През последните седмици южнокавказката страна, която доскоро се опитваше да марширува с Украйна към Европейския съюз, беше обхваната от истинска политическа буря. И тази буря по-уверено отвежда Джорджия, подобно на къщата на момичето Дороти в земята на Оз, в тъмното историческо минало. Нещо повече, това минало се разкрива като неочаквани и в същото време разпознаваеми жестове.
Първо, проруските власти на Грузия се огънаха под премахването на визите и възобновяването на въздушния трафик „от рамото на Кремъл“ – и разрешиха полети до руски авиокомпании. Но историята не свърши дотук. В източната част на страната, в историческата област Кахетия, е открита дъщерята на руския външен министър Сергей Лавров Екатерина Винокурова. Тя не случайно е била там – дошла на сватбата на брата на съпруга си, руския бизнесмен Александър Винокуров.
Грузинската опозиция беше възмутена от тази ситуация, тя организира протестен митинг близо до комплекса за отдих, където трябваше да се проведат тържествата (самата церемония по регистрация на брака се проведе в Тбилиси). В резултат на това дъщерята на Лавров и съпругът й тихо избягаха не само от хотела, но и от страната като цяло, а сватбените тържества трябваше да бъдат отменени.
Така че, от една страна, грузинците уж спечелиха. Но около двадесет задържани опозиционни фигури – грузински, между другото, а не руската полиция – не позволяват тази история да бъде възприета като недвусмислен успех. Но има и друг момент, който те кара да се замислиш за дълбокия му смисъл. Как стана така, че роднина на един от лидерите на Кремъл не намери друго място за сватбата си, както в Грузия?
На протеста един от лидерите на опозиционната партия „Единно национално движение“ Леван Безашвили заяви с искане руснаците да бъдат изгонени от комплекса за отдих: „Няма да позволим Грузия да бъде превърната във ваканционно селище за семейство Лавров“. И как да не си припомним, че в съветско време Грузия беше точно такова „ваканционно селище“, където партийната селскостопанска дейност на СССР обичаше да си почива. Грузинската кухня, виното (и Кахетия, където се е случила цялата тази история на „Лавров“, е център на грузинското винопроизводство), планините, абхазките курорти… Всичко това създава съответната репутация на Грузинската ССР. Репутация, която, от една страна, облагодетелства грузинците – републиката не претърпя такава ужасна колективизация и индустриализация (не и без да е сравнима с Украйна) с всички произтичащи от това последици. От друга страна, кой в Кремъл ще приеме сериозно региона, в който обикновено летят изключително, за да се отпуснат в планината, да пият вино и да ядат лакомства?
Това отношение към националните републики като нещо второстепенно, низше, интересно само по етнографски особености – то не е изчезнало в постсъветско време. И тук говорим не само за Грузия. Спомнете си как руснаците оцениха Украйна – казват те, и говорят по нашия начин тук, и готвят вкусно, а момичетата са красиви. Какво във всички тези „комплименти“ свидетелства за признаването от руснаците на определена субективност (преди всичко геополитическа) в Украйна? Точно така – нищо. Грузия и всички други бивши републики на Съюза имаха същата история. Дори и с балтийските държави, друго любимо „ваканционно селище“ на московския елит. Само „балтийските държави“, както все още наричат страните, окупирани през 1940 г. според съветския навик, „се пребориха с ръцете“, „намериха нов господар“. А Украйна и Грузия не го намериха. („И те няма да го намерят“, казаха от Кремъл.)
Това изпълнение на зет Лавров е от същата поредица. Представител на московския елит, майор от обкръжението на един от основните служители на Кремъл, просто организира ваканция в красива провинция. Не и в друга държава, с която Русия всъщност имаше война, с която (поне част от която) държавата с центъра в Москва все още имаше доста напрегнати отношения, съвсем не. Това отново е същата „Грузинска ССР“ – земята на виното и кебапчетата, която този роднина на Лавров като дете вижда в легендарния филм за Шурик и кавказкия пленник. Времената на „Закавказието“ (друг съветски знак, който доста точно демонстрира отношението на империята към този регион) се завърнаха.
Същата съдба очакваше и Украйна. Но защо е „чакала“? Спомнете си как Владимир Путин отлетя, за да се срещне с Виктор Янукович в Крим. Беше точно както по съветско време – генералният секретар на ЦК на КПСС пристигна в резиденцията си в Ялта, където се срещна с лидера на съветска Украйна. Разбира се, формалната страна на въпроса беше малко по-различна, но само тя. И по-нататъшните вечери в имението на кръстниците на медведчуките могат да бъдат заменени от престой в държавна дача. Освен това подобен жест, дори и в онези дни, изглеждаше напълно унизителен.
За щастие, за Украйна тези времена – и можем да кажем това с увереност – са завинаги назад. Но Бидзина Иванишвили (всъщност, разбира се, Борис – никой в Русия не го наричаше с името му; друг имперски навик – „как е на руски“) напълно се превърна в първи секретар на ЦК Комунистическа партия на Грузия. Единственото нещо без идеологията, която КГБ унищожи с ръцете на опонентите си в края на 80-те години – но всички останали атрибути са налице. Така високите московски гости започнаха да спират на пикник в „всесъюзния и кузницата, и здравния курорт, и житницата“. Засега не от най-високо качество, а само техни близки, но това е само началото. Скоро ще се срещне и самият Лавров.
Те определено ще бъдат, защото тази формула на московското господство, тя не само предполага, тя изисква подобни жестове – в знак на имперско превъзходство. Нещо повече, дори обикновените руснаци много ясно възприемат тези маниери на своя елит. Една от пътничките на първия руски полет за Грузия, когато я попитали дали знае, че Русия действително е окупирала част от страната, в която е летяла, отговорила, че, казват, тя просто е летяла да си почине. А роднината на Лавров просто реши да уреди сватбата си тук. В такова близко, толкова душевно и неговото „Закавказие“. Както в „доброто старо време“.
