„През 2014 г. руската пропаганда работеше толкова умело, че когато освободихме Донбас от сепаратистите, местното население се отнасяше с нас по начина, по който украинците руснаци сега. Сепаратизмът беше много често срещан и ние бяхме напълно неподготвени. Същото се случи и с Русия на 24 февруари. Едва сега те са изправени пред армия, която се бие от осем години, която има обучение на НАТО и оборудване на НАТО“, каза Ярослав Хавянец, бивш „киборг“ от летището в Донецк, а сега войник от въоръжените сили в Украйна, в интервю за Зоряна Варена.
„Как постъпихте в армията?“
– Той се присъедини към армията през 2012 г. Не съм учил и ако не учиш в университет в Украйна, трябва да отидеш на военна служба. Моята приключи през 2013 г., точно преди Майдана, след това започна руската агресия и хората, с които служих, отидоха в АТО. И когато бившият ми батальон понесе първите жертви, аз бях доброволец.
– Къде и кога се състоя първото ви запознаване с войната?
– За първи път видях войната през ноември 2014 г. Отидохме в град Константиновка, а след това в Писки, вече имаше контакт с руснаците и когато започна щурмуването на летището в Донецк, войниците, които бяха там, се нуждаеха от помощ, а след това аз доброволно.
– Можеш ли да се наречеш „киборг“?
„Е, така ни наричат.
– От колко време сте отседнали на летището в Донецк?
– От 13 до 20 януари 2015 г., когато ни взривиха. На 21 януари ни извадиха от развалините, а оцелелите бяха заловени.
– Каква беше ситуацията на летището?
„През тези седем дни преминах през всичко там. Боевете бяха в много близък контакт, защото сепаратистите бяха три етажа над нас и един етаж по-долу. Те бяха навсякъде. Бяхме напълно обкръжени. Но ние си давахме съвети, защитавахме се, докато не се използва газ срещу нас. Не бяхме готови за това и затова се отдалечихме от позициите си в частта от терминала, където имаше повече въздух. Газът бързо се разсея и там организирахме кръгова защита. Така че продължихме до 20 януари. Когато експлозивите бяха взривени точно под нас, само шестнадесет от нас оцеляха.
„Спомняте ли си момента, в който ви заловиха?“ Беше ли много загрижен какво ще се случи по-нататък?
„Беше ужасно в терминала, но когато ни заловиха, всичко беше толкова лесно, бях толкова уморен, че си мислех, че каквото и да се случи, вече нямам сили да се страхувам. Съвсем не. Единственото, което ме интересуваше, беше, че ако ме прострелят, тялото ми да бъде изпратено вкъщи, за да знаят родителите ми, че съм мъртъв. И това е всичко.
„Как се отнасяха с теб в плен?“
– Можеше да е и по-зле. Бяхме „киборги“, бяхме известни. Както и сега „азовци“. Бяхме елитни затворници. Когато ни отведоха в мазето за мъчения, ни беше забранено да бъдем удряни в лицето, за да можем по-късно да бъдем отстранени. Всичко друго може да се направи с нас. Всичко, което искаха.
„Чеченците там ли бяха?“
– Чеченците също. Един от нашите войници не искаше да говори с тях, така че Моторола стреля с пистолет по него, за да ни сплаши.
„От колко време те залавят?“
– Две седмици.
Как се измъкна?
– Баща ми видя видео, което сепаратистите качиха в интернет, което показва залавянето на „киборги“ на летището, така че знаеше, че съм жив и съм заловен. И тогава той взе решение, отиде в Киев, свърза се с украински медийни журналисти и се обърна към Олександър Захарченко, че иска да седне с него на масата за преговори, че е готов да отиде в плен вместо мен. Когато руските агенти видяха, че няма ефект от показването на залавянето на „киборги“, само баща ми реагира, те решиха, че е необходимо да се проведе пропагандна кампания, че ще ме раздадат в знак на добра воля, бяха готови да преговарят за размяна на затворници, но украинската страна уж не искаше да говори.
„Само теб ли издават?“
– Само аз и няколко ранени на следващия ден. Последният „киборг“ е освободен от плен едва две години по-късно.
„Как оцеляхте след разрушаването на вашата единица?“ Дали това е психически проблем заради това? Работили ли сте със специалисти?
– Веднага след като излязох от плен, отидох в болницата, имаше психолози, психотерапевти, но след това в Украйна този вид помощ не беше толкова развита. Всичко беше малко несериозно. В Чернивци обаче имаше един лекар, който малко или много ми помогна да изляза от състоянието си. Имаше различни етапи. Първият етап: вие сте като зеленчук, без никакви емоции, след това идва гняв, след това всичко изглежда погрешно и накрая губите желанието да живеете.
Когато си в най-критичната ситуация, когато няма храна и вода, стреляш, чуват се експлозии, хората умират, тогава мечтата ти в този момент е просто тишина. Когато лежах под развалините и сепаратистите ни търсеха, си мислех, че искам да прекарам остатъка от живота си някъде в стаята на тепиха.Рейси, ядене и пиене, не исках нищо друго. И да мълчиш. Това е състояние, в което не се нуждаеш от нищо друго и когато се прибереш вкъщи, си напълно доволен от това, което имаш. Дълго време попадате в капана на бездействието, няма такива неща като амбиция, желание да направите кариера. Всичко това престава да има значение. Освен това разбирате как всичко в живота може да изчезне.
Стъпка по стъпка излязох от този щат, влязох в Националния университет по отбрана, учих, за да стана офицер, отидох да уча вокал, участвах в програмата „Гласът на страната“, отидох на втория тур, вече мислех за някаква сценична кариера, през януари дори показаха изпълненията ми по телевизията, трябваше да покажат следващия кръг, а тук дойде 24 февруари. Всичко отново потъна в мрака.
– Какво се случи на Изток тогава, през 2014 г., и какво се случва сега, има ли две различни войни?
– Всичко е подобно, но в различен мащаб. През 2014 г. руската пропаганда работеше толкова ловко, че когато освободихме Донбас от сепаратистите, местното население се отнасяше с нас по начина, по който украинците руснаци сега. Сепаратизмът беше много често срещан и ние бяхме напълно неподготвени. Същото се случи и с Русия на 24 февруари. Едва сега те са изправени пред армия, която се бие от осем години, която има обучение на НАТО и оборудване на НАТО.
През 2012 г. служих в армията, която сега е руска. Там цари дядо – строга дисциплина, офицерите могат да унижават войниците. От 2014 г. имаме съвсем различна психология в армията, офицерите вече са осъзнали, че ще се бият заедно с тези войници, така че отношенията се градят върху дисциплина, върху подчинение, но и върху взаимно уважение и взаимопомощ.
В руската армия хората, които командват фронта, не могат да вземат решения без инструкции отгоре, а нашите офицери имат голяма свобода на действие, защото на бойното поле основното умение е да мамят врага, дори привидно глупости. Например, изхвърлянето на боклук не е там, където се намирате. Врагът ще види този боклук с помощта на дронове и ще концентрира огъня не там, където трябва да бъде.
„Как реагира баща ти на факта, че се връщаш в армията?“
„Когато отидох да уча като офицер, той разбра, че ще бъда в армията по един или друг начин. Сега обучавам нови бойци, мобилизирам ги, изпращам ги в бойни части, вземам мъртвите, отивам при семействата им, съобщавам, че бащата или синът са починали, давам телата им и организирам погребения.
– Как можем да характеризираме тези, които сега се присъединяват към армията? Мотивирани ли са? Промени ли се ситуацията през почти осемте месеца след 24 февруари, когато опашките се наредиха под офисите за военна регистрация и записване?
– Има разлика, всички са мотивирани вече на фронта. Тези, които остават, чакат наборна служба, т.е. самите те не решават да отидат в армията. Има и такива, които бягат от армията. Но не мисля, че такива войници са необходими. Ако някой избяга тук, той ще избяга от позицията си, а ако избяга от позиция, може да причини смъртта на другите.
„Казахте, че предавате телата на загиналите войници на семействата им.“
– Вече се научих как да превключвам между две държави, между работа и дом. В службата – както и в битката – няма емоции, нищо, просто изпълняваш функцията си. Когато донеса новината за смъртта на съпруга ми, не мога да гледам вдовицата в очите. Просто чета текста, предавам документите, слушам писъците, плача, виждам ги да падат на колене, обръщам се и си тръгвам. Всичко, което казвам, е: „Моля, приемете искрените ми съболезнования“. А когато съм вкъщи – имам семейство, децата си – съм различна. Трябва да се отнасям към децата по определен начин, така че се променям. Вече свикнах. Това е животът в два свята.
„Бил ли си на фронта сега?“
„Не, още не.
„И има ли шанс да стигнеш до там?“
– Д. Сега батальоните, които създадох през февруари, се разпускат. Всички офицери имат перспектива да отидат на фронта. Сега няма наборни ресурси и всички тези в тила ще бъдат изпратени на фронта, защото е необходимо да се сменят офицерите, които са били там почти осем месеца. Имам другар там, той е на фронта от шест месеца и е смъртоносно изтощен. Не физически, а психически, той вече не може да направи всичко, което трябва да направи.
– И как да се излезе от това състояние за тези, които сега преминават фронта?
„Ще бъде трудно, ще бъде много трудно“. Сега виждам, че тези, които получават 10-дневна ваканция, просто пият тези 10 дни. Необходимо е систематично да ги принуждаваме към психологическа рехабилитация – на държавно ниво. Въпросът не е дали го искат или не, трябва да бъдат принудени да се подложат на рехабилитация, може да се изплаши, че в противен случай няма да има пенсия от държавата.
Няма да си помогнете в такава ситуация, но ако доброволно отидете на психолог, това е половината от битката. Но повечето хора смятат, че не е това, от което се нуждаят, че се справят добре. Най-лошото чувство, което ги убива, е чувството за вина пред тези, които не са се върнали.
„И ти ли имаш?“
“ Да, и това, Вероятно ще остане с мен за цял живот.
„Преминахте ли през рехабилитация, това не помогна?“
„По време на рехабилитацията се научих да приемам, че ще живея с нея. Че не е нужно да се фокусирам върху това, просто е така.
– Замисляли ли сте се какъв би бил животът ви, ако не бяхте се включили доброволно в защитата на летището през януари 2015 г.? Съжалявали ли сте някога за решението си?
„Не можех да седя безучастно, докато имаше война в моята страна. Точно както сега. Не можеш просто да седиш и лениво да го гледаш отстрани. Сега не правя достатъчно. Можех да направя повече. Просто наистина се страхувам за моите тригодишни и на година и половина дъщери. Това е най-голямата болка. Забавям пътуването до фронта, защото се страхувам, че ако умра, няма да ме запомнят.
Превод от полски
Текстът е публикуван като част от проект за сътрудничество между нас и полското списание Nowa Europa Wschodnia.
Предишни статии от проекта: Украйна – ЕС: горещ завършек на преговорите, Украйна – бягство от избора, Източно партньорство след арабските революции, В кривото огледало, Презрян, Лукашенко отива на война с Путин, Между Москва и Киев, Наденица е наденица, Моят Лвов, Путин на галери, Полуостров на страха, Украйна изобретил на Изток, Ново старо откритие, И трябваше да е толкова красиво, новогодишен подарък за Русия, Дали да обсъждаме историята, безизходицата в Минск
Оригиналното заглавие на статията: Boję się tylko tego, że jeśli zginę, córki mnie nie zapamiętają
