Основната тема на последните дни в Русия е експлозията в кафене в Санкт Петербург Стрийт Фууд Бар No 1. Един от най-известните близки до войната герои на страната на агресорите, родом от Макеевка, Максим Фомин, известен в Телеграма като „военния кораб Владлен Татарски“.
Веднага след експлозията, когато стана известно за смъртта на прокремълски медиен пропагандист, се появиха различни версии за това кой стои зад тази експлозия, кой се възползва от смъртта на популярен „военен кораб“ в шовинистични руски кръгове. Така руските официални лица моментално измислиха версия за участие в ликвидирането на Татарски едновременно както на украинските специални служби, така и на руската опозиционна Фондация за борба с корупцията на Алексей Навални. Американският институт за изследване на войната, който редовно наблюдава събития както в театъра на операциите, така и в райони, съседни на самата война, обърна внимание на факта, че експлозията е станала в институция, собственост на основателя на ЧВК „Вагнер“ Евгений Пригожин – твърди се, че ликвидирането на пропагандиста в тази институция е „черен знак“ за бизнесмен, който си играеше с „спасителя на отечеството“ и посегна на лаврите на самия Путин…
Кой наистина е организирал този светъл завършек на кратката кариера на субект, който преди превземането на Донбас е бил банален престъпник и е излежал присъда в някоя от поправителните институции в региона, едва ли ще може да разбере. Това обаче всъщност не е толкова важно. Важно е кой ще бъде „крайният бенефициент“, бенефициентът на тази история. И с това ситуацията е много по-проста, тъй като ушите на ФСБ, като гръбнак на Путинова Русия, стърчат съвсем открито от дима на експлозията в Санкт Петербург.
Кремъл, горещ по петите, успя да свърже разрушаването на Татарски с началото на пълномащабна война – казват, че именно заради подобни инциденти (намек за експлозии в Донецк, които унищожиха Гива, Моторола, Захарченко, повече от прозрачни), започнахме „специална военна операция“. Но това, така да се каже, е ход на външнополитическата шахматна дъска, който населението на Руската федерация едва ли ще забележи – освен ако Соловьов и Скабеева не поставят необходимия акцент върху това. Но има и друга посока, в която последиците от ликвидацията на Татарски може да не виртуално, а съвсем реалистично да засегнат абсолютното мнозинство от гражданите на страната агресор.
В социалните мрежи и пратениците руснаците, както обикновени, така и „обикновени“ и активно-шовинистични, започнаха да задават едни и същи въпроси – какво ще стане по-нататък, как живеем сега, кой от нас е следващият? Тази паника напомня на настроението в руското общество в края на 90-те години. Точно когато Владимир Путин идваше на президентския пост.
На 16 август бившият секретар на Съвета за сигурност и директор на ФСБ на Русия беше назначен за министър-председател на Руската федерация. Тогавашният президент на Руската федерация Борис Елцин, обявявайки нов, трети ръководител на правителството за една година, директно го нарече свой наследник. И още на 31 август избухна експлозия в Москва, в търговския център „Охотни Ряд“. Това беше един вид начален изстрел с пистолет – защото тогава започна това, което за кратко и сухо се нарича „експлозии на жилищни сгради в Русия през септември 1999 г.“.
Буйнакск в Дагестан. Улица „Гурянова“ и магистрала „Каширское“ в Москва. Волгодонск в Ростовска област. 307 убити, 1700 ранени. След това беше Рязан, където само бдителността на местните жители ги спаси от трагедията, и принуди тогавашния шеф на ФСБ да каже неубедителна версия, че това са само учения. Между другото, спомняте ли си кой беше ръководител на основната руска специална служба? Николай Патрушев. Този, който е секретар на Съвета за сигурност на Русия от 2008 г. насам. Тази, която само през последната година беше белязана от фантастично налудничави изказвания – както за „зверствата на нацистка Украйна“, така и за това, че „Русия два пъти спаси САЩ от колапс“. Как сега, след като е чул всички тези измислици на Патрушев, думите му за „обучение на ФСБ“ се възприемат в мазето на висока сграда в Рязан?
Участието на Федералната служба за сигурност на Руската федерация в тези експлозии все още може да се говори на глас – поне в чужбина. През 2001 г. откъси в „Новая газета“, а през 2002 г. книга, публикувана под красноречивото заглавие „ФСБ подкопава Русия“, заяви историкът Юрий Фелщински и бившият офицер от ФСБ Александър Литвиненко. Литвиненко плаща за „предателството си“, четири години по-късно е отровен с полоний от бивши колеги. А зад тази „специална операция“ стояха Патрушев и Путин. Както и атаката срещу Украйна.
Беше 1999 година. Самото начало на управлението на Владимир Путин. Но, както показа последващата история на Русия, принципите и методите на ФСБ, а всъщност и на Руската федерация като цяло, изобщо не са се променили. И сега думите на един от идеолозите на Путинова Русия, Владислав Сурков, се възприемат с откровен сарказъм (той излезе с концепцията за „Единна Русия“, той беше този, който популяризира идеята за „суверенна демокрация“, създаде такъв феномен като младежки пропутински движения, „нов Комсомол“), цитирана от журналистката Олена Трегубова в книгата й „Басни на кремълския копач“. Според автора на най-противоречивата книга на Русия от 2003 г. (самата Трегубова скоро напуска родината си след експлозия на вратата на апартамента си), Сурков й разказва как уважава сложните конструкции, а простите груби решения са примитив, който не е достоен за такава голяма страна като Русия.
Оттогава са минали две десетилетия – и какво виждаме? И виждаме, че тандемът ФСБ-Кремъл все още действа във формат на примитивни провокации и кървави „специални операции“. И когато ситуацията излезе извън рамките на тези схеми на КГБ в света на реалната политика… Путин, който, както казват феновете му, „надигра всички“, не можа да преодолее дори неопитния украински президент Володимир Зеленски във формат „Нормандия“ на дипломатическия фронт, решавайки, както в края на 90-те години с Чечения, просто да започне война, наричайки я оперативен псевдоним според стария навик. И така винаги – или убивай, или купувай. Тази мизантропска структура не е измислила нищо ново, дори от 1999 г., а от плътните 70-те години, когато Путин дойде в Комитета за държавна сигурност. И сега той няма да измисли.
Има обаче една фундаментална разлика между бомбените атентати през 1999 г. и настоящата история. Тогава обществото, с помощта на специалната операция на ФСБ, беше доведено до идеята, че би било по-добре да обменят свободата си за безопасност и комфорт. И също така, след като цените на петрола започнаха да се покачват бързо в началото на този век – за богатство и дори (за някои) богатство. Затова до определен момент подобно неписано „социално споразумение“ между властите на Кремъл и руския народ дори изглеждаше изгодно за последния. Сега ситуацията е съвсем различна.
Кремъл вече няма какво да предложи на хората. Сигурност – защото с всеки следващ ден продължаването на „специалната военна операция“ в Русия ще бъде все по-лошо и по-лошо. И това ще бъде, между другото, не само експлозии. Руснаците все още ще се задушат от вълната от престъпления, провокирана от „ветераните от SVO“, особено тези, които се завърнаха у дома от затвора след шест месеца служба във „Вагнер“ (и такива случаи вече са регистрирани в руския хинтерланд, но това е само началото). Руснаците вече усетиха какво е „частична мобилизация“ и какви жертви се оказа тя. И тогава само ще се влоши, защото липсата на екипировка и умение за командване ще бъде компенсирана от обичайния, Жуковски (или вече можем да кажем „Герасимов“?) метод – хвърляне на врага с жива маса.
Кремъл няма да може да предложи в замяна на поредното затягане на винтовете и просперитета, защото Русия в началото на нулата и Русия през 2023 г. са съвсем различни истории. Санкциите, колкото и да уверява Путин в речите си пред парламента, вече нанесоха опустошителен удар на руската икономика. Кремъл вече е принуден да спестява от всичко, освен от ФСБ и окупационния контингент. Никой няма да мисли за джобовете на обикновените руснаци в тази ситуация. Нито пък ще помисли, защото тези обикновени руснаци пропуснаха един ред, написан в техния „социален договор“ от 1999 г. с властите. И в този ред се казваше – „При всички горепосочени условия една условно демократична страна има всички шансове да се превърне в авторитарна, а в бъдеще – в тоталитарна“. А в една тоталитарна държава, както добре си спомняме от съветското си минало, хората са просто консумативи. Дори ако тези хора са популярни „военни кораби“.
В ранната работа на мистериозния руски писател Виктор Пелевин, от чийто най-известен роман „Поколение П“ донбасският престъпник Фомин взе жалък псевдоним, има и друга популярна творба – „Чапаев и празнота“. Сега цялото руско общество е изправено пред такава празнота. Преди четвърт век тя се отказа от свободата си със собствените си ръце, след като за известно време получи илюзията за стабилност и просперитет. Сега никой няма да го пита нищо. И скоро средностатистическият руснак ще има само един избор – да загине във войната в Украйна (Казахстан? Грузия? Азербайджан?) или да изгние в най-новия ГУЛАГ. Защото КГБ, както показва историята, не измисля нищо ново. Така че защо да не реанимираме легендарните лагери Колима?
