Либералната среда (както украинска, така и руска) в продължение на няколко дни активно обсъждаше последното интервю, което известният руски журналист Юрий Дуд взе от руския актьор и телевизионен водещ Оскар Кучера. Бихме могли уверено да наречем Дудя „добър руснак“, дори ако това определение, от една страна, вече сме уморени, от друга страна, предизвиква много спорове, казвайки дали изобщо има „добри руснаци“, или те са коренно различни от „лошите руснаци“ и трябва ли да направим това разграничение? Според мен би трябвало.
Но сега не става въпрос за това, а за интервюто. Както вече отбелязах, около него избухнаха разгорещени дебати. Защо? Защото Кучера, за разлика от „добрата рускиня“ Дудя, определено е „лош руснак“. Той като цяло подкрепя политиката на Владимир Путин (с определени резерви, които обаче самият той или не е в състояние да формулира, или е предпазлив да го направи). Предполага се, че е против войната (е, защото кой завършен глупак признава каква война?), но няма нищо против „специална военна операция“. Той не разбира съвсем целите му, смята, че това не е завземането на чужди територии, а нещо друго, което властите все още не са казали, но, без съмнение, ще кажат, когато дойде подходящият момент. Поне вярва в това.
Всъщност думата „вярвам“ прониква в цялото интервю. Нищо чудно, че Кучера дори написа песента „Вярвам“ в подкрепа на кремълската „SVO“. Въпреки че се прави на глупак и твърди, че това е песен-призив за мир, а думите „Вярвам – ще минем през Берлин и Париж“ имат чисто туристически, а не агресивен смисъл.
Така че, кой е Оскар Кучера, е ясно. Нещо като адепт в политиката на Путин и критик на Запада измежду памучната руска бохемия. Кой се опитва да заобиколи остри ъгли, защото не иска да бъде блокиран от съблазнителните прелести на Запада, които критикуваше. Той смята за съвсем нормално руските власти и пропагандисти да изпращат децата си в омразната Европа и САЩ, да купуват вили там, да харчат свободни места там (защото обикновените хора там на Запад са едно, а властите са съвсем различни). И, разбира се, съм убеден, че руско-украинската война беше провокирана от Америка. Той обаче изпратил бременната си съпруга да роди в Маями и не забравил да направи паспорт със звездна ивица на сина си за всеки случай. Това е опит на хитър човек да седне на два стола.
Струваше ли си да го интервюираме? Някои либерални дебатьори категорично твърдят: не! Защото какво може да се чуе от човек, чиито мозъци са потушени от рафинирана руска пропаганда, който сам стана ретранслатор на тази пропаганда чрез собствения си телеграмен канал. Някои смятат, че интервюирането на такива хора е полезно. Първо, „глупакът на всеки един беше видим“. Второ, да се покаже по-ясно с какви тези работи кремълската пропаганда, кои от тях са ефективни, за да се намери противоположността към тях по-късно. Трето, Дуд съвсем ясно посочи безпомощността на тези тези. Той майсторски улови събеседника за противоречията на собствените си твърдения, за абсурдността на аргументите, за провала на цялата концепция за оправдание „СВО“. Например, интервюиращият принуди интервюирания да признае, че абсолютно не разбира какво е „денацификация“ и освен това защо е било необходимо да се отприщи най-голямата война на XXI век чрез нея.
Но имаше и едно място, където Дуд проби. Въпреки че това не беше забелязано от нито един от либералните дебатьори, поне от тези, чиито коментари успях да прочета. Когато Кучера оправда позицията си за руско-украинската война, той спомена Евромайдана. Тоест, той не използва самата дума „Евромайдан“, а я нарече държавен преврат от 2014 г., по време на който „бунтовници с оръжие в ръце свалиха легитимно избран президент“. Според Кучера оттам започна всичко. Донбас, казват те, не прие този преврат и се съпротивляваше. Е, тогава въоръжената конфронтация в два региона и, като логично продължение („8 години бомбардирани Донбас“) – пълномащабна инвазия.
Дуд (както мнозина преди) по някаква причина преглътна този аргумент за пуча, като каза само, че това е вътрешен украински случай. Нещо повече, това е типична грешка за „добрите руснаци“ и дори за някои украинци, които не презират възможността да обсъждат с руснаците. По някаква причина те лесно се съгласяват, че, казват те, е имало някакво митично нападение срещу резиденцията на Виктор Янукович, в резултат на което той е трябвало да избяга в Русия.
Бих искал да посъветвам Дуди и останалите само да изучават историята на Евромайдана, т.е. Революцията на достойнството. От призива на Мустафа Найем да се вземат „чадъри, чай, кафе, добро настроение“ до подписването на споразумение между Янукович и опозицията „За разрешаване на кризата в Украйна“ на 21 февруари 2014 г. След това споразумение революцията всъщност е завършена, но Евромайданът по инерция продължава още няколко месеца. Според споразумението Янукович остава на поста си, никой няма къде да го изгони Щеше да го направи. Е, не че изобщо някой, имаше една радикална група, водена от Владимир Парасюк, който нарече себе си „центурион на Майдана“. Тя заяви, че иска да свали Янукович, но не изопачи нито със сила, нито със средства за това.
Така имаше опит на радикални активисти на Майдана да щурмуват резиденцията на улица „Бънова“. Но това се случи на 1 декември 2013 година. И този опит не беше успешен, а напротив, много участници в нападението бяха жестоко бити.
Така че най-накрая, „добрите руснаци“ и не твърде задълбочени в изучаването на историята на Майдана украинците трябва да осъзнаят, че не е имало държавен преврат по време на Революцията на достойнството. Особено въоръжени. Янукович избяга единствено по собствена инициатива. Защо? Досега никой не е дал повече или по-малко разумен отговор на този въпрос. Може би се е страхувал да отговаря за убийствата на Майдана, може би се е притеснявал за разграбеното богатство, може би наистина се е страхувал от заплахите на Парасюк. Кой би могъл да знае?
В Украйна обаче наистина имаше държавен преврат, но четири години по-рано. И именно Янукович и неговата клика го извършиха, когато Конституцията беше променена в нарушение на всички възможни процедури. Спомняте ли си? През септември 2010 г. Партията на регионите изпрати искане до Конституционния съд с искане за разглеждане на конституционосъобразността на реформата от 2004 г. С решение на ЦКС измененията от 2004 г. бяха признати за несъвместими с Основния закон. Това беше най-бруталното нарушение на техните правомощия от конституционалистките съдии. В крайна сметка тези промени, благодарение на гласуването на конституционното мнозинство на Върховната рада, отдавна са включени в самия корпус на Конституцията. А задължението на ЦКС е да защитава Конституцията в Украйна като „Божие Слово“.
16 от 18 членове на ЦКС гласуваха за това наказателно решение. Само Петро Стецюк и Виктор Шишкин се противопоставиха. Чудя се къде са 16-те съдии, които сега трябва да са зад решетките във върховенството на закона? Но сега не става въпрос за тях.
Така, без решението за квалифицирано мнозинство на Върховната рада, Украйна се върна от парламентарно-президентската към президентско-парламентарната форма на управление. И Янукович получи всички лостове за узурпиране на властта.
Ситуацията се разиграва едва на 21 февруари 2014 година. След това, като взе предвид вече споменатото споразумение „За уреждане на кризата в Украйна“, Върховната Рада с конституционно мнозинство от 386 гласа прие Закона „За възобновяване на някои разпоредби на Конституцията в Украйна“. Тоест, имаше завръщане в парламентарно-президентската република. Затова отново Върховната Рада станала глава на пирамидата на властта. Нещо повече, отново подчертавам, без нито един въоръжен преврат, като същевременно се запазва приемствеността на силовите институции. А два дни по-късно, предвид бягството на Янукович от държавата, Върховната Рада трябваше сама да избере временен действащ президент. Те, нека ви напомня, станаха Александър Турчинов.
А след това се проведоха още два народни президентски избора и два избора на Върховната рада. Освен това гласуването и предизборните кампании бяха внимателно наблюдавани от международни наблюдатели. Честността и честността на тези избори се доказва от факта, че всеки път на власт идваха напълно нови хора. И диктаторът-пучистист трябва, логично, да запази позициите си на власт.
Ето защо, скъпи руски либерали, „това е необходимо по-внимателно, по-внимателно“, както учи вашият сътрудник Михаил Жванецки.
