В годината на пълномащабната война, за щастие, вълна от обвинения от европейски либерали и леви активисти/политици, че „специална военна операция“ е, казват те, война на Владимир Путин (или в по-широк план на Кремъл, руските власти), а не на руския народ. След Буча и Ирпен, Мариупол и Изюм, Херсон и други горещи, дори кървави точки на картата в Украйна, подобна позиция вече не може да предизвика подкрепа дори сред сравнително неутралната европейска общественост. Но в тази ситуация не е достатъчно само да разберем, че Русия води война срещу Украйна. Важно е да се разбере защо няма реална съпротива срещу „СВО“ в руското общество, защо толерира тази наистина ужасна война, водена от тяхната руска армия.
Украинското разузнаване прихваща (и публикува) голям брой телефонни разговори между военнослужещи от окупационни звена и роднини – майки, съпруги/приятелки. В тези разговори, изглежда, никога не е имало осъждане на самия факт на войната, но имаше полушеговити разрешителни за изнасилване на украински жени (въпреки че е трудно за нас, хората от тази, цивилизована, страна на барикадата, да разберем как да се шегуваме с такива теми) и инструкции какво точно трябва да бъде откраднато в къщите и апартаментите на „освободените“ украинци. И това съответно формира нашето възприятие за руснаците в тази война, тяхното отношение към войната, към нас. Но всъщност ситуацията е малко по-многостранна. И колкото по-трудно е да се разбере – както от нас, така и от европейците.
В един от наскоро публикуваните Аудио записи Разговорите между нашествениците и техните роднини проблясваха в много интересен момент. Разбира се, абсолютното мнозинство обърна внимание на думите за убийствата на деца, които войникът от руската армия вероятно е признал за разговора (не целият разговор е публикуван, а само част, но може да се направи съответното заключение). Да, ще разгледаме друга част от този запис. Тази, която се занимава със западната помощ за Украйна.
Но първо отбелязваме един важен аспект: тази съпруга или приятелка на окупатора говори доста правилен език, правилно формулира мислите си, не се отклонява в примитивни фрази, не използва (поне в публикувания пасаж от разговора) неприличен речник. Това означава, че можем да заключим, че тази руска жена не е обикновен индивид, който в предишни публикувани разговори е доста сравним със своите съпрузи или дори синове. Вероятно този човек има образование, може би дори по-високо. За това може да се загатне и реакцията й на информацията за убийствата на украински деца от любим човек (и тя, нека бъдем откровени, шокирана).
Сега нека да разберем какво каза тя. Става въпрос за военна помощ от Запада. За съществуването му, вероятно, дори и за обемите му, роднина на окупатора също има информация. Но в същото време тя, въпреки цялото несходство, както и за обикновените жители на империята на Путин, нейната умствена дейност, предава тази информация през подходящ филтър.
Да, тя възприема европейската помощ – най-вероятно танковете, за които се говори и пише много през последните седмици – като нещо, за което Украйна трябва да плати. Тоест, този руски гражданин не може да възприеме като факт помощта на Европейския съюз, за да приключи войната на територията в Украйна – тоест като форма на самоотбрана и скрито участие във войната (което, впрочем, директно заяви новият германски министър на отбраната Борис Писториус). Тя търси някакви „клопки“, нещо, което задължително трябва да удари Украйна, в неин интерес. Защото просто така една държава – и особено толкова много държави – не може да помогне на друга.
И как Украйна трябва да плаща за военна помощ за Европа? Според тази рускиня това са територии. Нещо повече, във въображението й тази хипотетична ситуация е съвсем реална, дотолкова, че тя директно казва – все още губят територия, биха ни дали, казват те. Тоест, ако те веднага се съгласят със загубата на част от земята си (което за гражданин на Русия е неизбежният изход от войната, единственият въпрос е кой ще вземе тази земя), тогава няма да има обстрел, бомбардировки, убийства. По-специално, малки украински деца, с които е участвал нейният военен роднина.
По тези думи на непозната рускиня, че „във всеки случай ще дадете някаква част от територията“ – и има дълбока същност не само на сегашния конфликт, но и на цялата руска философия. Което, колкото и някой да иска да докаже обратното, формира сегашната власт на Кремъл. Някои смятат, че предшественикът на Путин и изобщо всички най-нови руски агресивни войни от 1999 г. насам е филмовата дилогия на режисьора Алексей Балабанов „Брат“/“Брат-2“. Това не е съвсем вярно. Не Балабанов оформи Русия на Путин с неговите „Братя“. Именно в самата Русия той погледна нагоре съответните модели, подчерта ги на филмовия екран, а след това същите идеологически позиции позволиха на Путин не само да завземе властта, но и да създаде, в подходящия израз на Аркадий Бабченко, „Нов райх“.
Така че е в ситуацията с войната. Ето защо тя възникна първо като теоретичен сценарий, а след това оживя – защото за руснаците няма нищо странно, необичайно или неприемливо в този формат на овладяване на реалността. Това потвърди тази културна и дори донякъде категорична рускиня.
Тя, подобно на цялото общество там, само формално, на нивото на използване на джаджи или други постижения на цивилизацията, живее в XXI век. Всъщност подобна логика на съществуването и развитието на държавите, за които тя говори, надживя гърба си през първата половина на ХХ век. В цивилизования свят дълго време никой не е измервал успеха на държавните проекти със съществуващата (или, още по-лошо, превзета) територия. Територията е престанала да бъде основният ресурс. Нещо повече, те престават да бъдат дори енергийни ресурси или, в по-широк план, минерали – което, между другото, вече е сериозна стъпка напред. И Русия, нека бъдем честни, веднъж предприе тази стъпка. Поне опитът е да се контролира Европа не чрез завземане на територии, а чрез доставка на изкопаеми горива. Но след като този опит дори не беше доведен до логичния си край („Северен поток 2“, този основен инструмент, насочен срещу Украйна, никога не беше пуснат в действие), Русия бързо се върна от двадесети век към предишни, наистина тъмни времена.
И най-важното за самите руснаци този факт не е изненадващ или див. Дори този очевидно образован гражданин на страната агресор, като „егоистичен гражданин“, възприема, че Украйна „ще трябва да споделя територии“. С кого? С Германия или Великобритания, които помагат най-много на страната ни? Какви са украинските територии и най-важното – от какво се нуждаят тези страни? Какво ще правят с тях? Не говоря за САЩ, които все още дори не са се присъединили към Пуерто Рико, което е точно това, което искат, докато не се организира референдумът за статута на 51-ия щат (и завърши с положителен резултат).
За Русия и руснаците няма съмнение в това. Разбира се, териториите – за какво още ще плаща Украйна? И как може да не си спомняте, че цялата история на Русия е само поредица от войни, чиято цел беше да завземе определени територии. Дори такива предполагаеми, на пръв поглед, благородни военни конфликти като войната срещу Турция от 1877-1878 г. Русия, криейки се зад независимостта или автономията на балканските страни, просто се опита да установи контрола си над тази територия, а след това да отиде по-далеч, „да закове щита пред портите на Константинопол“.
Между другото, това е, което един от малкото условно скучни руснаци, Григорий Чхартишвили, по-известен като Борис Акунин, пише много добре за това. В своя „турски гамбит“ главният антигерой Ануар-ефенди съвсем ясно обяснява на събеседника си защо се е опитал да се противопостави на руската армия. Цитирам най-ярката точка на това обяснение:
„Просто слушате душата на Мишел (Михаил Соболев, чийто прототип е известният руски генерал Скобелев – автор), който бележи в новия Бонапарт! Мисията на руския народ е превземането на Константинопол и обединението на славяните? За какво? За да могат Романови отново да диктуват волята си на Европа? Ужасна перспектива!“
И тогава – за ужасната заплаха за цивилизацията, дивите, разрушителни сили и необходимостта от „съкращаване на ръцете на Русия“, за да не пречи на цивилизования Запад и да се развива по-нататък.
Интересното е, че целият този епизод, който напълно разкрива същността на дейността на главния антагонист, не беше включен във филма, базиран на книгата на Акунин. В сценария дори промениха сюжета, правейки – напълно беззъб и безинтересен, а за момчешкия ми вкус – зъл гений със съвсем различен характер.
Разбира се, винаги можете да отхвърлите, че това е само произведение на изкуството, авторът би могъл да фантазира с Бог-знае-какво. Но той не оставя идеята, че Акунин с фантазиите си е ударил най-болезненото място, в „смер Кошеев“ или не е ударил, а просто е знаел за какво пише). Защото, както обикновено се твърди едно от многото предавания, разговорът между средния окупатор и неговия роднина е, че руснаците наистина живеят в някаква прединдустриална епоха. Където, както и в „добрите стари“ времена на „развитието на Сибир“ (което всъщност беше просто поредица от колониални войни с последвалото анексиране на територии; просто Буча и Изюм тогава не бяха между блатата на Полисия и Черно море, а някъде далеч в североизточната част на Ойкумена), само територията е от единственото значение.
И само през територията Владимир Путин измерва успеха си. Спомнете си неотдавнашната информация за заповедта за пълно завземане на Донецка и Луганска области до края на февруари, т.е. до първата годишнина от началото на войната. Разбира се, тази територия, ако могат да я завземат, преди това ще бъде доведена до държавата Мариупол от самите руснаци или дори по-лошо. Но всичко това няма значение. Територията е важна. Не индустрия, не социален капитал, т.е. хора, които биха могли да живеят там – а само територия. Това е единствената мярка за успех в наистина средновековна Русия. Както за властите, така и за хората. Което, може би, не е за първи пътПрез последния век и половина бяха толкова близо до пълно екстатично сливане в „специална военна операция“.
