Следващата церемония по награждаването на Академията за кинематографично изкуство и наука, по-известна като „Оскар“, предизвика бурна реакция в украинското общество. Освен това имаше цели две причини за възмущение. Първо, на президента Володимир Зеленски отново беше отказана възможността да говори на церемонията като миналата година. Второ, „Оскар“ за най-добър документален филм бе спечелен с касета с красноречивото име „Навални“. И това въпреки факта, че списъкът на доминантите включваше документалния филм „Къщата на треските“, с който Украйна е пряко свързана.
Първият (според хронологията) спусък имаше по-голямо въздействие не толкова върху обществото, колкото върху властите. Така външният министър Кулеба се отличи с гневна тирада, обвиняваща организаторите на „Оскар“ в лицемерие. Външният министър нарече отказа на Зеленски лицемерие заедно с „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм към германския филм „На Западния фронт непроменен“. Казват, че подкрепяте антивоенната тема с една ръка, а с другата не позволявате на президента на страната воюващ с агресора да говори.
Вторият развълнува масово политизирания украинец. Това, в което Американската филмова академия не беше обвинена, беше антиукраинската позиция, проруските разкази и действителната подкрепа за позицията на Навални „Кримски сандвич“. Дори меметата се появиха бързо, честно казано, понякога доста остроумни – по-специално, че отказвайки на евреин (Зеленски) да говори, американците възнаграждават ксенофобски и националистически (Навални, като главен герой на едноименния филм)…
Накратко, Украйна традиционно гори с огнен огън на гняв и желание за справедливост – в смисъла на понятието „справедливост“, към което се придържа. Защо се случи така, че украинците, от обикновените потребители на социалните мрежи и до член на кабинета на министрите, приеха баналното събитие от кинематографичния живот толкова сериозно, също в противоположния край на земното кълбо?
През последната годив Украйна преживя неочаквани промени в позицията си на световната шахматна дъска. Почувствах се – и през това време, изглежда, вече успях да свикна с това. Нашата страна, нейните представители станаха много популярни на Запад. След като политическите елити на евроатлантическата цивилизация постигнаха консенсус за подкрепата в Украйна във войната срещу Русия (и отчасти преди това), говоренето за нас по положителен начин стана почти правило за добра форма.
Украйна подкрепя, и то не само на политическо ниво, дори и в тази област на първо място. Вижте списъка със срещи/преговори на президента по време на войната – в него ще откриете много културни и обществени дейци, да не говорим за политици. На Украйна се правят комплименти както за войната, така и за напредъка (реален или не) в евроатлантическата интеграция.
Украйна и нейните представители получават различни награди – от мюзикъла „Евровизия“ до Нобеловата награда за мир. Не, всички тези случаи не са непременно продиктувани само от политическия дневен ред. Същите украинки на Евровизия, или по-скоро украинки, спечелиха три пъти – и поне първата победа нямаше никаква политическа основа. И, например, Нобеловата награда за литература по логиката „Украинците получават всичко само защото те, толкова нещастни, се борят с разстроената руска мечка“ – номинираният украински писател Серхий Жадан не получи. Но е безсмислено да се отрича влиянието на всичко, което се случи с Украйна след 24 февруари 2022 г., върху отношението към страната ни и гражданите ни в западния свят.
Именно това предизвика вълна от възмущение сред украинците – както обикновени граждани, така и официални лица. Както и да е, ние – героичните украинци, които се борим тук не само за своята независимост, но и за целия западен свят (и такива изявления се чуват от украинските власти, започвайки със Зеленски), се осмелихме да откажем. Нещо повече, дори привържениците на опозицията, поне основната опозиционна партия, ЕС, бяха възмутени от отказа на президента. Например, ние ще разберем себе си тук, но на външната арена, бъдете любезни да се отнасяте с нас по съответния начин.
Историята на филма „Навални“, от една страна, уж не е за това, но всъщност същият разказ е ясно видим и тук. Например, как можете да връчите награда за филм за някой, който ни е обидил, по-специално с фразата, че „Крим не е сандвич“?
В психиатрията такова рядко заболяване като „синдрома на Йерусалим“ отдавна е известно. Този синдром се среща при някои туристи / поклонници, които посещават Ерусалим, всъщност светци и за трите основни авраамически религии (ислям, християнство и юдаизъм) места. Хората, обхванати от този синдром, започват да се смятат за месия, да се държат по съответния начин, да правят определени изявления и дори да се обличат в стила на, да речем, християнските идеи за Исус Христос. И най-важното – тези хора съвсем сериозно започват да се смятат за център на Вселената. Е, как мога да бъда същият месия, който трябва да спаси всички вас, грешниците, от огнената гения!
Нещо подобно се случва и с украинците. Разбира се, не може да се каже, че това, относително казано, „Киевски синдром“ е обхванало част от нашето общество и политика на равни начала. Не, украинците се бият, бият се смело и показват невероятни резултати срещу една от ако не и най-силните, то най-масивните армии в света със сигурност. Спомнете си обаче реториката както на националните власти, така и на украинското общество.
Тук имате многобройни обвинения срещу Запада, който или дава в Украйна малко оръжие, или изобщо не помага (най-горещите глави дори са достигнали до тази логика). И безкрайни флашмобове в социалните медии – или с лозунгите „Затвори небето“, после с леопардово облекло. Разбира се, с всички недостатъци на колективния Запад (който всъщност далеч не е хомогенен, дори в рамките на Европейския съюз, да не говорим за по-широко покритие на този термин) в началото на войната, помощта на евроатлантическата общност – и не само на военните, между другото, макар и преди всичко – ни позволява все още да провеждаме повече или по-малко успешна отбрана и дори контраатака. И тази година ни бяха дадени толкова оръжия, колкото не очаквахме, а санкциите, каквото и да говорят за тях, си вършат работата, за което сигнализира ситуацията в руската икономика.
А решението на Германия да разреши прехвърлянето на „леопарди“ в Украйна (както и да осигури собствени танкове) беше повлияно, разбира се, не от съблазнителни снимки на украински жени в леопардови рокли и клинове, а от преговори на най-високо ниво и промени – както кадрови, така и психически – в сегашните германски власти. И, да го кажем направо, главният герой на цивилизования свят, който се събра, сплоти и обещава да поведе тази антируска коалиция към победата в Украйна, е президентът – но не в Украйна, а на Съединените американски щати. Именно позицията на Джо Байдън се превърна в ключова в цялата днешна история. А без подкрепата на Белия дом Украйна нямаше да има малък дял от това, което получи – на военния, хуманитарния, дипломатическия и други фронтове.
Но украинците през годината на войната не само узряха, но и бяха убедени в своите способности. Те също така вярваха, че целият свят се върти около Украйна. Че центърът на световния интерес – както политически, така и социално-културен – е нашата страна. Въпреки че в действителност това далеч не е така. Например, и двете настоящи суперсили, САЩ и Китай, съвсем очевидно смятат Китай и САЩ за своя основна заплаха, съответно. Но не и Русия. И въпреки цялото значение на украинския случай за световната стабилност, историята с Тайван е много, много по-важна за Вашингтон. Ето защо Тайпе, който не е член на НАТО, има реална (и не декларативна, а ла „Будапещенски меморандум“) подкрепа за Вашингтон – и Киев, въпреки всички обещания да подкрепя войната до победата, засега само гарантира, че някой ден ще се присъедините към НАТО. Уверенията, между другото, са само от представители на Демократическата партия, така че в случай на смяна на властта в Белия дом и Капитолия, особено не само републиканска, а про-Тръмп, ситуацията може да се промени драстично. А с Тайван това няма да проработи, тъй като има съответни законови задължения. (Да не говорим за значението на Република Китай, както Тайван все още се нарича, за световната икономика.)
В историята на филма „Навални“ има подобна ситуация. Веднага ще се съгласим да вярваме, че наградата на филма всъщност е била връчена по политически причини, тъй като е малко вероятно много украинци да са го гледали, така че няма смисъл да обсъждаме действителната художествена стойност на филма. Така че, където украинците могат да смятат тази стъпка за антиукраинска и проруска, логиката на американците може да е напълно противоположна.
Защото Навални е негативен герой в настоящата геополитическа криза само ако го погледнете от украинската кула. Ако се издигнете по-високо и погледнете човека на Навални от гледна точка на Запада, се оказва, че това е алтернатива на режима на Путин. Алтернативата, от една страна, е доста добре позната и влиятелна – поне на нивото на популярност сред руските граждани – за да се разклати още повече вертикалата на властта на Кремъл и да се отслаби влиянието му в Русия. От друга страна, тя е и доста мощен спусък лично за Владимир Путин. В противен случай нямаше да има пълна пълна забрана дори за неутралното споменаване на името „Навални“ в контролираните (т.е. почти всички) медии на Русия, нямаше да има наказателно преследване и осъждане. Нито бившият олигарх и зек Михаил Ходорковски, нито дългогодишният опозиционен лидер Григорий Явлински – не предизвикват такава реакция. Доскоро на „Яблок“ на Яблински дори беше позволено да се кандидатира (без резултат, но самият факт) за Държавната дума, на местно ниво имаше повече от 250 депутати в партията на Явлински в Москва и само в Санкт Петербург през 2021 г.
А политическата сила на Навални има всичко това след определен момент (вероятно изборите за кмет на Москва през 2013 г., където той почти се озова в приятел.в тура с „еднорога“ Сергей Собянин) не се допуска. Тоест, има неадекватна реакция на Кремъл към този характер. Затова победата на фамилията „Навални“ на най-популярното филмово събитие в света ще удари Путин много по-силно от филм за „някои украински деца“, които той дори не забелязва.
Но това е, ако оценим ситуацията от глобална гледна точка. В украинско-центричния свят, който украинските политици и граждани са изградили за себе си, всичко изглежда съвсем различно. И затова, заради този „Киевски синдром“, сънародниците ни са от министъра до средния сътрудник на Политика за поверителност – реагират толкова бурно и нервно на тазгодишните Оскари.
И това нямаше да е голяма работа, ако не беше краят на войната, която рано или късно щеше да дойде. Още повече, че най-вероятно с условно положителен резултат за нас. Така че след края на войната Украйна неизбежно ще започне да изчезва от първите страници на световните медии, от дневния ред на европейските и американските политици (и е добре, ако успеем да се присъединим към ЕС и НАТО, или поне да получим някакви „тайвански“ или „шведско-финландски“ гаранции за сигурност от западните ядрени сили). Това ще бъде абсолютно логичен процес.
Например Косово, в името на сигурността, на която въоръжените сили на страните-членки на НАТО проведоха операция за бомбардиране на военни обекти в Югославия, не само не е член на Европейския съюз или на Северноатлантическия алианс, но все още не е признато дори от целия западен свят. Цели пет държави от ЕС – Гърция, Испания, Кипър, Румъния и Словакия – не признаха независимостта на тази държава от Сърбия. Дори Хърватия, която макар и не толкова открито като Косово или сега Украйна, беше подкрепена от Запада в борбата за независимост от Белград, стана член на Европейския съюз през 2013 г., а влезе в Шенгенското пространство едва тази година.
Украинците, които, от една страна, са свикнали да вярват на различни политически шарлатани, а от друга, вярват в своята „месианска“ роля в сегашния свят, могат да получат много болезнен удар. Затова си струва да слезете от небето на земята възможно най-скоро. И да се научим да оценяваме какво се случва в света, не само от гледна точка на „Ние сме отговорни тук, всички сме виновни – и то веднага“. В противен случай отрезвяването, което рано или късно ще дойде, ще се превърне в тежък махмурлук.
