Много хора познават Андрий Жолоб като популярен радиоводещ, солист и китарист на лвовската панкрок група „Бетон“ и водещ на различни събития. Освен това работи като травматолог в Клиничната болница на Лвовските железници от почти 20 години. Именно като медик получава призовка през май – и от около шест месеца спасява живота на украински войници в горещи точки.
Андрей е командир на медицинската рота на една от бригадите за въздушно нападение. Той казва, че е по-лесно за лекарите по време на война, защото те си вършат работата, както в спокоен живот, „точно тук те все още стрелят по вас паралелно“. Работните дни са много различни: в някои можете да плюете няколко часа в тавана, в други – от сутрин до вечер, за да провеждате сложни операции за тежко ранени войници. За психологическа релаксация Андрий започва да води своеобразен военен дневник във Фейсбук под хаштага #запискидокторажолоба, а вечер свири на китара за колеги.
Сред назначенията на пациентите бяхме попитани от Андрий Жолоб как е успял да се адаптира към войната, какво най-много липсва там и какво се е променило във възприятието му за хората и света, след като е бил в зоната на активни военни действия.
***
Какви мисли имахте на 24 февруари? Разбрахте ли, че можете да бъдете мобилизирани и бяхте ли готови за това?
Вероятно никой не може да бъде готов за война. На 24 февруари аз, както и повечето украинци, бях под стрес. Жена ми и аз погледнахме през прозорците, защото се възприемаше така, сякаш танковете започват да се движат по улицата сега. Подсъзнателно разбирах за мобилизацията, но не я търсех, защото никога не свързвах живота си с армията. Но когато дойде призовката, защо да бягам? Това няма да е мъжествено. Отидох да уча – и така започна трансформацията ми от цивилен лекар във военен.
Преди мобилизацията сте се занимавали с такава нежна украинизация на пациентите. Как започна? Как реагираха хората на това?
Когато притокът на имигранти започна в началото на пълномащабна инвазия, много от тях бяха ранени по пътя, някои имаха хронични заболявания и се обърнаха към нас за медицинска помощ. Много често при такива пациенти първият въпрос беше: „Мога ли да говоря руски?“. Казах: „Хайде да опитаме украински заедно?“ – и се оказа, че почти всеки човек знае как да говори украински, най-важното е да опита. Нямаше хора, които да реагират остро на това предложение по някакъв начин. Освен това не си поставих за задача злонамерено да настоявам за това.
Какво взехте със себе си на войната?
Взех голяма част от туристическата си екипировка. От младостта си често ходя в планината и разбрах, че тук всичко ще пасне. Дори и сега, аз ходя в туристически обувки, докато зимата е мразовита. Взех и малка китара, защото без нея не съм никъде. Взех доставка на музика на телефона си и постоянно наблюдавам свежи метъл албуми. Нямам чувството, че съм се оградил напълно от мирния живот и че трябва да страдам във война – не става въпрос за мен.
Снимка от Фейсбук от Андрий Жолоб
Имате ли специални часове, когато свирите на китара?
В специално настроение съм. Те (друга китара по-късно е дадена на Андрей от роднините му) висящ на нокти над леглото си, а сега дойдох от рецепцията, в настроение съм – нещо изсвири, пеех заедно, а момчетата поискаха нещо друго да свирят – и такъв импровизиран концерт за половин час може да бъде лесен.
Какво, освен семейството, ти липсва най-много?
За спокойна, незабързана закуска, защото тук обикновено трябва да бягате някъде сутрин. Липсват ми ежедневните ми ритуали, например, да идвам от работа и да сядам, да се отпускам сам. Вие самите не посещавате тук – освен в тоалетната и под душа. Липсват ми и репетициите и концертите, защото музиката ни тепърва започна да набира скорост и войната прекъсна този процес. Липсва ми Play Station, за приятели, с които не можеш да говориш за нищо, за цветни дрехи, защото ходенето всеки ден в една и съща форма е вид удоволствие.
Вие сте командир на медицинската рота на въздушно-щурмовата бригада. Какво е ежедневието ви?
Аз съм амбулаторно, а в 9:00 сутринта трябва да съм на работното място. Военнослужещи идват при мен след контузии по препоръка за възстановяване, хора с домашни наранявания, защото във войната също падат от стълбите и обръщат краката си. Когато имаме много контузени, отивам в операционната зала и правим отстраняване на шрапнели, насложени метални конструкции върху счупени кости и т.н. Понякога това се случва много. Например, вчера отидох на работа в 9:00 часа и се върнах след 21:00 часа. Понякога, напротив, можете да седите на празен ход в продължение на няколко часа. Спецификата на работата ми е такава, че предпочитам да седя постоянно без нея.
Колко различно е това от работата ви в болницата в спокоен живот?
Бойната травма всъщност няма нищо общо със спокойния живот, така че когато казват, че лекарите във война трупат опит, това не е съвсем вярно. Но разбирам, че сега ще предприема различен подход към формирането на комплект за първа помощ – той ще бъде завършен, с турникети, с правилните лекарства за спешна медицинска помощ. Ако имате подходящите средства в първите 5-10 минути след нараняване, вие 80% гарантирате спасение на човек.
Кои бяха най-трудните дни във войната?
Вчера трябваше да ампутирам и двата крака на млад мъж. След това говорихме с друг хирург, че ако нямаме чисто работно отношение към подобни ситуации, можем да полудеем. Но разбирам, че ни предстои още много работа рехабилитолозите, психолозите и обществото да приемат такива хора, да не се отнасят към тях само със съжаление, да помнят, че са титани, жертвали здравето си в името на Родината.
Ще трябва да върнем такива хора психологически и физиологично както на работа, така и в обикновен живот. Примери за предишни войни показват, че сред такива травмирани има много случаи на самоубийства, разбити семейства. Струва ми се, че нашето общество все още не е напълно наясно с какво ще трябва да се сблъска. И се опитвам да свържа психолозите с нашата работа. Не можете да си затваряте очите за това, защото „казаците и викингите не са имали психолози“: живеем в XXI век.
Казахте, че вече имате работно отношение към войната. И кога се случи тази промяна?
Когато пристигнах на позицията, това беше просто контраатака в района на Херсон, много тежко ранени бяха носени и смяната всъщност се случи веднага, нямаше шоков момент. Всъщност, за разлика от военните, които са господари или фермери в мирния живот, за лекарите не е толкова трудно да разберат мястото си във войната. Вие ясно разбирате, че спасявате здраве и живот, както в мирно време, точно тук все още ви стрелят паралелно.
Когато отидохте на война, започнахте да водите един вид дневник в Фейсбук. Защо? Това помага ли ви по някакъв начин?
Можем да кажем, че говоря така, това е моето психологическо облекчение, което по някаква причина изведнъж стана интересно за други хора. Не съм си поставил за цел да напиша това дневник И не очакваше да се интересува толкова от някого. Но тъй като се интересувам, го използвам, за да покажа човешкото лице на войната – както от страна на жертвите, така и от страна на лекарите и другите хора, които са в този ад.
Какво друго ви помага да не бъдете излъгани там? Китарата също, вероятно.
Още Netflix, TikTok, нови албуми в света на метъл музиката, розова музика, телефонно забавление. Чета много текстове, рецензии на английски, избирам всеки ден дума, която не се е случвала преди, търся интересни завои и така издърпвам езика. Аз също спя добре за тях: почти всеки знае как да готви в устата си, така че ние гастрономически се радваме. Празнуваме и всички празници, всички рождени дни, събираме се.
Наскоро за първи път бяхте във ваканция. Какво е успял да направи?
Прегръщаше много жена си и децата си, играеше на PlayStation, ходеше на посещения, празнуваше рождени дни, ходеше на репетиция, а жена си – на среща. Освен това съпругата ми организира цялото семейство, за да ми уреди импровизирана Бъдни вечер преди календарната. Успях да изсвиря концерт и да спечеля пари, за да поправя реанимобила на медицинската ни компания. Пътувал е и до складове и доброволци, с които се е договорил за различни полезни неща за медротата. За 10 дни такъв маратон беше освободен.
Снимка от Фейсбук от Андрий Жолоб
Вие сте били в мирен живот след войната. Какви промени преживяхте в себе си?
Много остро реагира на „“ на пътя. Като цяло, имаше голямо желание да победите лошите хора, може да се наложи да работите с това по-късно. Имаше и страх от тълпата. Отидох на представлението на децата си в операта, а имаше много деца с родители, учители. Разбрах, че сърцето ми бие бясно, бях залята от пот, защото ако тук пристигне ракета, ще има море от мъртви и ще бъде трудно да спася някого, включително семейството ми.
Когато се прибрах вкъщи на почивка, се преоблякох в домашен гащеризон, взех си чашата. Нямаше болезнен преход с някои ужасни сънища. Може би все още ме чака.
И какво за вас вече няма да бъде същото като преди, след края на войната и завръщането у дома?
Ще имаме един вид „секта на ветераните“ – много специално отношение към тези, които също бяха във война. Не става въпрос за презрение към онези, които не са били във войната, не, просто ще бъде като орден на братството, „ти и аз сме от една и съща кръв“. Ще бъде завинаги. Освен това повече няма да имам такова отвратително отношение към армията, както беше преди – към тази постсъветска армия с дядовост, липса на оръжие и други.
Тук никой не говори за политика. Политиката е играта на хората в един мирен свят и аз никога повече няма да мога да я приема сериозно. По време на война мнозина искат да получат някакви политически дивиденти и тук започвате да се отнасяте към това с ирония. Това е обвивка, която се придържа към вас в спокоен живот, нещо маловажно. А по време на война всичко е или черно, или бяло.
Искате ли да предадете нещо важно на този мирен свят?
Чакайте ни, обичайте ни – това е много важно за нас. Не се обаждайте често, защото често е невъзможно да отговорите на повикване по време на война, но пишете много, изпращайте gifs, меми, връзки към филми. Дори и най-бруталните мъже тук се нуждаят от това внимание. Ще се върнем възможно най-скоро.
