Наскоро украинският сектор на Facebook „взриви“ спора за доста противоречивите забележки на папа Франциск за руснаците и техния хуманизъм. А също и за Достоевски и как той „вдъхновява християните да разбират християнството“.
Да цитираме дословно: „Това ме изумява – и затова използвам думата „дълготърпение“ [дослівно: “martoriata” – “піддана мукам” від “martoriare” – “катувати, мучити”] – тази жестокост, която не е присъща на руския народ, може би… защото руският народ е велик народ; този [жорстокість] наемници, войници, които отиват на война като приключение, наемници… Предпочитам да мисля така, защото изпитвам голямо уважение към руския народ, към руския хуманизъм. Достатъчно е да си припомним Достоевски, който все още вдъхновява, вдъхновява християните да разберат християнството. Имам голям ангажимент към руския народ, както и голям ангажимент към украинския народ“.
Е, по-скоро бих заобиколил въпроса за „човечността“ на руснаците, за да не прибягвам до пейоративен речник. Мога да разбера понтифекса като най-авторитетен представител на християнското учение на земята, неговото желание да помири всички народи по света, врага и жертвата, агресора и мъченика. Това е евангелско учение, което има за цел да изглади ъглите, да обича врага си, да замени лявата си буза, когато бъде ударена отдясно. За украинците, които сега се съпротивляват на жестокия нашественик, сега това изглежда крайно неуместно. Но християнството е такова и както се казва, няма съвет за него.
Нека поговорим по-добре за Фьодор Михайлович Достоевски (въпреки факта, че той наистина ме хвана) и способността му да „вдъхновява“. Общувайки с мислещи хора от различни европейски страни, често забелязвах тяхното ако не извинение, то поне доста благоприятно отношение към руския писател. Много от тях ми обясниха, че четейки произведенията на Достоевски, се опитват да разберат Русия, нейната „широка душа“. Дори въпреки предупрежденията на друг Фьодор, руски писател от деветнадесети век, а именно Тютчев: „Ум Русия няма понятия“.
Така че, на европейските интелектуалци им се струва, че след като прочетат Достоевски, преди всичко „Престъпление и наказание“, ще направят голяма крачка в разбирането на Русия. В дискусия с тях се опитах да обясня, че жестоко грешат, че всичко това достоевшчина настига повече мъгла, отколкото дава разбиране. Че няма нито една руска „широка душа“. Всичко това е заблуда, „понтове за посетители“.
В крайна сметка шокът, причинен на европейците от руската агресия в Украйна и особено бруталните военни престъпления на руснаците, за пореден път доказа, че те не разбират нищо.
Съжалявам, че по-рано не говорих за Достоевски и неговото влияние върху европейските умове с известния полски публицист, анализатор, културен учен, д-р Куба Бенедичак. Той би ми дал достатъчно аргументи за убедителност. Наскоро с голямо удоволствие прочетох статията му „Западът обича Достоевски и мисли, че разбира Русия“ в публикацията Nowa Europa Wschodnia.
Бендичак посочи повърхностното и аматьорско очарование от Достоевски, присъщо, по-специално, на западните политици и техните съветници. Той даде пример как на съвместна пресконференция на президентите на Русия и Франция през 2019 г. Еманюел Макрон цитира Достоевски, а именно думите от речта му при откриването на паметника на Пушкин през 1880 г. пред цар Александър II и тогавашните социалисти.
„Защото какво е направила Русия през всичките тези два века в своята политика, ако не е служила на Европа, може би много повече от себе си? Не мисля, че това трябва да се случва само от неспособността на нашите политици. О, народите на Европа и не знам колко са скъпи за нас! И по-късно, аз вярвам в това, ние, разбира се, не ние, а бъдещият бъдещ руски народ ще разберем всичко до единственото, че да станеш истински руснак означава: да се стремим най-после да внесем помирение в европейските противоречия, да посочим изхода към европейския копнеж в своята руска душа, всечовешка и обединяваща, да се впишем в нея с братската любов на всички наши братя, и в крайна сметка, може би, да изрази последната дума на голяма, всеобща хармония, братското окончателно съгласие на всички племена под Христовия евангелски закон!“, аргументира се тогава Досоевски, последван от Макрон.
Впоследствие цитати от тази реч използва и бившият италиански премиер Джузепе Конте. Говорейки пред Сената, той се опита да го убеди в необходимостта да успокои Русия и… създават условия за премахване на антируските санкции.
Държавният секретар в администрацията на Джордж У. Буш, Кондолиза Райс, както се оказа, също е руснак по образование. Ето защо тя често цитира Достоевски, по-специално неговите „Братя Карамазови“, например, по време на подготовката на посещението на нейния патрон в Москва през 2002 година. Именно тогава Буш изрече известната си фраза, която, казват те, „погледна в очите на Путин и видя в тях човек на честта“. Видях това широко и дълбокоруската душа, изпята от Достоевски, и светът леко вдигна тази песен.
Междувременно Владимир Путин осъзна, че в обвивката на Достоевския Запад може да се набутат най-различни пропагандни тези. Като в троянски кон. Или по-скоро като при троянския вирус, който толкова често се използва от прокремълски хакери, хаквайки сървърите на демократичните институции в Европа и Америка.
Д-р Бендичак правилно отбелязва в този контекст: „Нека преминем към сериозни интерпретации. Достоевски се притичва на помощ на Владимир Путин по редица въпроси: контрол над Централна Азия, консервативна идеология и торпилиране на либерализма, съвместен танц на Кремъл и православната църква, силна авторитарна власт. Само две неща обаче имат значение – Европа и революцията. Путин е измъчван от това, което измъчва първо Пушкин, а след това и самия Достоевски, а именно, че Русия векове наред остава чужда на Европа“.
Как е „извънземно“? Все пак във вече дадения цитат на Достоевски видяхме любовта му към Европа, желанието за интеграция. Но защо този руски литературен гений не може да си противоречи. Нека прочетем неговите „Зимни бележки за летните преживявания“, където Достоевски пише: „Никога не сме предизвиквали съчувствие в Европа и тя възможно най-скоро винаги ни е захранвала с желание. Нямаше как да не разпознае само едно: нашата сила.“ Накрая самият той призна: „Преди се карахме, че не можем да се европеизираме. Сега мислим различно. Сега знаем, че не можем да бъдем европейци, че не сме в състояние да се вмъкнем в рамките на една от западните форми на живот“.
И тук искрено вярваме на Федор Михайлович: Русия, по своята същност, не е в състояние да се интегрира с Европа по принцип. Това са два свята, които, както ние, украинците, вече го знаем със сигурност, нямат пресечни точки. Съвместното съществуване е възможно само под формата на конфронтация, докато Русия не се разпадне на много независими държавни образувания.
