Разпадането на СССР наистина се превърна в геополитическа катастрофа. Защото руският народ, за разлика от съветския, вече не може да отиде на Червения площад.
На 2 януари във Франция почина известният съветски активист за правата на човека, дисидент Виктор Файнберг. Родом от Украйна (самият Виктор е роден в Харков, а родителите му – в Знаменка и Кременчук) влизат в световната история на 25 август 1968 г. Тогава той и още шестима от същите отчаяни хора отиват на Червения площад в Москва, организирайки един от първите публични протести в историята на Съветския съюз – срещу окупацията на Чехословакия от Червената армия.
Всичките седем, разбира се, се забавиха няколко минути след началото на акцията. Файнберг е с избити предни зъби по време на ареста, така че е решено, за разлика от други протестиращи, да не го съдят. Но това не означава, че е имал късмет. Напротив, той е изпратен за задължително лечение в специална психиатрична клиника. А наказателната съветска психиатрия вече беше известна с наистина нечовешкото си отношение към „пациентите“.
Файнберг издържа тези мъчения в продължение на четири години, а след това, поради публичност на Запад, властите в Кремъл бяха принудени да го освободят в чужбина, където той живееше до началото на 2023 година.
Друг участник в акцията, Наталия Горбаневская, влезе в „психиката“, останалите петима бяха осъдени на различни срокове лишаване от свобода или изгнание. Наказателната ръка на съветския „закон“ не заобиколи нито една от тези смели седем…
И това е, което е интересно. Въпреки че по-късно не беше обичайно да се споменава етническата принадлежност на участниците в този легендарен протест, дори известният руски телевизионен публицист Леонид Парфьонов в проекта си „Руски евреи“ припомни, че от седемте, четирима бяха евреи. Константин Бабицки, Лариса Богораз-Брухман, Павел Литвинов (внук на легендарния народен комисар по външните работи на СССР Максим Литвинов, по баща Майер-Генох Влах) и Виктор Файнберг. Всъщност дори пет – Наталия Горбаневская е имала баща евреин. И в тези седем имаше руснак от френски произход, Вадим Делоне.
Затова за целия руски народ, който съставляваше не половината, а относителното мнозинство от населението на СССР, имаше само един Владимир Дремлюга, който не се страхуваше да издигне лозунга „За вашите (чехи и словаци – автор) над главата си. и нашата свобода“.
Разбира се, в дисидентското движение титулярната нация на Съветския съюз беше представена от повече от един Дремлюг. Заслужава да се спомене поне академик Андрей Сахаров, улиците, на които са кръстени дори в Украйна. Но ако измерим процентите на дисидентите в определени народи на СССР, руснаците ще бъдат в края на списъка. Дълго време можем да говорим за причините за тази ситуация – това е генетичен спомен за вечното робство на руския народ или удовлетворение от присъствието на собствената им държава (а Съветският съюз от началото на 30-те години всъщност е възстановен от Руската империя под червен флаг), докато украинците, литовците, арменците нямат свои страни, а евреите дори нямат симулакрум под формата на съюзна република (в Далечния изток имаше само Еврейската автономна област, където евреите никога не са съставлявали повече от няколко процента от населението). Не говорим обаче за причините, а за последствията.
И последствията бяха следните. След откриването на еврейската емиграция „лицеите от съответната националност“ заминават за Израел, където се присъединяват към изграждането на собствена етническа държава (Натан Шарански, родом от Донецк, работи около десет години в различни израелски правителства на министерски позиции), или в САЩ и Европа, където също не са загубени. Колониите, трансформирани в съюзни републики, в крайна сметка придобиха или си възвърнаха независимостта, а вчерашните дисиденти станаха политици от национален демократичен тип и също активно допринесоха за развитието на своите млади държави. Дори в една доста консервативв Украйна националдемократите винаги са били влиятелна сила, която такива проруски настроени президенти като Леонид Кучма трябваше да обмислят. Няма какво да се каже за балтийските държави – разстоянието, което са преодолели през последните 30 години, е отлична илюстрация на влиянието на борците за независимост върху бъдещето на тези държави.
Какво се случи с титулярната съветска нация, самите „рускими“, които бяха представени от някой си Владимир Дремлюга на 25 август 1968 г. на Червения площад? Някой като Сахаров загина преди разпадането на СССР. Някой, като Дремлюга или Солженицин, е изгонен от Съюза. И в крайна сметка имаше такава ситуация, че дисидентското движение, което в Съветския съюз беше доста мощно и забележимо, се стопи като роса на слънце без националните си компоненти. Тя се стопи, без да остави следа в политическия живот на страната му.
Сравнете ситуацията в Украйна и Русия в края на първото постсъветско десетилетие. Имаше фракция на Народното движение в украинската Върховна Рада, лидерът на НРУ, Вячеслав Чорновил, беше толкова значима фигура в украинското общество, че трагичната му смърт (която някои наричат убийство, което само по себе си намеква за важността на личността на Вячеслав Максимович – точно както никой не би бил убит) предизвика истински шок. След няколко години Народното движение като специфичен знак ще престане да влияе на политическата ситуация, но учениците на тази политическа сила ще формират основата на блока „Наша Украйна“, който в началото на XXI век ще спечели както парламентарни, така и президентски избори, коренно променяйки хода на историята у нас.
В тогавашната руска Държавна дума дори либералите от новото време, Яблоко и Съюзът на десните сили, не изиграха нито една сериозна роля, изживявайки последните си месеци. През 2003 г., годината, когато украинските потомци на Движението започнаха нов етап от националната история, завършен от Оранжевата революция, дори остатъците от бивши национални демократични проекти от 90-те години изчезнаха от политическата карта на Русия.
И тогава новият кремълски диктатор постепенно затегна ядките толкова много, почти към съветския идеал, че просто нямаше кой да протестира срещу новата окупация, този път вече Украйна. Оказа се, че без евреи (украинци, литовци и други свободолюбиви народи на империята) няма кой да отиде на Червения площад със стар, но толкова актуален лозунг. През 2018 г. Виктор Файнберг посети Прага, участвайки в събития, посветени на 50-годишнината от съветската окупация (и неговия протест). Там в един от Интервю Той заяви: Ситуацията в Русия е може би по-лоша, отколкото в СССР по време на младостта му. Единственото, което той не каза, беше по-лошо, не само заради действията на властите, но и защото приключиха хора, които са готови да отидат на Червения площад дори под страх от затворническа килия или психиатрично отделение.
Е, ние ще се борим, всъщност ние самите вече се борим за свободата си. За нашите – но не и за вашите. Тъй като дори собствената им свобода се оказа ненужна за руснаците, те лесно я промениха на кримската имперска еуфория от 2014 година.
Лидерът на кримско-татарското дисидентско движение Мустафа Джемилев преживя нова окупация на родината си – но и отчаяна съпротива, която рано или късно ще доведе до окончателното освобождение на Крим от руските окупатори. Вячеслав Черновил, един от символите на украинското дисидентство, не доживя да го види, но положи такива основи, че потомците успешно издигнаха върху тях изграждането на своя собствена, украинска държава.
И руското дисидентско движение, което всъщност не беше много руско, не остави малка следа върху себе си. Оказа се, че без тези, на които обикновените руснаци реагираха, както и на Червения площад на 25 август 1968 г., с почти крилатата фраза „Бей Жидов!“ – и няма кой да защити самите руснаци от новия диктатор. Виктор Файнберг, който успя да се изправи и да отиде на протест, почина във френския си дом на възраст, на която огромното мнозинство дори от онези руски граждани, които имаха късмета да не влязат в нова имперска война, нямаше да доживеят. Какво можем да кажем за мобилизирания по заповед идеологически потомък на Сталин…
