таверни. И, разбира се, мечтата на един съветски човек – магазин… Очите се разшириха след съветския дефицит.
Когато по-късно, в училище, в един немски клас, възторжено говорех за впечатленията си от посещението в ГДР, учителката ми мърмореше недоволно: „Толкова ги корумпират, че не искат Хитлер отново“.
В резултат на това те корумпираха източногерманците. Просто живейте и се наслаждавайте на живота. Но по някаква причина ендеритите не били доволни от Хонекер или от стандарта си на живот като цяло. Защото от западногерманската телевизия (сложиха антената „на Бундеса“, както навремето направихме „на Полша“), от разговори с роднини, които имаха късмета да са в „правилната зона на окупация“, знаеха, че от другата страна на стената сънародниците им се радват на добре нахранено и свободно съществуване, целият свят с всичките му ползи е отворен за тях…
Но да се върнем към 1953 година. Защо изведнъж някой смята тази година за последна за ГДР? Защото именно тогава източногерманците се опитаха да обърнат хода на историята.
В края на краищата, годината като цяло беше интересна, нали? Именно дългогодишният съветски диктатор Йосиф Сталин умира, Лаврентий Берия временно завзема властта в Кремъл. Много историци твърдят, че той е възнамерявал радикално да промени отношенията на СССР със Запада, т.е. да инициира един вид „перестройка“ три десетилетия по-рано.
В същото време съперниците на Берия – Хрушчов, Маленков, Молотов – се състезават за власт. Всички искаха да се обявят за наследник на „великия водач и учител“.
А в ръководството на ГДР настъпи пълно объркване. Първият секретар на ЦК на Обединената социалистическа партия на Германия Валтер Улбрихт чакаше инструкции от Москва, но такива нямаше.
Защо Улбрихт се нуждае от инструкции? Защото ситуацията в ГДР излизаше извън контрол. Икономическата криза в страната се задълбочи. Причината за това беше, че ръководството на СЕД пое курс да „настигне и изпревари“ Германия. Големите стратези не измислиха нищо по-добро от това да повишат производствените стандарти и по този начин само изостриха и без това напрегнатата ситуация в социалната сфера.
Започнаха спонтанни протести. Безредици и стачки избухнаха в Източен Берлин, Саксония, Саксония-Анхалт и Тюрингия. По груби оценки около един милион граждани на ГДР са участвали в активни протести. Демонстрациите започнаха под социално-икономически лозунги. Но съвсем скоро в ръцете на протестиращите се появиха плакати с ясни политически искания: „Долу диктатурата на SED! Долу Улбрихт! Правителството подава оставка! Свободни избори!“ Имаше дори призиви за изтегляне на окупационните съветски войски от територията на Германия и обединение на страната.
Протестите достигнаха кулминацията си на 17 юни, когато се проведе масова демонстрация в центъра на Източен Берлин на Алеята на Сталин. Тя е била оглавена от строители, които са строили къщи на споменатата алея. Демонстрантите започнаха да щурмуват официални сгради. Те поискаха не само премахване на увеличението на нормите, но и обществено-политически промени.
Една от листовките, разпространени тогава, съдържаше следните искания: „Ние искаме незабавна оставка на правителството, дошло на власт чрез изборни манипулации, формиране на временно демократично правителство, свободни и тайни избори за четири месеца, изтегляне на германската полиция от зоналните граници и незабавно преминаване за всички германци, незабавно освобождаване на политическите затворници, отказ от стачкуващите, незабавно разпускане на така наречената народна армия. разрешение за организиране на партии, които съществуват в Западна Германия“.
Стачкуващите обсаждат и се опитват да щурмуват повече от 250 държавни сгради, включително пет окръжни офиса на Министерството на държавната сигурност, два районни комитета на SED, една областна дирекция на народната полиция, синдикални служби, полицейски участъци и офиси на бургомайстора. Около 1400 затворници са освободени от 12 затвора. Някои млади отчаяни хвърлиха червеното знаме от Бранденбургската врата и го разкъсаха под аплодисментите на тълпата.
Но тук съветските войски твърдо се намесиха. Танкове с червени звезди започнаха да стрелят по протестиращите и да ги мачкат с следи. След това властите най-накрая иззеха инициативата. През следващите седмици съветската армия и източногерманската полиция брутално потискат всички джобове на протеста. Най-малко 55 души са убити, повече от 10 000 са арестувани, а 1500 са осъдени на лишаване от свобода. Мнозина успяват да избягат в Германия.
Комендант на съветската окупационна зонаВ Източен Берлин имаше извънредно положение. Всички публични събирания бяха забранени, а границата със Западен Берлин затворена.
Така първото въстание в страната на комунистическия лагер е удавено в кръв. След това ще бъдат Унгария, Чехословакия, Полша.
Много е жалко, че сегашните наследници на демонстрантите от Алеята на Сталин напълно са забравили за събитията отпреди 70 години. По някаква причина кръвта на техните бащи и дядовци изобщо не ги изгаря. По някаква причина те са готови да бъдат приятели със сегашния руски диктатор. Не си болят ушите с изказвания като „можем да павтарит“, „танковете нямат нужда от визи“, „мечти за Белин“ и т.н. Просто някакъв Стокхолмски синдром. В края на краищата, както и унгарците, които претърпяха още по-кърваво клане от Москва през 1956 година.
