Спомняте ли си как още през февруари 2014 г. Виктор Медведчук заплаши активистите на Евромайдана, които дойдоха да стачкуват апартамента му: „Ако искате война, ще я получите!“ Звучеше странно, дори смешно. Тогава никой не приемаше думите му сериозно. Е, каква война? И къде е Медведчук, и къде е войната? Кой е той, че да започва някаква война? Кой е той, че някой да отприщи война за него? В крайна сметка той няма нито Кучма, нито Янукович зад гърба си.
Но се оказа, че всичко това не е толкова просто. Да, за Владимир Путин Медведчук не е просто кръстник, а ценен и авторитетен кадър. Поне за него руският диктатор се съгласи да даде не на никого, а на „азовците“, и повече от двеста. Самите „азовци“, над които руснаците се стремяха да уредят индикативно, ако не съдебно, то поне извънсъдебно отмъщение.
Нещо повече, оказва се, че именно заради Виктор Медведчук Путин започна пълномащабна инвазия. Освен ако, разбира се, не вярвате на независимо руско издание „Вёрстка». Водещият разследващ журналист на изданието Иля Жигулев публикува статия миналата седмица, озаглавена „Как Путин мразеше Украйна. Разследване за това как руският президент е започнал да мисли за война с Украйна“. Авторът проведе задълбочено разследване за това как и защо руският диктатор подхранва и подхранва гняв към съседната държава и нейните жители. Как е възникнала самата идея за тази война, кога е взето ключовото решение и кой й е повлиял.
Ясно е, че за нас историята на руско-украинската конфронтация датира от поне три века. Авторът решава да се ограничи до последните двадесет години. Спомнете си 2003 г., конфликтът за остров Тузла в Керченския проток, който всъщност беше първият териториален спор между Киев и Москва. Украинският президент по това време все още беше Леонид Кучма, руснакът – все същият Путин. Готов ли е тогава за инвазия? Вероятно, да. Поне във военно отношение. Но политически или по-широко – геополитически – в никакъв случай. Не само международната общност, но и руското общество не биха разбрали тази агресия срещу „братския народ“. И тогава в Русия имаше опозиция сяка-така, която периодично организираше „шествия на инакомислещите“, независимата преса все още дишаше, макар и не в най-голяма степен, Кремъл все още уважаваше мнението на Запада, от който планираха да изпомпват милиарди за руските енергоносители.
След това имаше 2004 г., драматичните избори на Юшченко-Янукович, които за много от нас символизираха борбата между доброто и злото. По това време Путин помогна на Янукович, тогава премиер, напълно разкрит. Той дори дойде в Киев и там, на място, проведе пряка линия с гражданите в Украйна в ефира на най-популярните украински телевизионни канали – „Интер“, „1+1“ и „Първи национален канал“. Путин, който по това време беше доста популярен сред много украинци, всъщност директно ги призова да гласуват за Янукович. И тогава няколко пъти поздрави протежето си за победата.
Но тогава се случи Оранжевата революция, която обърка всички карти на Кремъл. Юшченко стана президент, а Путин веднъж завинаги мразеше всичко украинско. Въпреки че все още не се е осмелил да прави някакви остри агресивни изявления, още по-малко действия. От една страна, той обяви разпадането на СССР за „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“, а от друга, увери, че Русия никога няма да си позволи неприятелски движения към Украйна.
През следващите десет години Кремъл наистина не правеше внезапни движения, действаше, както се казва, хибридно, а усърдно, без да пести нито усилия, нито пари, нито умни кадри, които станаха тайни куратори (или по-скоро „наблюдатели“) в Украйна. Кремъл успя да постави Янукович на президентския пост, да отвлече вниманието в Украйна от НАТО и да го лиши от перспективи за европейска интеграция.
„Нашите специални служби седяха в ръководството в Украйна, управляваха я и отделни бизнес единици. Имаше ли смисъл да се прави нещо, когато всеки имаше своя собствена? В страната седеше цял президент, който всъщност беше наш зависим. Точно както САЩ някога имаха президент Фулхенсио Батиста в Куба, така имаше и Янукович в Украйна. Отношението към него беше същото. Разбира се, те играеха заедно и му помагаха. Това беше нашият син на а“, каза източник, близък до администрацията на руския президент, пред Иля Жигулев. Редовните членове на Кремъл вече бяха убедени, че лесно ще направят Беларус2.0 от Украйна.
Успоредно с това Москва работеше със Запада. Спомнете си това „рестартиране“ на отношенията с Русия от страна на Обама. Германският канцлер Герхард Шрьодер построи първия „Северен поток“ с Путин, след това Ангела Меркел продължи работата му. Френският президент Никола Саркози и италианският премиер Силвио Берлускони се нарекоха приятели на Путин, отидоха да го посетят като на светена вода.
През 2008 г. Русия направи първия си опит за инвазия в Грузия. И Западът го преглътна без никакви проблеми. Разумните хора осъзнаха, че те ще бъдат следващите Украйна има всички шансове да стане жертва.
Именно там се случи Евромайданът. Което, от една страна, за пореден път пречупи цялата игра на Путин в Украйна, от друга – го тласна да окупира Крим. Руският диктатор беше вбесен от всякакви „цветни революции“, „Революцията на розите“ в Грузия, „Оранжевата революция в Украйна“, „Революцията на нарцисите“ в Киргизстан. Той очевидно се е насочил към възстановяването на империите. Спомняте ли си как в един момент в Русия, първо официалните институции, а след това и пресата, спряха да използват сегашните имена на постсъветските страни: Молдова, Беларус, Киргизстан. В руското информационно пространство те отново, както и по съветско време, станаха „Молдова“, „Беларус“, „Киргизстан“. И това именуване се вписва идеално в реваншистката политика на Кремъл.
Според Верстка Путин е започнал да се превръща от гебистки политик в откровен руски фашист по време на протестите, които се проведоха в Москва в края на 2011 – началото на 2012 година. Тоест, точно по време на активната фаза на третата му президентска кампания. Путин, както вече споменахме, мразеше „цветните революции“ и страшно се страхуваше, че същото няма да избухне и в Русия. Действията по отношение на Болотная и Сахаров създадоха впечатлението, че подобно развитие на събитията е напълно възможно.
Затова Путин реши да отреже в зародиш всякакви прояви на демокрация, дори измислени от него „управлявани“. Путин се интересува от трудовете на руските философи от края на деветнадесети и началото на двадесети век Иван Илин и Василий Розанов, върху чиито идеи е изградено белогвардейското движение.
„Да, вярвам, че е по-добре да застанеш като полицай на ъгъла на две улици – по-„гражданска“, по-полезна, по-благородна и по-съобразена с човешкото достойнство – отколкото да седиш… „над интелигентна закуска“ и обсъждайте арогантно как „тук всичко е лошо“ и как „ние сме най-добрите“, праведни, честни и „готови да страдаме за истината“…“, пише Розанов през 1912 година.
„Украйна е призната за най-заплашителната част от Русия по отношение на отделянето и завладяването. Украинският сепаратизъм е изкуствено явление, лишено от реални основания. Тя възникна от амбицията на лидерите и международната завоевателна интрига“, пише Илин в резолюция на Конгреса на белите емигранти от 1938 г.
Сред близките съветници на Путин бяха съвременните идеолози на руския фашизъм: Константин Крилов, Дмитрий Галковски, Александър Дугин. Но въпреки бързата фашизация на съзнанието на руския президент, още през януари 2014 г. Путин нямаше намерение да завземе Крим. „За това говорят три източника – в президентската администрация, сред технолози, близки до Кремъл, и сред познати, близки до Путин. Решението възникна спонтанно, когато през февруари Кремъл разбра, че протестиращите в центъра на Киев побеждават правителството на Янукович.
Въпреки че още тогава Москва първо отново разчиташе на сепаратизма, на своеобразен конгрес на депутатите предатели, като този, проведен в Северодонецк през ноември 2004 година. С възможното по-нататъшно отделяне на част от Украйна и създаването на още един „писоар“. Конгресът трябваше да се проведе на 22 февруари в Харков под ръководството на Янукович. Последният обаче се уплашил от подобно развитие на събитията и решил да избяга в Ростов.
И точно в нощта на 23 февруари, след като Янукович избяга от Харков, Путин реши да анексира Крим. Следват нахлуването в Донбас, Иловайск, Дебалцево, MH-17, „Минск-1“, „Минск-2“. Относителното „замразяване“ на конфликта, смяната на президента от Порошенко на Зеленски. Последният, според Кремъл, е трябвало да стане „президент на мира“. Не сме забравили „просто да спрем да стреляме“, „да се съберем по средата“, „да погледнем в очите на Путин“.
„Според три източника Зеленски наистина е искал да рестартира отношенията с Москва, екипът му е ходил при различни хора с консултации как да стане това, по-специално Йермак се е обадил на бившия ръководител на президентската администрация Александър Волошин. Путин също така се надяваше, че ще бъде възможно да се постигне споразумение със Зеленски, предполагайки обаче, че той ще победи неопитен политик и най-накрая ще започне изпълнението на Минските споразумения, което за Русия ще бъде равносилно на голяма победа“, каза Иля Жигулев.
Въпреки това действащият украински президент, когото Путин планираше да надиграе като бебе, не беше толкова прост и ковък. И това стана ясно още през декември 2019 г., по време на първата и последна среща между Зеленски и Путин.
Но да се върнем към Медведчук и неговата роля в отприщването на пълномащабна война. Изглежда, че Медведчук е вечен и неприкосновен при всеки президент. Зеленски обаче реши не. Че можете да го докоснете и дори да го разклатите добре.
В началото на 2021 г. Зеленски инициира твърда анти-Медведчук кампания. Първо, контролираните от него телевизионни канали – „112 Украйна“ – бяха забранени. Новини Един, ЗИК, която реално изпълни дневния ред на Кремъл. ПотСанкциите бяха наложени директно срещу самия Медведчук, който заедно със съпругата си беше включен в списъка на разследването на СБУ за финансиране на тероризма. Компетентните органи започнаха да кошмарят бизнеса си. Тогава започнаха репресиите срещу Медведчук OPFL.
„Нападението, когато му отнеха телевизията и партията започна, това до голяма степен доведе Путин. Той го прие като лична атака. Съществуването на Медведчук и неговите канали беше като мост и надежда по някакъв начин да се разреши ситуацията с политически методи. И изведнъж Украйна ескалира. Решихте ли да ескалирате? Не разбрахте ли с кого си имате работа?“, казва един от старите познати на руския президент пред Vörstke.
Изданието твърди, че решението на Путин да започне пълномащабна инвазия е повлияно от самия Медведчук, който редовно разказва на приближените си от Кремъл за голямата подкрепа лично за него и проруските настроения в Украйна. „Разказваше приказки, овладяваше тези пари, които му плащаха, за да организира политическа съпротива, и не вярваше, че някой някога ще провери. Той говореше за лоялността на територията, глупаво подвеждайки Путин“, спомня си източник, близък до руската президентска администрация.
И така, Медведчук ни уплаши с война преди девет години. Той обаче изобщо не го искаше, още повече страшно се страхуваше от него, защото, както вече знаем, то разкри всички лъжи, с които докладва на Кремъл за използваните средства.
Според Иля Жигулев решението за нахлуване е взето в края на февруари – началото на март 2021 г., т.е. всъщност година преди изпълнението. Спомнете си, че през април миналата година руските ударни сили започнаха да се концентрират близо до северните граници в Украйна.
В същото време Путин подготвяше идеологическа база, пишейки исторически статии, които биха оправдали завоевателна война. Цялото им съдържание се свеждаше до твърдението, че Украйна не е съществувала, не съществува и няма да бъде. Аргументите бяха представени толкова абсурдни и безполезни, че уважаваните историци някак си не смятаха за достойно да спорят с тях.
Интересна в статията е информацията, че през декември 2021 г., тоест три месеца преди войната, кръгове, близки до руския президент, вече обсъждаха как Украйна ще бъде разделена между големите корпорации. „Една от държавните или частни корпорации, близки до Кремъл, трябва да отговаря за развитието на всеки регион“, каза източник, близък до руската президентска администрация.
Путин наистина вярваше, че неговата така наречена „специална операция“ ще бъде светкавично бърза и лесна. Почти като в Крим. Според неговите планове украинската армия трябва да се предаде като цели дивизии, а жителите в Украйна да поздравят нашествениците с цветя, хляб и сол. Именно с такива надежди той нарежда на 160-хилядната нахлуваща армия да атакува 40-милионната страна. Но от руския „блицкриг“ възникна само пшик.
В края на краищата, толкова ли е важно сега защо започна тази война, с какъв вавок в главата на руския диктатор? Много по-важно е как ще свърши. В крайна сметка няма съмнение, че тя ще приключи с нашата победа. Единственият въпрос е: кога и на каква цена?
